Експедиция "Банатски българи", част последна

Последно време кихам вече по четири пута, кой знай до колко ше стигна на 120...

Туй ше е последния запис, макар самото пътуване да не свършва, но се превръща във връщане. А връщането е тъжно. Щото нещо свършва. Не смятам да го удостоявам с цели глави. Е, естествено, ше спомена някои неща, които ми се сториха по-интересни. То, аз първо трябва да си преговоря до къде бях стигнал предния път, че бая време мина от тогазе.

Начи сигурно съм стигнал до малко преди Кикинда. Там спах, след като бях карал целия ден през тая ми ти равна Войводина. Равна, равна, ама целия ден имах чувството, че е баир. А обективно си беше равно. Ама дали заради насрещния вятър...който май също обективно  не беше насрещен...не, че беше и попътен...май  нямаше вятър. Но когато караш в най-големите жеги и няма ни едно дръвче, под което барем за малко да се свиеш на сянка, ти се струва, че и пътят е баир, и вятърът е насрещен.

Как и да е. Още рано сутринта, таман бях станал в 5:10, събуден от развиделяването, и в 5:20!! идва един трактор по главния път. Викам си, тоо нема шанс да се забие при мене. Е ся, щом го пиша, вече ви е ясно, че точно при мене се е забил. Къв трее да си, в 5:20 сабайлен вече да си на нивуту и да работиш с тракторо. Но евала на човеко! Впрочем, неска ме поправиха, че "аферим" се казвало в такива случаи.

Немаше никакви проблеми с човеко. Само дето му се изнервих, он дойде, па си работеше на око 50 метара от мене, че и по-далече. Сбързих да сбера багажо и след малко вече търчах по ладовина накъмто границуту с Румъния. Минах през градо Кикинда. Там живее един мой Фейсбук-приятел, който никога не съм срещал-Александър Весков. Преди години, когато още в Скайп можеше да се търси, го бях намерил, като  търсех нещо с "банат". Обаче тоя човек предния ден ми беше казал, че ще го няма в града, та не можех да преспя при него. Както винаги, не се обаждам предварително, за да не морално-принуждавам хората да си съобразяват плановете с мен. Кикинда ми се стори изключително избушен и назаднал град. Единствената им по-читава, поддържана и красива сграда в центъра беше тази на общинската управа.

Червена сграда в Кикинда, не е сградата на Общината.

Обикновено в най-корумпираните общини такъв е нормалният облик на нещата: поддържа се само "нашата" сграда, другите-или кучета ги яли, или просто управата няма гражданска сила да обединява и като резултат оправя само себе си. Хора  по центъра на градчето, освен тези, които отиват на работа в общината, никакви. Дори бюрекчийницата беше кападъ. А си свалих ръкавиците, каската и жилетката, преди да пробвам да отворя вратата.

Последното село в Сърбия-Наково-ми направи чудесно впечатление. Имаше си и бюрекчиница, и даже свободен интернет си имаше. Поща с чейндж бюро даже има. Обаче! Питам: „Продавате ли румънски пари?“ „Не“, кай, „само евро имаме“. Абе аланколу. Защо на границата с Румъния нямате румънски пари? Кой ше ви купува еврото, като нито в Сърбия върви, нито в Румъния. Ето, значи не всички впечатления от Наково са ми били положителни, кво лъжа и аз.

На границата любезен румънски служител ми пожелава „Друм бун!“ и аз пренастройвам часа на километража си с един час назад. Още след границата усетих огромната разлика в архитектурата: сградите гледат към улицата с късите си страни, а не с дългите, както е в сръбска Войводина. След кратка справка с навигацията за миг си помислям, че ще има по-кратък от очакваното път към Стар Бишнов. Радостта ми обаче е бързо прекършена, защото се оказва, че все пак трябва да стигна до град Санниколау Маре, а сетне пак да се върна на югозапад. Пътят обаче е с перфектна настилка и тъй като скоростта ми почти не пада под 30 км/ч, лесно преглъщам този удар от съдбата. От града на югозапад обаче асфалтът рязко се влоши-оказа се, че точно го били подготвили за смяна, като са поляли цялото грапаво платно със смола, с което са го направили още по-трудно проходимо за колело. На тая отсечка от десетина километра бая се озъбих. Обаче на пътя срещнах една кайсия! Единствената, която изобщо срещнах през цялото пътуване. И може би най-сладката, която някога съм ял. А беше трупана, милата. Наядох се идеално. Благодаря ти, кайсийке.

Най-сетне в жегата стигам табелата на селото, което ми беше цел през цялото време. „Стар Бешеноb“ пише на нея. „Сега е стар, ама беше нов!“, мисля си аз, докато навлизам с колелото в селото, „вероятно това са искали да кажат с това име“. „Надали“-бързо отхвърлям тази нелепа възможност. На първия завой ме посреща една малко странна табела. Всички думи в нея са членувани: полицията, общината, културнаТА къща... „Очевидно не е на сръбски с това членуване“, радвам се аз, че най-сетне вече самостоятелно намирам доказателства за българския характер на селото, и се отправям по посока на стрелките. Пристигам в центъра на селото и ... никой не ме чака. Правя бърз преглед в хоризонта на района, изтеглям пари от близкия банкомат, все пак не искам да падам в тежест на моя домакин... за всичко. Явно организацията по посрещането ми закъснявааа. 

