В топлата лятна вечер той слезе от трамвая и ръката му се шмугна в десния джоб на панталона му. Искаше да провери, както прави винаги след слизане от превозно средство, а и на всеки няколко минути без повод, дали съдържанието му си е на мястото. Обикновено ръката сама отиваше там по заповед дори не на главния мозък, а на гръбначния, и беше забравила какво всъщност търси. Но в този момент той отработи сигнала от върха на пръстите-в джоба имаше само две монети. Липсваха ключовете за апартамента, в който се беше нанесъл преди две седмици. Трескаво главният мозък трябваше да поеме контрола над ситуацията-да се опита да се концентрира въпреки унеса, в който беше изпаднал след срещата с чернокосата бира на площада в Бърно и отпускащото возене в трамвая към къщи. Той ококори очи, сякаш искаше да накара пръстите си да виждат по-ясно в тъмния джоб. Но отново-ръката само потърка една в друга двете монети. Нъцки. Пипна токата на колана. Понякога закачаше ключодържателя на нея. Но и там нямаше нищо. Наистина ли му се случваше? Без повече да се двоуми, той премина през подлеза и отиде от другата страна, за да хване трамвая в обратната посока. Искаше миг по-скоро да се върне в центъра и да потърси ключовете на местата, които беше посещавал до преди малко. Естествено, докато се изкачваше по стълбите, трамваят изжужа и той трябваше да чака десет минути до следващия, тъй като по това време на денонощието транспортът вече беше разреден. Тези десет минути му се сториха като десет месеца. Защото се опасяваше, че жената, от която си беше купил онзи лепкав бурчак, ще си събере сергията и ще си тръгне точно в тези десет минути, в които чака следващия трамвай. Мозъкът му се форсираше като москвич на баир, опитвайки се претегли къде е най-вероятно да е забравил ключовете. Трябваше да провери най-напред там. И секундите бяха от значение в този късен час. Преди още да е готов със стратегията по издирването, трамваят пристигна на Централната гара. Най-напред се запъти към пицарията, чийто редовен клиент беше, докато живееше в хотела и не можеше да си готви. За лош късмет момчето-продавач не беше младият италианец, който го беше запомнил заради безкрайните количества люто, които сам си ръсеше в хамбургера. Неговият колега изобщо не го отрази, макар половин час преди това да си беше купил парче пица от него. Все едно беше просяк, който щеше да му поиска парче пица или хамбургер без пари или пък направо ще му поиска пари. Тук в Бърно, често му искаха монети. Всъщност едно и също момиче му искаше монети, докато чака вечер трамвая на Централна гара, и все не успяваше да го запомни, макар че той винаги ѝ говореше на български в опит да я накара да го остави на мира.
От пицарията той продължи към сергията с бурчака. От нея нямаше и помен. Нито дори петно на плочките. Все едно никога не я е имало. Продължи и към магазина за мобилни телефони, но в десет вечерта нямаше шанс да е отворен. Сергиите за бира на Площада на свободата все още бяха там, но той успя да си спомни цялото взаимодействие с продавача и заключи, че няма как ключовете да са останали при него.
В този момент се сети, че може би те са останали на работното му място. Тъй като често го бодяха през панталона, може би мозъкът му несъзнателно ги е извадил от джоба, поставил ги е на масата и сетне съвсем разсеяно е "забравил" да ги потърси само и само да се отърве от неприятното бучене. Това звучеше убедително. Достатъчно за да оправдае дванадесетте минути бързо ходене до сградата, в която работеше. Както обаче дори не искаше да си помисли докато ходи, по това време вече нямаше никой на рецепцията и входната врата не се отваряше. Картата му за достъп беше безполезна. До тука зле. Беше почти полунощ, спеше му се, тъй като, както обикновено, се беше събудил към шест сутринта. Нямаше ключ да се прибере, нямаше много ток в телефона си, нямаше мобилен интернет и трябваше да си намери хотел за тази вечер веднага, възползвайки се от безплатния WiFi в бизнес парка. И което беше най-лошото: имаше билет за автобуса в 5:00 следващата сутрин за Прага. Не можеше просто да се откаже от това пътуване. Вярваше, че това ще е най-полезното нещо, което изобщо ще е свършил през последните седем години. За него това беше мисията на живота му, нямаше как загубата на някакъв ключ да го отклони. Напротив. Той възприемаше тази случка като проверка от съдбата на готовността му да приеме този нейн дар. Затова и просто набеляза най-близкия хотел, направи скрийншот на местоположението му и тръгна. Както очакваше, търсенето не вървеше гладко. В началото дори сгреши улицата и трябваше да се върне около 300 метра. Вече знаеше, че съдбата му е забъркала някаква помийка