Това стана на 18.12.2014. Не помня по какъв повод, но пътувах с рейса, май беше 84, към Мола на Цариградско. Понеже рядко се возя на автобус, гледам почти винаги да имам билет. Да не се притеснявам, да не ми се извива вратът да гледам, ще се качи ли контрола от следващата спирка или не. Примерно преди пет дена на връщане от хотел Морени на спирката преди Хладилника стояха на пусия трима контрольори. Естествено нямах билет. Кой си купува билет в 66, който пътува от Витоша и има само няколко спирки в това дълго трасе до Хладилника. А и като видях какво меле е да се качиш на автобуса, хептен ми се отщя да се ръчкам от втората врата, за да стигна до шофьора, разпилявайки крака, пръсти, чанти, качулка, яке по трасето от втората до първата врата, че да си купя билет.
Та, да се върнем на 84. Аз съм седнал на една от издигнаните седалки между втората и третата врата. От спирката след колелото на Четвърти километър се качват хайка контрольори. Никой не слиза. Шофьорът чака контрольорите да му разрешат да продължи, докато те проверяват возещите се. Едно младо момиче на около 21-2 години започва трескаво да търси перфоратор в широката зона при втората врата. Естествено, контрольорът я забеляза като купой прошумяла мишка в храсталака. Не ѝ позволи да перфорира билета, твъде късно било. Тя се заоправдава, че току-що го купила от шофьора. Обаче аз седях в рейса от Орлов мост, тя не беше ходила до шофьора изобщо. Докато контрольорът ѝ обясняваше като на малко дете, че не трябва да се минава на червено, хората наоколо започнаха да негодуват. Искаха контрольорът да я остави на мира. Всички тези хора си бяха закупили кой карта, кой билет. Момичето не искаше дори да слезе от автобуса, бързала за работа, щяла да закъснее. В този случай контрольорите поддадоха, нещо, което отдавна не бях виждал, оставиха я, като не пропуснаха да оправдаят това със закани по нейн адрес, отдалечавайки се от автобуса.
И си мисля. Защо Столичната община е толкова зла? Защо принуждава хората да се двоумят, дали да си купят билет, дали да го перфорират, ако го купят...Да, те ползват автобуса, не вървят пеша, но пък не искат да дават пари, а още по-малко искат да бъдат хванати без билет. Не е ли това изключително подло от страна на Общината-да ги вкарва в когнитивен дисонанс. Виж например общината на Бургас (а и други): всеки, който влезе в превозното средство, си плаща билет на кондуктора. Там възможността за избор, т.е. за влизането в сериозен когнитивен дисонанс, е елиминирана.
Как обаче да си обясним, че точно тия, които са платили за превоза си, защитават човек, който макар да е имал възможността да го направи, съвсем съзнателно не го е направил? Аз си го обяснявам със сработването на чуството за единство. Всички ние сме принуждавани, натискани от властта, от общината, от контрольорите да плащаме. А ние не искаме естествено, че кой иска доброволно. Това е като за заплатодателите. Не искаме да работим, искаме заплата да взимаме. И сме единни именно в тая си позиция на жертва. Това се оказва по-силно от единия лев за превоз, дори от многото левове за карта...от чуството ни за справедливост и дълг.
четвъртък, 22 януари 2015 г.
четвъртък, 8 януари 2015 г.
Условия на труд
Във връзка с появилите ми се болки в гръбо, с това, че не можех да си изпружвам краците, се сетих да проверя Наредбата за минималните изисквания за осигуряване на
здравословни и безопасни условия на труд при работа с видеодисплеи. И какво да видим? Едно време през 1996 година наште ора са издали наредба с конкретни показатели-колко да е широка масата, колко е да висока, колко да ти е дебел плотът, колко кубически метра да се падат на човек, колко да ти е разстоянието от очите до монитора и други. Това е била наредба с грижа за човека, за работника, за народа. Например ширината на масата трябва да ти е поне 80 см. Това число е много важно-определя, колко назад можеш да отдалечиш монитора, колко далече ти е стената (дали ше можеш да си изопнеш краката), дали тялото ти ше е изопнато или трябва да го сгъваш по цял ден. Линк към наредбата от то време. Впрочем това е омразният ми мандат на Жан Виденов. Колко висене по опашки в студа беше...Обаче убава наредба са написали ората. Евала!