На кафето са седнали доста хора, но не успявам да доловя езика, на който си говорят съзаклятнически. Решавам, че вече е време да се обадя на Иван-човека, с който имам уговорка през Фейсбук. След малко и той пристига не на бял кон, а на колело, заедно с жена си Мица. Как да му кажа, че магаретата у нас се казват Мица...Кат бях малък, бат Динката имаше едно магаре, казваше се Мичка. Беше дребна и мила магаричка, колко съм я яхал...Като я удариш по десния врат, завива наляво. Като я удариш по левия-завива на дясно. Сядаме да пием по бира на същото кафе. Мица също говорела български, макар да била румънка. Всъщност обаче виждам, че нищо не отбира от нашия разговор и я съжалявам. Иван се оказва един доста откровен човек. Разказва ми неща, които повечето хора не казваме някому, който срещаме за първи път. Като това, колко ядове е имал с местната власт, с предишния кмет на селото, за това, че са го тормозили. Стигаме даже до темата за прословутата румънска прокуратура. Противно на моите очаквания той не е очарован от нея. Защото тя работи по метода на делата. За всяко нещо ти скрояват дело. Няма значение дали ще успеят да докажат обвинението в съда. Това е така, защото по нашите ширини е достатъчно обществото да знае, че срещу теб има дело в съда, да бъдеш очернен. Тогава прокуратурата кажи-речи си е свършила работата. На този човек вече се гледа по друг начин. Т.е. прокуратурата се използва за нечисти цели и даже вече започва да играе по собствен сценарий. Неотдавна имаше проблем при тях, свързан с шистовия газ. Фирми, подкрепяни от местната власт, настаняват оборудване в частните имоти на гражданите и започват пробни сондажи. Естествено, ти не можеш да ги изгониш чисто физически. Казват ти: „Подай жалба“. Подаваш жалба, но във времето, за което тя стига до заседание да се гледа, фирмата вече си е свършила  работата с проучването. Абсолютна саморазправа с частните имоти на гражданите. Като човек, който не е обвързан с финансовите потоци от общината, тъй като е художник на свободна практика, Иван опитва да събере хора, с които да се противопостави на тази отвратителна практика. Успява. Но лека-полека броят им започва да намалява. Използва се това, че те или членове на семействата им работят в общината, за да им се упражнява натиск. Например казва им се: "Ти направи такова и такова нарушение, но ние не сме те закачали,  оставихме те, нали?" Т.е. всеки път, когато някой от някаква управа си затваря очите, той вече ви държи на каишка и сте му длъжник. В утрешния ден ще поиска да си прибере вересиите, а вие ще трябва да си траете. Затова-никакви сговори с политици. По-добре да си платиш някоя глобичка, даже доброволно, отколкото да им ставаш роб до живот. Понеже Иван няма как да откажат, го обвиняват в палеж. И от това обвинение насам постоянно е викан в полицията да дава обяснение за щяло и нещяло. А човекът нито е роден в това село, нито дори е отраснал  в него. Решил е на зрели години да се върне там, тъй като родът на баща му е от там. Но вече и него  го няма. Питам го , не съжалява ли за избора си. „Не!“, отвръща без колебание той. Как един човек в такава среда може да твори L Но го прави, и то чудесно. Вижте картините му! Иван не само рисува, той организира и пленери. Има и един проект „Родина на кръстопът“, в който участват творци-българи от различни страни. За негово щастие обаче на последните местни избори печели кандидатът за кмет, с който са в близки отношения и ядовете му намаляват. Сега старият кмет седял сам на масата в кафето. Обикновено е така:  

имаш ли парички, обичан си от всички;

 нямаш ли парички, в миг изчезват всички. 

Вечерта Иван ме завежда при негови приятели от селото-момче на около моите години и по-голям мъж. Момчето знае книжовен език. Вече се отчайвам и изнервям. Мислех си, че откривам едва ли не някакъв езиков резерват, а то всеки говори книжовен български. Обаче този по-възрастният мъж не говореше книжовен език и ми достави истинско удоволствие да го слушам. Обикновено такива хора все питат дали разбираш какво говорят. Но той не-това също ми хареса. Поправяха гуми на един велосипед. Момчето имаше и расти даже и беше пътешественик като мен с колело. Преди това срещнахме и друг човек в селото с расти. Аз самият нямам, не съм имал и надали някога ще имам расти. Обаче бичим еваларката на хора, които имат расти или татуировки. Смятам ги за носители на една различна, по-хубава и обратна на консерватизма култура. А в това село има цели двама такива! Тия хора са богатство за такива отдалечени, селски, патриархални райони! Там ме почерпиха с ракийка. Джойнта отказах, понеже на мен не ми понася, знам го от Чехия.

По-късно вечерта отиваме на гости на друг приятел на Иван: професор, бивш преподавател от ВТУ. И на вид се вписва веднага в представата за професор: дребен, с дълга, сива, щръкнала коса и мустачки, също както изобразяват Айнщайн по анимационните филмчета :) При него се пече скара. Хвали се с казана за ракия, който си има вкъщи. Наистина е внушителен! Присъства и едно по-младо момче, за което в последствие разбирам, че не е живял като малък в селото, но сега работи в Санниколау Маре и живее в къщата на баба си в Стар Бешенов. Уж говори палукянски, но ме пита дали говоря сръбски, тъй като иска да общува на сръбски с мен. WTF! И всъщност всички думи, които излизат от устата му, са на сръбски. А те са толкова малко, че дори не мога да хвана сръбска ли е граматиката, българска ли е. Казва ми, че често ходи в Сърбия. Сега се сещам, че докато бяхме при предишните хора,  стана дума за това, че по време на комунизма, те гледали сръбска телевизия, тъй като румънската била само два часа дневно. „Брех“, викам си, „дори в България имаше предаване от 17 ч. нататък и дори две програми“. Тези пък, които живеели по Дунаво, гледали българска телевизия. Смятай, щом румънците са гледали нашата телевизия, дето ние не можехме да я понасяме, каква е била тяхната.

