...Обаче все пак не мога да напиша всичко, което чувам.
Естествено, поканиха ме да остана там за вечерта. Аз и нямах планове къде да спя тази вечер, както и никога нямам, освен това отиваше вече към 18 часа и за малко да се разколебая и да омекна, но отсяках! Крайно ми е неудобно от тия хора, сигурно вече 10 пъти съм им се натрисал...
В Ивайловград срещата беше наистина отговаряща на името на блога. Там също гостувах на място, където и преди съм ходил. От една страна тая практика издава някакъв консерватизъм, страх от непознатото и тъмното, от новото. От друга обаче гарантира един мимимум комфорт, когато човек е напуснал умишлено зоната си на комфорт. Малко противоречие, но това е положението. Освен това, оказа се, има и друг положителен аспект. Когато се явяваш последователно при едни и същи хора, има по-голям шанс те да те приемат за по-близък и да станат по-откровени с тебе. Което пък е ултимативната цел не само на пътуванията (ми), но и на живота като цяло, не ли? На сутринта домакиняата от ЕКО ДОМ ДАРИНА беше толкова откровена с мен, че макар да знам, че тоз блог няма читатели и го списвам просто за да запиша някъде спомените си, колкото да не ги забравя, не мога да напиша всичко, че даже и повечето, което ми сподели. Разбрах, че това е една наистина забележителна жена. Един от пионерите на туризма в града, макар да не е родом от Ивайловград. С огромно чувство за дълг, каквото съм срещал само в японските филми за самураи. С идеи, борбеност, старание, върховна отдаденост. Винаги, когато някой ми се похвали, че е ходил еди-къде си, го питам, общувал ли е с местните. Повечето хора отговарят, естествено, НЕ. Да ходиш по разни яки места, е хубаво, но за мен най-хубаво е да се срещаш и да говориш с хора по време на едно пътуване. Никога не знаеш от къде ке изскокне заяко и кой човек ке те почувства близък, сродна душа.
 |
| Това са картинки от прехода на следващия ден |
.
Малко преди Златоград реших да се отбия към Неделино. И винаги съм искал, но все минавах от там с колелото, а отклонението не е малко. Чувал съм много за него: най-напред от приятеля ми Ютака, японеца гайдар, който безследно изчезна преди 11 години, за двугласовото им пеене, а после и за един техен кмет, който прави някакви далавери с едни ПВЦ дограми :D Неделино обаче се оказа много приятна изненада. Там може да се види нещо, което при нас отдавна е изчезнало. Хора, които обработват харманите си. Основната дейност беше свързана със сяното. Там много интересно го събират и го вързват, предполагам, че го носят към къщите си, където го доизсушават, вероятно защото в Родопите вали често и ако чакат да съхне на открито, ще мухляса. И тези хора не са просто някакви заточени старци, каквито са в повечето български села и градове от аграрен тип, а млади хора, дошли с децата си. По-големите надзирават по-малките. Супер идилична картинка!
Самото градче Неделино също има хубава атмосфера, като за пътник.
Гледам СУ Кирил и Методий, викам си не може да е туй Софийският университет. Светско училище първи път чувам да има с нарочна табела.
Пред тоя пък козметичен салон бяха седнали две баби. Викам ше ги снимам все едно чакат да влязат вътре, ама докат се наканя...че и през рамо снимах, да не се разсърдят нещо...те станали и понесли торбите със самуните към къщи :D
A eто и една истинска подпорна стена made in Неделино. Между другото, изумих се от чистотата на речното корито-почти никакви отпадъци!!
След Неделино по пътя качих един човек на стоп до следващото село Бял извор-бай Андро, както сам се представи. Макар че не беше май много по-голям от мене. Ходил бил да походи малко по гората, да се повъргаля по поляните, че много хубаво миришело сега. Ударих, ка, и едно патронче :) В Елхово бил служел на времето, довери ми той, като му казах, че съм от едно село край турската граница, гадже имал там даже, всичко знаел за нея сега. Съжалявам,че отбих поканата му да ме почерпи в кафето на центъра на селото, но бях го возил твърде малко и не бях заработил като за почерпка.
