Самоубийците-това са най-коварните врагове. Има два варианта:
1) един ден просто разбираш, че се е самоубил и вече го няма. Тогава осъзнаваш, че ти си бил най-малката причина тоя човек да живее, колкото и, привидно, да сте имали добри отношения. Бил си лъган през цялото време. Или си се самозалъгвал.
2) в продължение на много време субектът методически се самоотслабва. Това може да го прави, като просто не взима мерки срещу дисбалансите, които се появяват в живота му, срещу болестите по-конкретно. Той вече се е предал, заявил е пред себе си, че няма смисъл да живее, че не желае да живее. Животът за тоя човек вече не е ценност. И огромен е шокът за близките му, когато осъзнаят тези обстоятелства и че няма, наистина няма какво да направят. Няма нещо, което този човек да желае, та когато му го дадеш, той да се зарадва и пак да поиска да е жив, да гледа какво ще става в бъдеще. Не. Той просто съществува в досегашния си ритъм и сякаш...чака. Вече се е приготвил психически и не му пука. Наглед всичко е нормално. Може би това е някаква неосъзната стратегия за "заблуда на врага".Някаква брутална шизофрения! А може пък и да е осъзната.
И все пак в кой точно момент тоя човек се е превърнал във враг на себе си? Защо изобщо съществуват такива моменти, защо мозъкът ги допуска...да бъдат по-силни от Живота? Животът така и така ще свърши, защо да помагаме на края му?
Чудя се и дали това не е все пак демонстрация от типа "щом не ме обичаш, тогава пък ше умра!". Израз на дълбоко, непоправимо разочарование. Не знам...не ми стигат познанията по психология...Всъщност почти съм сигурен, че е това, но какво да се направи...?