и не се впечатляваше. Задоволяваше се с гласно псуване. Знаеше, че не трябва да дава воля на яда си, а да го ограничава, но не можеше. Радваше се, че улицата беше пуста и можеше на воля да беседва със съдбата. Следваше трамвайната линия, но колко бе голямо отчаянието му, щом тя го отведе до едно неосветено място и светлина по протежение на линията не се виждаше. Сякаш беше краят на града. Беше стигнал до срещуположния му край; там някъде от другата страна сега стоеше затворен неговият апартамент, самотен, потънал в тъмнина. Върна се малко до мястото, където беше видял розова табела с надпис "Hotel Brno". Сигурно беше хотел, в който местните мутри водеха курвите. Но нямаше начин. При тези обстоятелства и ракът беше риба. Последва табелата, улицата свърши, но хотел нямаше. Тогава той забеляза табела на една от сградите по перпендикулярната улица. Името съвпадаше с името на улицата, на която трябваше да се намира хотелът, който беше набелязал преди това. Извади телефона и сравни с името от скрийншота. Съвпадаше. Сега оставаше само да открие номера. Отново се налагаше да ходи отчайващо дълго, преди да стигне някаква сграда, където да провери дали изобщо посоката му е била правилна. Това беше самият Хотел Бърно! Съседната сграда пък беше набелязаният първоначално евтин хотел. Но изглеждаше затворен. От залепената бележка успя да разбере, че след 23:00 входът и рецепцията са затворени и може да се влезе през Хотел Бърно. За щастие последният изглеждаше евтин. Мъжът на рецепцията дори пушеше цигара. Но пък говореше английски. Свободни стаи имаше. Извади карта и плати 490 крони за стая без закуска, без интернет и телевизор. Все пак трябваше да напусне хотела след едва четири часа. Просто трябваше някъде да полегне и да се опита да се отпусне.
Нямаше как да заспи при тази умора и напрежение. През главата му постоянно преминаваха сценарии къде може да са милите му ключове. Все още не можеше да повярва, че това му се случва. Сам в чужд град, без хора, на които да може да позвъни, за да пренощува при тях. В този момент той отново си припомни поговорката, че в чуждо село и керемидите бият. Колкото и да беше разочарован от живота в родната си страна, осъзна, че такова нещо няма как да му се случи там. Не плащаше ли твърде висока цена за емигрирането си и новата си свобода?
На следващата сутрин той откри, че, естествено, нощният автобус минава твърде късно и ще трябва да се придвижи пеш до Централната гара, от където потегля автобусът за Прага. Не беше успял да спи и чувстваше напрежение в очиете. Гледаше да се поддържа в режим "ходене", без много да мисли, сякаш за да спести енергия. Успокояваше се с чудесното време и само си представяше какво щеше да е, ако валеше.
Автобусът беше заел мястото си. Той представи билета на стюардесата, която посрещаше клиентите пред входа на возилото и зае мястото си на кожената седалка. Имаше повече от два часа до Прага, но отново не успяваше да заспи въпреки или може би заради умората. С изгрева почувства прилив на енергия. Гледаше да се фокусира върху прекрасните гледки. Мислеше си за колоездене, колко подходяща страна е Чехия, и отново се ядоса за това, че трябваше да замине бързо и да остави колелото си в България.
Добре, че не беше оставил важната работа за последната вечер, а предвидливо беше проверил разписанието на метрото от едната автогара до другата. Последва множеството хора и така откри входа му. Там обаче нямаше продавачка на билети, а само три автомата, около които се суетяха няколко азиатеца. Той нямаше време. Когато обаче дойде редът му да си купи билет и той пусна монетата от 50 крони, тя просто падна в джобчето за ресто. Погледна екрана и разбра, че автоматът не приема такива монети. Други нямаше. Трябваше да се върне обратно, да намери магазин, да избере какво да купи от него, само и само да се снабди с дребни стотинки. Що за глупост беше това, недоумяваше той. Да сложиш автомат само с монети, който дори не приема всички видове монети. Лошият му късмет от предния ден все още го преследваше. След експедицията до магазина най-сетне успя да се снабди със заветното билетче. Оказа се обаче, че за линията, която му е нужна, трябва да мине през изключително дълъг ръкав, после да се спусне по огромен ескалатор чак в Долната земя. Такива той никога не беше виждал в София. И сега познайте. Ами да, имаме верен отговор-точно когато пристигна на платформата, влакчето потегли. Нямаше как да си спести псувните. Те просто напираха и бълваха през устните му. От време на време се сещаше да се огледа дали някой не го наблюдава и го мисли за откачен. Но пък изпускането на влакчето му даде възможност да провери на таблата вярната посока.