На следващия ден решавам, че ще хващам пътя наобратно. Сутринта Иван ме завежда в „културната къща“. Там получавам почти персонална беседа от уредника на музея и дори наставления какво точно да снимам-например грамотата, с която Мария-Терезия дава разрешение на нашенците да се заселят в нейните земи. Няма нужда да казвам, че и беседата беше на книжовен език, въпреки че Иван ясно заяви, че за мен е интересно да слушам  автентичния говор. С всичките тези връзки с България накрая ще се затрие този толкова красив и своеобразен говор, мъчно ми е. От една страна обвиняваме държавата, че не поддържа достатъчно връзки с диаспорите, но от друга забелязвам, че тези контакти може да имат и отрицателни проявления. 

Накрая, таман си помислих, че се отървах вече от него, когато той предложи да ни заведе до гробището, където щял да ни покаже нещо много интересно. Вече дори и не исках да си мисля какво аджеба може да е това интересно нещо. И...готови ли сте. Неговото име е...Показа ни един надгробен камък във формата на кръст, без надпис, или по-скоро със заличен такъв, понеже явно някой беше излял една кофа латекс отгоре му. И да...това беше НЕЩОТО. Просто ми взе акъла. На връщане от гробището пък ни поведе към някаква „рибарница“, както го нарече той, а то си беше зарибен язовир. „Като се мъчиш да говориш език, дето не знаеш, така става“, вече бях бая изнервен в жегата аз. И то защо? Защото, видиш ли, била собственост на бившия заместник-кмет. А за бившата власт вече изяснихме кой какъв е бил,  нали така. А ние таман пристигнахме делегацията с колелата, и човеко получи обаждане, метна си се на Голфо и отлете. „Чакайте“, ка, „десет минути“. „Само да тръгне и тръгваме и ние“, каза дядото от музея.

Като се върнахме в селото, имаше пак едно интересно събитие. Типично българско ли да го нарека, циганско ли, и аз не знам вече. Купихме си по бира от кафенето. Понеже обаче не продават за ядене, а сандвичите ги продават в съседното заведение, понечихме да седнем с тях И БИРАТА. Излезе обаче собственикът на кафенето и ни овика, че така не можело. Не можело със сандвичите от другия да сядаме, видиш ли,  на неговото заведение. Абе аланколу, нали бирите са от тебе, бе!

Преди срещата с кмета на селото, който се нарича „господар бироф“, Мица, която е учителка по химия в селскта гимназия, ни разведе из сградата и заедно с Иван като асистент ми направи няколко експеримента със запалване на газ, пукане, оцветяване на течност и прочие магии. На Мица също бил оказван натиск заради политическо-гражданските ангажименти на Иван. Мъка...Научих, че и сега дори на учителите в Стар бешенов се казва „другарю“ и „другарко“ като израз на уважение, само на учителите. Е, това ако не е извратена форма на комунизъм...Както в Средец примерно и сега има улици Васил Коларов, Георги Димитров и прочие, докато вече втори мандат управлява ГЕРБ.

Домакините любезно ни отвориха и местната католическа черква (не, че има и друга), която след няколко десетки години строителство била завършена в началото на 19ти век. Имаше си и орган и све, както си му е редо. Сякаш хората държаха да ми я покажат тая черква. Може би като символ на тяхното обединение и победата над страданията, които са изживели от напускането на българско до установяването си в тези територии.

Накрая се срещнахме и с господар бироф. Господар там се казва на „господин“, а с Иван единодушно стигнахме до извода, че „бироф“ ще да идва от „бюро“, т.е. понятието за кмет при тях явно е ‘тоя, който стои зад бюрото‘, т.е. бюрократ или пък администратор. Докато при нас „кмет“ идва от „комита“, т.е. някакъв боен нюанс има тука. Впрочем в поста на кмета у нас все още се запазва царското, владетелското, докато на други места той е просто един администратор. И в Сърбия е така. Та бяхме допуснати на срещата на господаря бироф с някакви други хора, които имаха да го помолят за нещо във връзка с някакви строителни работи. За мен беше ценно да видя с очите си, че в румънска администрация се говори на български /добре де, палукенски/ език. Като ми дойде редът, им казах, че за мен е важно да се концентрираме върху това, което ни сближава, а то е, че можем да говорим едни с други и да се разбираме, макар да звучим различно, и че аз не съм от онези патреоти, които ще кажат, че езикът им е непременно български. На това Иван ми отговори, че трябва да говоря по-бавно J от което ми стана ясно, че вероятно все пак не са разбрали по-голямата част от това, което казах.

Ето само някои черти на техния говор, макар че по други сайтове из интернет сигурно са изписани тонове: липса на турцизми като „майтап“ и прочие, не ги знаят, не ги разбират. Явно са си тръгнали, преди да се наложат в езика ни. За бъдеще време частицата е „за“, гласните накрая на думата не се изговарят (макар че ги пишат, което е странно, понеже като цяло писмеността им е фонетична, т.е. пишат, каквото говорят/чуват). Чува се изразът "по-више", което показва, че нямат усет за степенуването без частицата "по", както е в другите славянски езици. Подготвил съм един звуков файл. Който се интересува, може да го прослуша, за да добие по-непосредствено впечатление.