Но какво се случва по-късно? 2 дена преди края на мандата на Царо, на 15.8.2005, се приема нова наредба за минималните изисквания за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд при работа с видеодисплеи. С тая наредба всички конкретни числа се заменят с "подходящо". По тоз начин се прецакват на нова сметка всички работещи на бюро и компютър хора. По закон не може да се вини никоя фирма вече, сметнали са за подходящо и толкова. Началнико никога не е работил на бюро или по физиологични причини подобни отстояния не са му важни, или е жена-за него никакъв проблем, подходящо е и точка.
Колкото и пари да зимаш, откато окьоравееш или другояче си потрошиш тялото, връщане назад няма. То е прашање на приоритети.
Но какво се случва по-късно? 2 дена преди края на мандата на Царо, на 15.8.2005, се приема нова наредба за минималните изисквания за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд при работа с видеодисплеи. С тая наредба всички конкретни числа се заменят с "подходящо". По тоз начин се прецакват на нова сметка всички работещи на бюро и компютър хора. По закон не може да се вини никоя фирма вече, сметнали са за подходящо и толкова. Началнико никога не е работил на бюро или по физиологични причини подобни отстояния не са му важни, или е жена-за него никакъв проблем, подходящо е и точка.
Колкото и пари да зимаш, откато окьоравееш или другояче си потрошиш тялото, връщане назад няма. То е прашање на приоритети.
ЦЕННОСТИТЕ
В тоя свят всичко е въпрос на ценности. Най-големите сблъсъци са за ценности. Кой не помни като дете да е спорил с приятелите си до безкрай. Там няма пари. Всичко е за убеждения. Тоя порив не се заличава с времето, само се маскира.
Има си групи от ценности, които са характерни за обществата. Примерно, ние ристияните сме приели Не убивай, Не кради, Не искай иманьето на другия, жената му...Даже и тия, дето сме уж неутрални към религия, атеисти, сме възприели тези постулати и по същество сме ристияни. Макар и да не вярваме в Създател и т.н. Сега за свободата-не знам, от къде тя ни е ценност. От Стара Гърция ли, от Френския зандан ли...Но факт е, че ние от Западните общества, ристияните, усещаме свободата като голяма ценност. В Япония примерно до преди 150 години съм чувал, че думи като равенство, свобода не са съществували, а са скорошни заемки. Това идва да покаже, че си има култури, за които дори свободата не е ценност. Пак в Япония са взимали доволно лесно човешкия живот. Мах с меча и айдее, отиде. В Европа размахът е бил значително по-малък, ми се чини.
Ей го и сега в Мисюлманския свят. Бройката на държавите с държавно устройство демокрация, република е показателен за усещането на тая култура към свободата. Ние си мислим, че тя е някаква универсална ценност, която, видиш ли, всяко човешко същество на тая Земя трябва да изповядва. Да, ама не. Има явно култури, за които нит човешката свобода, нит човешкият живот са стойност. А ценност върху ценност не може да се наложи. Тия се отблъскват като магнити. И както при магнитите трябва явно да има празно помежду им. Спомнете си пак споровете с приятели от детството. Да се базикаш с хора, които нито имат твоето усещане за хумор, нито твоите ценности за свобода и живот...се доказа, че е опасно. Аз не виждам проблем, ние да си се базикаме нас си, оставяйки на мира мисюлманите и въобще всякакви други, за които е ясно, че не споделят нашите ценности. Насила убост не става. Другояче казано: както ние уважаваме свободата ни да говорим, така трябва да уважим свободата им да трепят. С един аршин да се мери. За нас свободата е важна, за тях-достойнството. Види се повече, отколкото за нас.