След седемте минути във влакчето нямаше време да търси табла за верния изход от метростанцията. Просто последва повечето хора. Е, вече знаете-изходът се оказа грешен. Един от хората, които той заговори, дори не се спря. Сигурно го е помислил за прошляк, който врънка за пари. Но пък следващият човек го упъти на чудесен английски. Пробяга 200-те метра и пристигна на заветната автогара. Часът беше 7:57, автобусът трябваше да потегли в 8:00. Сега трябваше да го открие. За щастие всички сектори бяха номерирани и той бързо се ориентира. Огромно множество хора се бяха събрали пред неговия автобус. Той успя да разбере, че някои от тях нямат билет, дори повечето, ако не всички, и че шофьорът пропуска с предимство пътниците с предварително закупен билет.
Автобусът се препълни, имаше правостоящи хора. Сигурно не са патили, мислеше си той, щом продават билети и допускат правостоящи в извънградско направление. Но пък как да патят, като тук правилата за движение по пътищата се спазват. Просто няма как да се случи сакатлък. Но пък такива неща от друга страна понякога просто се случват. Не успя да вземе решение по случая. Може би просто му се спеше твърде много. Направи равносметка и се почувства доволен, защото въпреки всички неудачи от предната вечер насам той вече пътуваше в автобуса към срещата си с Ютака. И времето беше хубаво.
Пристигна в Страконице точно на време. Беше си извадил GPS координатите на сцената, където се очакваше Ютака да свири, но каквоо... GPS-ът му лежеше на масата вкъщи, а ключ нямаше, припомни си той. Трябваше да се ориентира по картата, която практично беше поставена в табло на автогарата. Градчето беше малко, така че проблем с ориентацията в крайна сметка нямаше. Пристигна малко преди 10 часа при сцената. Още отдалеч се чуваха шотландските гайди, с които трябваше да е и Ютака. Толкова са високи тези чехи! Трябваше да се навдига на пръсти, за да може да огледа всички музиканти, които този път за лош късмет се бяха наредили не на платформата, а до сами публиката. Японец обаче сред оркестъра нямаше! Не, че не можеше да се очаква. Но все пак...беше бил 400 км път и трябваше сега да се върне веднага, за да продължи с търсенето на ключовете в Бърно. Поне за тоя зор трябваше този човек да се нареди там. Но нейсе. Дори разговорът с маестрото на бандата не донесе нищо-не го познавал изобщо. Какво ли си е мислил ония организатор, когато му съобщи, че Ютака щял да участва с тази група...Дори не искаше да си помисли. А на съседната сцена гръцки състав свиреше мелодии, от които кожата му настръхваше. Една от тях той разпозна. Със сигурност я беше чувал като българска народна. И тези танцьори-играеха с такава усмивка, с такъв хъс. Толкова по-голям беше ядът му, че не може да остане по-дълго заради загубените ключове.
Вече беше сигурен. Загубата на ключовете е била знак да не ходи до Страконице, защото няма смисъл. Просто това е било начинът да му бъде съобщено. От живота си до сега беше научил, че трябва да се обръща внимание на знаците на съдбата. Но и че винаги трябва да се проверяват. И щом това е така, значи ключовете вече може да му бъдат върнати, и то лесно. Такива мисли се въртяха в уморената му глава във влака, който се оказа пътнически и показа, че чешкото БДЖ никак не е по-добро от българското. Ако и влаковете не са по-бързи тук, то тогава за какво съм дошъл в тази страна, мислеше си той.
Първото, което направи в Бърно бе, да провери на гишето за информация на градския транспорт дали не са чули за неговите загубени ключове. За щастие човекът говореше английски. Дори хората от телефонните номера, които му бяха дадени от него, говореха английски. Вече беше ред да проведе третия си разговор с човека, отговорен за линията, в която вероятно беше изгубил ключовете си. И той естествено не говореше английски. Отново гредичка. Но пък малка, защото успяха да се разберат на чешки. "Вчера вечер съм потерял кличе. Нашли сте?" Това явно беше разбрано, защото човекът каза да почака малко, след което му заяви, че ключове не са намирани. Пропадна още една възможност. От гарата той се отправи отново по ул. Масарикова. Надяваше се, че жената с бурчака ще е там. Беше там. "Добри ден! Нашли сте няки кличе?" "Нашла сам!" Попита го и какво още има освен ключовете. "Коло!", отговори той след кратко замисляне. Тогава тя се наведе, откопча чантата си и ги извади! Неговите ключове. Те наистина бяха там! Ето, вече са в ръката му. Той ги пипа, държи ги. Дори колелото-ключодържател е там! Всичко е на мястото си! Няма нужда да вади нови от хазяйката си и да сменя бравата (както тя настояваше). В този момент той се почувства най-щастливият човек. От най-нещастния-без жилище, без ток в телефона, неумит, с вмирисани дрехи, неуспял да открие приятеля си, сега се беше превърнал в най-щастливият. Значи наистина е било знак, помисли си той.
След малко прочете пост във Фейсбук, който гласеше: "Какво ще направиш, ако днес е последният ти ден?". Тоя въпрос сякаш тежеше повече сега след тези случки от предната вечер насам...
А ти, какво ще направиш, ако ти кажат, че днес е последният ти ден?