 

От тука нататъка ще посъкратя. На връщане след Панчево минах през село Иваново. Иваново е голямо банатско село, но в Сърбия. Интересно ми беше дали сродният сръбски език е оказал някакво по-специфично влияние върху говора. Заговорих се с едни съвсем рандом хора от селото-Дамянови. Те ми припомниха, че всъщност насам са се преселили хора от Стар Бешенов в 19ти век, когато турците се оттегляли на юг. Т.е. нашите хора един вид само чакали сгоден момент да се върнат пак в България. Което и става всъщност. Нали има села като Бърдарски геран. Но след като г-н Дамянов ме попита дали гледаме чубрица, ми сподели, че той е земеделски производител и произвежда олио от слънчоглед. Беше думата за турците и дали има турци в моя край. Беше убеден, че има! И какво правел нашият човек-в олиото, което всъщност продава на омразните нему турци, слагал разтопена свинска мас! Ей така-за отмъщение за едно време, когато турците са измъчвали техните прадедве, както там казват. Показах на децата му вестниците и списанията „Nasa glas”, които се издават от българското малцинство в Стар Бешенов и които бях получил от уредника на културната къща в Стар Бешенов, и те ми казаха, че знаят за тях, дори снимката в едно от списанията била правена в Иваново. Ето, значи, и тук са обхванати от контактите с българската държава. Имали си и учител даже от България. Та, говорът беше същият, както и в Стар-ама-беше-нов. Даже имената на хората бяха същите. Примерно, един магазин се държеше от Никола Василчин-същата фамилия, която има и Иван от Стар Бешенов.

След Земун реших да пресека Дунаво на север по един нов мост, построен от китайци. Ей, не мръдна! Още един пример, че в Сърбия яко се набляга на контактите с Изтока. Не казвам кое е добро и кое лошо. Предстои да се разбира. В с. Бешка докато четях табелата, която показва маршрутът на Евровело 6, до мен стигна един възрастен човек. Той ми даде акъл да кажа, че съм македонец, когато в следващото село питам за хотел. Поясни, че македонците били известни със стиснатостта си в Югославия, нещо като нашите габровци вероятно, и затова щели да ми дадат по-ниска цена за пренощуването. Е, успяха да ми поскат 2500 динара, преди да успея да заявя, че съм македонец. В резултат се наложи да препускам с 30 км/ч към следващото село, защото иззад мене се надигаше зла буря, а предния ден вече бях се отървал от една такава на косъм, сигурен бях, че няма да се остави да я прекарам за втори път. В Стари сланкамен обаче ядох най-вкусната рибля чорба EVER!! Огромни парчета крехък сом плуват в мега вкусния червен, плътен, леко пикантен сос, мммм. А самата чорба е поне един литър! Така че ако имате път по Дунаво, обавезно у Стари сланкамен на Кея.

Има и още неща, които напират да ги споделя, но човек трябва да си знае мярката. Извинявам се, че толкова дълго стана...

Експедиция "Банатски българи", част 3

На следващата сутрин другата дъщеря на Владимир ми отключва гаража и аз си взимам колелото. Прекарвам поне половин час пред него и под печащото слънце, което се е съвзело след вчерашната буря, настройвайки задната спирачка и смазвайки веригата, тъй като маслото ѝ се е измило от дъжда. Закусвам до чешмата на централната пешеходна улица последната част от агнешкото варено, дадено ми от майката на Милан в Прийевор /Чачак/, като дарявам най-омекналата част от него на лежащото до мен кученце, което я изяжда лежешката, без дори да се повдигне. Малко неуважително. Това все пак е варено агнешко, къде ще намериш такова, бе аланколу.

Правя снимка на черквата "Св. Димитрийе", за която снощи Владимир ми е разказал, че е необикновена с това, че в нея са погребани кокалите на войници, които в първата световна война са били врагове, и заминавам за Белград.

Към Белград, както се очакваше след сливането на всички отделни пътища до Лазаревац, колите са супер много. Затова и неколкократно спирам, за да търся алтернативен маршрут по навигацията. Чак към края, при Сремчица, се усещам и минавам вляво, където трафикът е многократно по-лек. Докато се кефя на решението си, бързо навлизам в Белград. Замаен от многото хора и коли, решавам да вървя по тротоара към ценръра, бутайки колелото. Хем ще мога да разгледам града. По пътя минавам покрай неколкоетажна сграда, на която едната стена липсва, а арматурните железа стърчат. Никак не се връзва с пейзажа наоколо. Веднага се сещам, че може би тя е умишлено оставена, както 原爆ドーム в Хирошима. Оказва се сградата на министерството на отбраната на Сърбия и предположението ми е една крачка по-близо до потвърждението. В центъра обикалям парка околото Калемегдан, чудя се какво толкова му е красивото на Белград. Ма як си е. Можеш да гледаш от високото към Дунаво и към мостовете му. Вечер сигурно е красиво. Минавам пак през главната улица, където този път сядам на едно гъзарско заведение, рънътъ праи борбътъ. Все пак не съм у Белград всеки път. Поръчаните спагети обаче са вероятно най-лошите, които някога съм ял. Сухи и безвкусни. Иначе струват сума ти пари и 60 пъти повече динари. Таман си тръгвам, и идват двама колеги-пътешественици с колела. Сигурно съм ги подлъгал да седнат и те там. Те обаче са в обратната посока, към България. Не говорим много за жалост и се разделяме.

Минавам по моста върху Дунаво. На другия бряг случайно и много щастливо откривам табела от маркировката на Евровело 6. Тя посочва как да стигна до Панчево по алтернативен маршрут, без да се бия с все колите по пътя. Навивам се, без много да мисля. В началото минава по някаква тиха, тясна крайречна уличка с малки спретнати къщурки и играещи деца. Чак не мога да повярвам, че само до преди няколко минути съм бил в гужвата на Белград. Много скоро след това маршрутът ме отвежда на брега на самата река. Е, не е самия Дунав, а някакъв негов обрасъл ръкав. Черна пътека, обрасла цялата с трева, никакво движение на коли. Какви ти коли, то хора няма! Прокарана е по самия насип и предоставя гледка наляво и надясно. В реката всичко е зелено: хаотично преплетени дървеса, покрита с леща тиха водна повърхност, изсушени дървета. Приказно! И малко крийпи. Дългокраки пилета щъкат насам там, други пък наблюдават зорко и чакат някоя жаба да прояви неблагоразумие.Чуват се единствено гумите ми, които внимателно търсят по-малкото тревно съпротивление.