Друга характеристика, по която хората се различават, е дългосрочна-краткосрочна перспектива. Пак въпрос на ценности. Ние българите си знаем: Който се учи, той ще сполучи. И учим градина, основно училище, гимназия, университет. Трупаме знание, после работим, правим бизнес, трупаме материалност, благосъстояние. При нас е стъпка по сръпка. Да, ама при циганите примерно не е така. За тях е по-лесно да си набавят каквото им трябва, когато им потрябва. Тук и основен конфликт по селата, особено в Северозападна България. Ние, макар и трудно, изучаваме децата си. Те-не. За тях образованието и въобще това постоянното забогатяване не е важно, не е ценност. За нас е важно да имаме имот, пари, за тях е по-важно да имат деца. Естествено, не генерализирам. За нас е важно да работим за пенсия, за тях...кой ли ти мисли. Всъщност и от българите вече не мислят. Което само показва, коя култура е по-силна и влиятелна към момента. Напълно съм наясно, че има и такива българи, и онакива цигани. Говоря за мнозинствата.
Има си групи от ценности, които са характерни за обществата. Примерно, ние ристияните сме приели Не убивай, Не кради, Не искай иманьето на другия, жената му...Даже и тия, дето сме уж неутрални към религия, атеисти, сме възприели тези постулати и по същество сме ристияни. Макар и да не вярваме в Създател и т.н. Сега за свободата-не знам, от къде тя ни е ценност. От Стара Гърция ли, от Френския зандан ли...Но факт е, че ние от Западните общества, ристияните, усещаме свободата като голяма ценност. В Япония примерно до преди 150 години съм чувал, че думи като равенство, свобода не са съществували, а са скорошни заемки. Това идва да покаже, че си има култури, за които дори свободата не е ценност. Пак в Япония са взимали доволно лесно човешкия живот. Мах с меча и айдее, отиде. В Европа размахът е бил значително по-малък, ми се чини.
Ей го и сега в Мисюлманския свят. Бройката на държавите с държавно устройство демокрация, република е показателен за усещането на тая култура към свободата. Ние си мислим, че тя е някаква универсална ценност, която, видиш ли, всяко човешко същество на тая Земя трябва да изповядва. Да, ама не. Има явно култури, за които нит човешката свобода, нит човешкият живот са стойност. А ценност върху ценност не може да се наложи. Тия се отблъскват като магнити. И както при магнитите трябва явно да има празно помежду им. Спомнете си пак споровете с приятели от детството. Да се базикаш с хора, които нито имат твоето усещане за хумор, нито твоите ценности за свобода и живот...се доказа, че е опасно. Аз не виждам проблем, ние да си се базикаме нас си, оставяйки на мира мисюлманите и въобще всякакви други, за които е ясно, че не споделят нашите ценности. Насила убост не става. Другояче казано: както ние уважаваме свободата ни да говорим, така трябва да уважим свободата им да трепят. С един аршин да се мери. За нас свободата е важна, за тях-достойнството. Види се повече, отколкото за нас.
Друга характеристика, по която хората се различават, е дългосрочна-краткосрочна перспектива. Пак въпрос на ценности. Ние българите си знаем: Който се учи, той ще сполучи. И учим градина, основно училище, гимназия, университет. Трупаме знание, после работим, правим бизнес, трупаме материалност, благосъстояние. При нас е стъпка по сръпка. Да, ама при циганите примерно не е така. За тях е по-лесно да си набавят каквото им трябва, когато им потрябва. Тук и основен конфликт по селата, особено в Северозападна България. Ние, макар и трудно, изучаваме децата си. Те-не. За тях образованието и въобще това постоянното забогатяване не е важно, не е ценност. За нас е важно да имаме имот, пари, за тях е по-важно да имат деца. Естествено, не генерализирам. За нас е важно да работим за пенсия, за тях...кой ли ти мисли. Всъщност и от българите вече не мислят. Което само показва, коя култура е по-силна и влиятелна към момента. Напълно съм наясно, че има и такива българи, и онакива цигани. Говоря за мнозинствата.