А тоз го спасих от коритото на чешмата, където срещнах бая ти Андро. Беше паднал в вътре, а течението го беше натикало в отходния канал, като го препречваше с тялото си. Вледенен от водата, след като го извадих, продължи да заема формата на Ф50 😁
 |
| Една баба недискретно бере череши в Подвис |
В Борино също нощувах за пореден път (в къща Мелиса със страхотна гледка от високо), дори като изключим спането на палатка в околностите му в компанията на някакви нощни кучета и шумуркания. Тоя път разбрах, че селото е не помашко, а турско. Обаче комшийката, една баба, говореше български без никакъв акцент, ако и да бъркаше граматиката от време на време. Разговорът ѝ с моя домакин беше интересен: тя говори на турски, той-на български. Всеки разбира другия. Така и не разбрах той турчин ли беше, българин ли...
За Борино толкова, следващата спирка е Орцево. Орцево...това е съвсем друг един свят. Самото дълго изкачване след Бабяк някакси ти помага да осъзнаеш, че отиваш в друг свят. И тук отново интересни срещи: туристическото лице на Орцево, Муса Гулит, станал трудовак. Като юноша правел пасове от по 40 метра, можел на носа да ти я тури, на главата, на рамото, на крака, също като мааалко по-известния Гулит, та от там и парамонът му. Обаче баща му много го подкрепял в спортните му начинания и се наложило да подсигури кариерата му на трудовак на връх Ореляк, като подари едно агне на треньора му. За да не напускал Орцево. Така кариерата на младия футболен талант била предопределена. И за да е пълна драмата, сега Муса дава мило и драго не само за Орцево, а, както самият той казва, за целите северозападни Родопи.
На следващия ден пък бат Исмаил, домакинът ми, жертва ценни минути от обедната си почивка, за да поговори с мен, докато аз чакам дъждът долу в Разлог да се извали. Не обичам да карам по дъжд. Подари ми книгата си, която издаде неотдавна. И той е интересен екземпляр: кърски човек, но с катинарче; даскал, па пише и поезия. Освен това свирел акордеон и пеел. Там горе на 1600 метра над морето, в най-високото село в България!
Следващата интересна среща беше в Благоевград. Там се срещнах с Любен. Любен е герой на един по-стар пост, от Босилеград от 2012 г. май, момчето, което свиреше акордеон на прага пред дома си. Сега той вече е трета година студент по педагогика на музикалното образование. Всъщност посещението ми при него, както и това в Смолян, за което неслучайно не пиша нито дума, имаше за цел да посвиря в дует с някои асъл-музиканти, което да ми послужи за мотивация. Любен обаче, макар да ми беше обещал по Фейсбук, вероятно невярвайки, че наистина ще стигна чак до Благоевград, ме отби, като каза, че сега заради извънредната обстановка не пускали в общежитието му външни хора като мене. Сетне обаче ми призна, че всъщност му било неприятно още преди години, когато го посещавах у дома му и баща му го караше да свири. "Ела да видиш сега какво може нашата маймуна"-описа ситуацията той. С други думи: тия неща със свиренето не стават на сила, нещо, което и сам съм усетил. Трябва на човек в тоз конкретен момент да му се присвири. Един акордеонист от смолянско не отговори на съобщението ми; в Пловдив смятах да се обадя и на друг един виртуоз, обаче след това откровение на Любен го оставих за когато провидението реши.
 |
| Орцево |
 |
| Орцево |
Равносметката е, че с колело пътуването има несравнимо по-плътен вкус. С кола не те плашат чобанските кучета, не те вали; като гръмне, не се насираш. Но изтърваш всичките гледки и не се усеща вятърът. А скоростта в Родопите, оказа се, е само около два пъти по-голяма с колата.
ПП: Сега се сещам, че едното от нещата, които научих в Радовец, е що е то солна стая.