По тоя път карам около 8 км, а после се връщам към стария и не чак толкова добър асфалт, за да стигна по-бързо в Панчево. Все пак там имам уговорка с още един човек от warmshower. Обаче на входа на градчето, още от моста над един от ръкавите на Дунаво, ме обхваща едно такова спокойствие, една хармония, една тишина. Ами те хората налягали под едни чадърчЕта, покрити с тръстика, други-по разположените по брега заведения (или както по бургаско им викаме-капани), трети мирно се разхождат с дечоро под ръка по алеята. Рибарски лодки са паркирани по цялата дължина на ръкава и дори не помръдват. Не устоявам и веднага слагам курс към гледката, пълен с желание да се потопя у атмосферата. Минавам бавно и аз по алеята, зяпайки хората, които са насядали по капаните. За жалост бързо стигам до края на крайбрежната алея. Там обаче без да губя инерция, си харесвам едно дърво и веднага се мятам под шарената му сянка, която то лежерно мята на склона. Подпъхвам каската за възглавница, но все ме убива и не ме оставя да задремя истински, мижейки на вече не така силно парещото вечерно лятно слънце.

Петнайсет минути преди часа на уговорката с домакина ми от warmshower все пак успявам да  намеря мотивация в себе си и да потегля. Всъщност обмислям и варианта да спя там на тревата, ей така без палатка, без чувал, просто да се оставя да бъда приспан от топлото лятно слънце. Но нейсе. Трябва да се става. Бързо намирам адреса на моя човек. Но! Ей сега се започва. На вратата не е като да няма звънец. Ама не е неговият. Пише друго име. Надничам през входната врата и забелязвам, че има вътрешен двор, а от там се влиза в същинския вход на сградата. Трябва да му се обадя, но цената на роуминга в Сърбия вече я знаете, а свободна мрежа там не се намира. Леко ядосан се връщам в центъра на града, за да търся интернет. Естествено, сега имам ядове с включването. Уж е свободна мрежата, а така и интернетът не тече. Накрая се свързвам все пак и се обаждам на моя човек. Да съм натиснел черния звънец, той бил като интерфон. Той самият не бил там, но баща му си бил вкъщи, той щял да ми отвори. Не си спомням звънецът, който видях, да е черен, но се съгласявам с гласа по телефона и се връщам на мястото. Естествено, там няма черен звънец. Разочарован, тръгвам отново в посока към реката и към една табела за нощувки, която преди това бях набелязал за точно такъв случай. Оказва се обаче, че табела има, но къде е самият хостел, не става много ясно. Намирам един, но там никой не отговаря на звънеца. Намирам и втори! Приветливо момиче изпъква веднага от съседния козметичен салон. Обявява ми цена от 1270 динара и щастлив приемам веднага. Заключваме колелото вътре, покава ми стаята. С една дълга летва, вързана с някакъв шнур, затваря единствения прозорец на тавана. В стаята е бая морна жега, щото няма никаква вентилация и малко съжалявам, че не стигнах все пак до реката.

На следващия ден трябва да стигна възможно по-близо до целта на пътуването си. Минавам през град Зренянин. Чудя се дълго какво значи името му и къде е ударението. Банатските българи го произнасят с ударение на "е", значи там ще е. Градът се оказва може би най-приятният град, през който съм минавал в Сърбия. Впрочем, още като минавам Дунаво и влизам в Панчево, усещам разликата в архитектурата. Първи път съм във Войводина и не очаквам да има толкова чувствителна разлика. Всъщност от няколкото дни, прекарани в тоя край, разбрах, че Сърбия свършва на Дунаво. Отвъд него е друго. И архитектурата е друга, и езикът, на който хората по малките магазинчета си говорят, е не сръбски, а маджарски. Чудя се как се чувстват всичките унгарци, които живеят там-хем са в автономна област в рамките на държавата Сърбия, хем са си унгарци, ама не живеят в Унгария и съответно не са в ЕС. Може би ги е яд. Дали Унгария има политика, подобна на нашата-да дава гражданство на сръбските граждани от Войводина, говорещи унгарски? 

Решавам да се потопя и в неговата атмосфера, като си помогна с едно шише бира, което взимам от близкото до парка и реката павилионче. Прекарвам няколко време под едно дърво край реката, но за жалост скоро трябва да ставам, защото бирата иска вече да излиза. Търсейки подходящо за целта място, попадам на интересен мост. Под него няма река, няма дори вода. Пешеходен е. От двата му края има стълбички. Всъщност изобщо не разбирам кому е нужен мост на това място.

Вечерта ме застига малко след село Башаид и отварям палатката за втори път в това пътуване-този път на изхода от Сърбия.

Експедиция "Банатски българи", част 2

Пътуването ми към следващата ми дестинация е безлично, но за сметка на това неприятно. Както винаги, духа вятърът от Запад. В едно от селата преди Кралево спирам, за да си купя вода. Двама млади пенсионери на по чашка утринна ракия ме канят да седна при тях. Единият се оплаква как нямало работа за младите, как цената на продукцията им е твърде ниска. Отговарям му, че макар да е така, сърбите в района имат големи, добре поддържани къщи. Видял, че не споделям гледната му точка на мрънкотене, ентусиазмът му за разговор (сиреч монолог) с мен бързо спада.