понеделник, 5 януари 2015 г.
Отмъщението на бръснаря
- Къде се загуби, бе човек?
- А нямаше ме малко, живеех по други места...
- Ти май от доста време не си идвал.
През това време нагласям раницата си на един от столовете, окачвам якето на закачалката. Седнах на стола, настаних се.
- Сигурно има една година, откакто не си идвал, продължи тя.
- Аа-реках, има повече от година. Последно лятото на 2012 идвах.
- Ей тука с едно колело дойде, пита за час, ама нямаше, ти каза, че пак ще дойдеш и така си остана.
"Как пък може да помни подобна дребна случка", мислех си аз. Нито съм й единственият клиент, нито има малко клиенти. Аз самият не помнех, че съм казал, че пак ще дойда по-късно, чак сега като печатам тези редове, се сещам, че действително така беше. А и това, че съм дошъл с колелото...помнеше, че било черно-факт. А самият салон е вкопан в земята, в една маза, през вратата му има ограничен поглед към пространството пред салона, където вероятно съм бил паркирал колелото, за да вляза вътре и да попитам за час.
- Както обикновено ли ще се постригваш?
Знаех от предишни разговори с нея, докато ме е постригвала, че много помни. Стрижех се при нея все от 2005 до 2012 г. Само първият пък малко по-подробно ме разпита, как да ме постриже, и никога повече. Всеки пък го правеше като по програма.
- Даже все искаше под половината да те постригвам, но сега в тоя студ не ти го препоръчвам.
Действително. Беше ни като ритуал на всеки 2-3 месеца да си уговоря час, да седна, тя да ми напръска косата, да ми я разреше, да загребе бритона, да го вдигне нагоре и да ме попита, до къде да реже. Винаги я карах да смъкне "още малко" по-надолу, за да не се налага пак скоро да ходя на фризьор, за да не бъда прекаран пак да се явя по-скоро, отколкото ми се ще.
Порази ме, как можеше да помни такива подробности. Не бях идвал при нея от есента на 2012.
"Една година живях на село, после се върнах в София, но в центъра живея", обясних аз. Там намерих едно салонче, две жени работят вътре. Едната през април като ходих да се стрижа при тях, хубаво ме направи, хареса ми. Другия път отидах пак, то пък се случи колежката й. Много куцо, много ме беше яд, баш ми подчерта ръбестата чутура. Следващия път, понеже ми е на път като се прибирам пеша, пак там отидах. Случи се пак втората, викам "Ще й дам шанс". Още Мияваки-сан, началникът ми, казваше "Кикай о атаеруно ва дайджида". Обаче-грънци. Пак много зле. Псувах вкъщи два дена после. И се зареках "Повече при нея няма да се стрижа". Даже, мислех си, другия път нарочно ще ида пак там, тя ще понечи да ме стриже, но аз ще кажа "Бягай далече от мойта глава" бавно, отчетливо и с равна интонация, отразяваща тихото ми огорчение от предното стригане, и ще поскам другата мадама да ме остриже". Стана почти така. Отидах поисках си другата мадама, отказвайки на тая лошата, без тоя драматизъм за съжаление. Бях сигурен, че съм в добри ръце. Ама...нъцки. Случайно е било първия път. Пак бях станал с ужасна чутура и трябваше да броя дните, докато стане косата ми пак за стригане, че да ида при Деси да ми ремонтира главата. "Ще си слагаш, кай, продукти" "Кви продукти?", викам. "Ами гел". "Малее, мисля си, с гел ли дойде ред майсторлъка си да прикриваш..."
Обаче с Деси подобни ядове са невъзможни. Веднага си спомнила за мене, даже още като чула гласа ми по телефона, се сетила за мен. Името ми не го знае, но няма значение, явно си ме е представила. За десет минути ме пострига така, че поне аз да съм доволен, без нужда от каквито и да било указания. Майсторлъкът е голяма работа!
- А нямаше ме малко, живеех по други места...
- Ти май от доста време не си идвал.
През това време нагласям раницата си на един от столовете, окачвам якето на закачалката. Седнах на стола, настаних се.
- Сигурно има една година, откакто не си идвал, продължи тя.
- Аа-реках, има повече от година. Последно лятото на 2012 идвах.
- Ей тука с едно колело дойде, пита за час, ама нямаше, ти каза, че пак ще дойдеш и така си остана.
"Как пък може да помни подобна дребна случка", мислех си аз. Нито съм й единственият клиент, нито има малко клиенти. Аз самият не помнех, че съм казал, че пак ще дойда по-късно, чак сега като печатам тези редове, се сещам, че действително така беше. А и това, че съм дошъл с колелото...помнеше, че било черно-факт. А самият салон е вкопан в земята, в една маза, през вратата му има ограничен поглед към пространството пред салона, където вероятно съм бил паркирал колелото, за да вляза вътре и да попитам за час.
- Както обикновено ли ще се постригваш?
Знаех от предишни разговори с нея, докато ме е постригвала, че много помни. Стрижех се при нея все от 2005 до 2012 г. Само първият пък малко по-подробно ме разпита, как да ме постриже, и никога повече. Всеки пък го правеше като по програма.
- Даже все искаше под половината да те постригвам, но сега в тоя студ не ти го препоръчвам.
Действително. Беше ни като ритуал на всеки 2-3 месеца да си уговоря час, да седна, тя да ми напръска косата, да ми я разреше, да загребе бритона, да го вдигне нагоре и да ме попита, до къде да реже. Винаги я карах да смъкне "още малко" по-надолу, за да не се налага пак скоро да ходя на фризьор, за да не бъда прекаран пак да се явя по-скоро, отколкото ми се ще.
Порази ме, как можеше да помни такива подробности. Не бях идвал при нея от есента на 2012.
"Една година живях на село, после се върнах в София, но в центъра живея", обясних аз. Там намерих едно салонче, две жени работят вътре. Едната през април като ходих да се стрижа при тях, хубаво ме направи, хареса ми. Другия път отидах пак, то пък се случи колежката й. Много куцо, много ме беше яд, баш ми подчерта ръбестата чутура. Следващия път, понеже ми е на път като се прибирам пеша, пак там отидах. Случи се пак втората, викам "Ще й дам шанс". Още Мияваки-сан, началникът ми, казваше "Кикай о атаеруно ва дайджида". Обаче-грънци. Пак много зле. Псувах вкъщи два дена после. И се зареках "Повече при нея няма да се стрижа". Даже, мислех си, другия път нарочно ще ида пак там, тя ще понечи да ме стриже, но аз ще кажа "Бягай далече от мойта глава" бавно, отчетливо и с равна интонация, отразяваща тихото ми огорчение от предното стригане, и ще поскам другата мадама да ме остриже". Стана почти така. Отидах поисках си другата мадама, отказвайки на тая лошата, без тоя драматизъм за съжаление. Бях сигурен, че съм в добри ръце. Ама...нъцки. Случайно е било първия път. Пак бях станал с ужасна чутура и трябваше да броя дните, докато стане косата ми пак за стригане, че да ида при Деси да ми ремонтира главата. "Ще си слагаш, кай, продукти" "Кви продукти?", викам. "Ами гел". "Малее, мисля си, с гел ли дойде ред майсторлъка си да прикриваш..."
Обаче с Деси подобни ядове са невъзможни. Веднага си спомнила за мене, даже още като чула гласа ми по телефона, се сетила за мен. Името ми не го знае, но няма значение, явно си ме е представила. За десет минути ме пострига така, че поне аз да съм доволен, без нужда от каквито и да било указания. Майсторлъкът е голяма работа!
Абонамент за:
Публикации (Atom)