В Чачак пристигам навреме, дори го подминавам. GPS координатите ме водят извън града, най-лошото е, че изглежда ще е и извън селото. Още по-най-лошото е, че на картата ми точката, където трябва да стигна, самотно се червенее в тревата, без никакъв път да води към нея. Приближавайки се до мястото, се оказвам прав. Тъй като това все пак е село, решавам да попитам спортната колоездачка, която точно в тоя момент минава покрай мен, дали аджеба не познава Драган и Милан, които са близнаци и също като нас карат колело. Тя обаче ме попарва с отговора, че не е от селото, а от Чачак и не познава хората. Но пък е супер отзивчива и ми предлага да се върне до магазина, който задминах преди неизвестно време и да попита там. Отиваме двамата, но и там не са чували за моите хора. Тогава тя предлага да им се обади по телефона. Не, че и сам не мога да им се обадя, но...добре де, не мога. Минутата ми в Сърбия струва към 7 кинта. Братята близнаци били пък излезли към Чачак, да ме пресрещнат, но незнайно как сме се разминали. След кратко каране в обратна посока-ей ги на идат. Още в първите секунди ми правят впечатление погледите и на двамата. Те са от онези хора, чиито очи сияят, блестят и излъчват доброта. Срещат се изключително рядко. Още щом зърнеш такива хора, знаеш, че с тях си приятел, още преди да сте говорили каквото и да било, и веднага се отпускаш. След няколко приказки тръгвам с единия брат да пием по бира. В кръчмичката се срещам с интересен езкемпляр. Петдесетина годишен, говори културно. Щом разбира, че съм от България, веднага взима лист хартия, фулмастер и ми нарисува картата на България, толкова точно, колкото и аз не бих могъл. А след това продължава и с очертанията на съседните ни страни. Шашнат съм. След малко изпъква с едно бурканче. Вътре имало пръст. Събрал я от ГКПП Капитан Андреево в началото на 80-те, когато пътувал към Турция. След още малко донася подобни бурканчета, всяко надписано и със съответния флаг, от Германия, Англия и забравих още от къде. Лихтенщайн май.

След тази приятна аклиматизираща среща с Милан отиваме у тях. Там вече ни чака и вторият им warmshower-гост. Обикновено получавали запитване веднъж на 2-3 месеца, но ето че днес в един и същи ден имат двама госта. Пиер е от Франция и яко обикаля Европа. Почерпват ни с кафе, което макар да не пия кафе, не мога да откажа. Даже изпивам и мътилката отдоле, смятам го за израз на уважение.

На другия ден сутринта духа доста вятър и капе дъжд. Помислям си, че лошото време ей сега напада Сърбия. Пиер смята да остане у нашите любезни домакини. Идеята силно ме изкушава. Все пак хората са чудесни. Остава само вътрешното ми съпротивление, тъй като те са прекалено добри, хранят ни и ни поят-то не бяха гибаници и домашни сръбски манджи, па домашна ракийка, па бира, па све...и не бива да се възползва човек твърде много. Но предолявам тази бариера и "подведен" от Пиер, оставам и аз. С госпожа майката постоянно тече някакъв лаф. Примерно говорим си за наименованията на разните му там роднини като чичо, вуйчо и прочие. Те имат едно "сестра од уяка" :) , сиреч първа братовчедка. Пита ме "Како се зове старша сестра?" "Како", отговарям аз. "Па како??", отново ме пита тя. "Како", отговарям отново аз и не разбирам, що ме пита пет пъти едно и също нещо. Сетне се оказа, че тя пък не разбирала, що аз се базикам с нея, като постоянно повтарям въпроса ѝ. През деня отиваме с колелата до Чачак, леко завалява дъжд и ние се евакуираме в близкия бар, където пък работел приятел на Милан. Получаваме бирата почерпка. После времето се оправя и пак грейва слънце. Вечерта с Милан се разговаряме и се оказва, че той работи (като доброволец) към Клуб путника. А тоя Клуб путника пък е издал  една книга "Бантустан", която аз преди около две-три години си бях купил онлайн директно от тях. Оказва се и че познава Снежана Радойчич-сръбкиня, която от години обикаля света с колело. Та света се оказа отново изключително малко място. Отгоре на това Милан наскоро е напуснал работата си за мизерна заплата (макар да е завършил икономика в чачашкия клон на университета) и сега работи само на фермата на семейството си. Т.е. направил е нещо като мен. Само дето тяхната ферма е 4 хектара, имат и бая добитък, та направо могат да си се изхранват от нея.

Като изключим малко по-силния вятър от време на време денят беше добър за каране. Обаче не! Щеше да вали и аз останах да се спасявам от дъжда. На другата сутрин времето отново е сникнато, но поне не вали. Правим си всички снимка за спомен и след кратки инструкции по кой точно път да мина, потеглям, а Милан идва да ме изпрати чак до Прелина-село на почти час път от тях.

Още щом подминах Горни милановац към насрещния вятър се добави и една висока планина като купол от дясно. То да беше само тая планина, проблем няма, но подобно на Витоша, беше събрала всичките дъждовни облаци около себе си  и се виждаше, че зад нея вали. Даже почна и при мен да капе. Набързо си облякох дъждовните дрехи, но повече време ми отне да разсъждавам дали да продължа по същия път в дъжда и вятъра, или да обърна до Горни Милановац, от където да мина през една по-ниска планина в малко по-друга посока. В града не валеше. Зарадван, че съм взел правилното решение, запъплих с върла скорост по баира в посока Лазаревац. Мързеше ли ме да спирам и слизам, или исках да вида как  ще се развие въпросът с времето, не знам, но в крайна сметка останах без хляб. Обикновено това не е проблем, но майката на Милан и Драган ми беше приготвила торбичка за изпът, в която освен доматите, краставиците и лютата чушка собствено производство, имаше и едно парче домашно агнешко варено, за което ми трябваше хляб. А в последното магазинче работели само до един часа и хлябът им беше свършил. От тука нататък може би беше най-красивото каране. Без трафик, с умерен наклон, завои, гора, тишина, хармония. Хора, излезли пред къщите си и кротко чакащи приближаващата буря. А аз трябва да карам...След малко и дъждът дойде и всичко си дойде на мястото. Не вали силно, но яко набива. Стана и студено, термометърът се колебаеше между 15 и 13 градуса целия ден. Вече  не ми беше интересно. Нито можеш да спреш, нито къде да се подслониш, нито да отвориш палатка...За късмет в едно село магазинът работеше, имаше и хляб. Последният! И го дадоха на мен, вместо да си го запазят за някой комшия. Евала! Пощата отсреща пък имаше приятно издадена козирка, та веднага се подслоних там и извадих такъмите за обяда. Едно от най-вкусните ми яденета. След като се наобядвах, дълго се чудих какво да правя. Накрая ме осени идеята, че тоя дъжд може би се задържа тук, тъй като е планина, макар и ниска, и ако изляза от нея, а знам, че тя не е никак голяма, вероятно няма да вали. Така и се оказа! Само че трябваше, въпреки че имам навигация, да обркам пътя два пъти и разстоянието ми до Лазаревац от около 70 км, да набъбне на повече от 100. Вторият път беше брутално, защото в опит да избегна тежкия трафик, минах през село Дудовица, но на края му пътят премина в черен. А беше и баир, и валеше. Нейсе, трябваше да се върна и все пак да мина по пътя с тежкия трафик. Е, явно не съм умрял, но защо сега трябваше така да става...Там обаче видях тая табела:

Няма да успеете да видите какво пише на нея, но накратко първо-това се води регионален път и второ-държавата! не общината, инвестира в неговия ремонт. Тука у нас разни криворазбрали неолиберасти, които за жалост са окупирали даже и по-хубавите партии, смятат, че доколкото няма изгода от даден път, той изобщо не трябва да се ремонтира с обществени средства.

Понеже сме на тема табели, ето още една:

 Изпълнителят на тая магистрала е фирма от Азърбайджан. По-нататък ще има и други интересни примери. Сърбия е яко в "Евразия".

В Лазаревац отново имам уговорка с човек от warmshower. Картата ми на Сърбия обаче е явно непълна, и улицата, на която се намира сградата му, липсва. След бърз телефонен разговор Владимир идва да ме посрещне, бил съм на два блока разстояние от него. Паркираме колелото в гаража му и се качваме в апартамента му. Той вкарва мръсните ми дисаги под душа и ги бърше. Банята е първото помещение, в което аз влизам. После ме почерпва с бобец и биричка, запознава ме с едната си дъщеря и отиваме да пием по бира в любимия му бар. Музиката не  му харесва, но пък идва тук заради амбиентата. Редовно е ивал да кара ски в Банско, но от 4 години ходи само във Франция, където пистите били много по-добри. В Банско не достигали съоръжения. Иначе Банско било много класно място. Споменава и за чубрицата. Обещавам си, че ще му пратя от България, щом се прибера.

Експедиция "Банатски българи"

След това пътуване вече мога да си закопчавам панталона :)

Това пътуване трябваше да се разположи в рамките на около две седмици. От тоя срок произлезе и дестинацията. В румънски Банат отдавна исках да отида, още от дете, когато бях по-патрЕотично настроен. След време към мотивацията ми се добави и чисто професионален аспект, а именно да наблюдавам от първа ръка (пръв поглед/слух) българския език, който се говори там-какви промени е претърпял, може ли да служи за разбиране все още между българи от сегашната България и тези, останали там. Естествено, в Ютуб могат да се намерят клипове, но всеки иска малко поне да се чувства откривател.

Изминах 1422 км за 14 дни, имах три warmshower-нощувки, николко пукнати гуми, изпих 4 бурканчета мед (2 кг).

Пътуването малко висеше на косъм поради това, че няколко дни поред не получавах никакъв отговор от warmshower-хостовете, а за мен е някакси психологически важно поне в първата нощ да не спя на палатка. Но се наложи да смачкам тази си вътрешна преграда.

И така след една свежа нощ на терасата на Мартин в София потеглям за Сърбия. Впрочем, минавам през Сърбия по няколко причини-държа да минавам през земи, чиито език разбирам, а румънският не е такъв; сантиментални причини. След последното минаване на маршрута Димитровград (Цариброд)-Пирот се бях зарекъл никога повече да не го минавам с колело, но бърза проверка в Гугъл Мапс показа, че главният път е с 40 км по-къс от алтернативния планински и това беше достатъчно солиден аргумент. За разлика от предния път обаче трафикът не тежи. (Забелязах, че местните българи наричат града Цариброд, а не Димитровград).

Още след границата ми хрумва, че може би има участък от новостроящата се магистрала Ниш-Димитровград, който да е готов и да може да се използва от едно колело. Приближавам се към един работник със знаменце, който нарочно са дислоцирали на точката, където влизат и излизат тежките машини. "Да ли има неки део, кой може да се користи бициклом?" питам аз. След шокиращо кратко замисляне той отговаря, че има. Сто-двеста метра била черен, но добре валиран път, а после-асфалт. "Само цепаш и ништа те не брига!", окуражава ме той. Посочва ми и от къде да се кача на строящата се магистрала, като пояснява, че никъде другаде не мога да се кача, не мога и да сляза, освен в Пирот. Това идеално ме устройва и потеглям. С каската и жълтата светлоотразителна жилетка незабелязано се промъквам покрай огромни машини, които рушат скала, и камиони, които я изнасят. Един даже ми свирна три пъти, но понеже човекът долу ми беше казал "цепаш и ништа те не брига" и аз си продължих, като се направих, че не го чух. Вече виждах моста, за който човекът със знаменцето ми беше казал, че от там започва асфалтът. И тогава някакъв чичка с жилетка като мойта ми смахна да спра. За миг се изкуших да се направя, че и него не съм видял, но не ми стисна. И спрях. За миг пристигна и още един по-млад, вероятно техническият ръководител. Шефовете ме били видели отгоре, вече звънели по телефона. Една кола веднага спря до мене. Това пък бил надзорът. Един изскача от нея: "Сликай, бе, сликай!" Е, не знам дали съм се появил на първа страница на царибродския вестник на другия ден, но се наложи да напусна магистралата. Язък! Ще трябва и аз с всичкия трафик.

В Пирот хапвам плескавица на редовното място и се аклиматизирам към Сърбия с две кенчета Зайечарско. Няма много време за сиеста, тъй като ще минавам през Понор, а там пътят е ужасен-хем баир, хем стар и дупчест. Потеглям. След отклоненито за Понор съм обаче приятно изненадан-положена е нова асфалтова настилка. На къщата, където преди 4 години ни почерпиха с вода и кафе? има черно платче, но пък тракторите са в двора. Животът продължава поне, казвам си натъжен и продължавам. След малко разбирам, че новият асфалт стига само да кариерата за инертни материали. Може самата фирма да си е направила пътя, все пак основно техните камиони го мачкат; а може с държавни пари да са оправили пътя за фирмата...не се знае. Все пак Сърбия не е в ЕС и може да подпомага частни фирми, както реши за добре.

Както си карам по баира, отсреща идва един самосвал и шофьорът от кабината ми прави един жест. Спомняйки си за случката с магистралата, настръхнах. Изпъва длан с опакото към мен, пръстите сочат надолу, с показалеца на другата ръка сочи първата, а  с третата си върти волана. Брех, викам си, това сега дали означава, че пътят свършва след малко, или че идва баир. Ама аз съм карал от тука преди, не помня кой знае какъв баир, че камионите чак да ми го посочват..."

Малко след това започва спускането към Бела паланка, чиито поляни съм набелязал за нощувка с палатката. Малко над градчето намирам перфектната поляна-висока, закрита от пътя и с гледка към долината и главния път, по който се точат тировете между Западна и Източна Европа. Обаче нямам никаква храна. А сляза ли веднъж в града, няма как пак да се кача 4 км нагоре. Казвам "сбогом" на полянката, като ѝ оставям дебелочревното си съдържимо за спомен и продължавам надолу. Хапвам на редовното място плескавица и използвам възможността да питам плескавичаря за сгодно място за палатка. Той ми предлага едно място малко след града, но след като не го намирам, се връщам в града и лутайки се, стигам до село Мокра, където намирам окосена поляна и решавам там да бодна знамето.

 

България-партньор от страна на ЕС!

Поляната с гледката

На другата сутрин стиган Црвена река-мястото, от където ще се отклоня от главния път, за да не минавам през тунелите на Сичевачката клисура с все тировете между Западна и Източна Европа. Там обаче виждам знак, че пътят е без изход и че се извършват ремонтни работи. Следва обичайната доза псуване и отчаяние. За късмет на самото кръстовище се появява човек и нещо разглежда някакви документи. Казва ми, че даже с коли се минава напред, а знакът бил сложен превантивно. С други думи "цепаш и ништа те не брига". Сега...дали да повярвам като на човека от вчера и за втори път за два дена бъда прекаран, или да не му повярвам и да мина през тунелите. Решавам да пробвам с шорткъта. Пътят се издига много приятно при нулев трафик и се вие между нови градини с жълт равнец и лавандула. Явно билкопроизводството в тоя край на Сърбия е в подем. А земята край Црвени брег и Мали црвени брег е както сочат и имената им-подобна на червената пръст в Странджа. При най-високата точка виждам билборд, който информира за строежа на тунел...под мен. Малко по-напред вече се хлъзгам по нов новеничък път, гладък като стъкло. Хмм, викам си, ей затова е бил ония знак доле. Ако бях минал малко по-рано, щях да вида как трябваше да се върна обратно. Ноо за мой огромен късмет пътят вече е построен и се спускам бясно по него към Нишка баня.

Полета с жълт равнец

В Ниш един французин, колега-бициклист, който пътува към България, ми помага да си направя селфи пред Тврджавата и продължавам напред. Чака ме път чак до Крушевац, където имам уговорка с warmshower-хост. Минавам през Алексинац и се мятам в първия парк, да одморим на сянка. Докато дремя, при мен рязко идват две лапенца на колела. "Мислили смо да си умро!", заговаря Валентина. Сядат при мен. Валентина ме разпитва от къде съм, къде отивам. Не бърза да иска пари. И тя имала ланец като мен, ама нейният бил от бяло злато. Моят е от "жуто злато", казвам аз. Не знае какво е жълто злато. Златото било бяло. Дава ми акъл да не пия от градските чешми, тъй като "сва вода йе заражена". Тъй като съм нов в района, а лапенцето изглежда доста начетено, решавам да ѝ повярвам. Приятелят ѝ за пореден път я пришпорва да ме пита за пари и да си бегат. И български пари можело. Бъркам в чантичката си. Давам ѝ някакви железни левове. Опитва се да събера и бели стотинки, но тя ми прави характертния жест с показалец: "Не важу!". Без да кажат "благодаря" или "чао" се втурват щастливи към най близката менячница. Но аз естествено не им се сърдя. Даже след малко срещам Валентина, която се връщала към мен, защото приятелят и бил взел всичките пари и избягал. Чувствам се задължен за предупреждението ѝ за отровната вода, затова ѝ давам пет лева. Сега вече отивам до центъра на градчето с единствената мисия да проверя твърденията на Валентина. Сладоледаджийката ми казва, че такова нещо няма и че цял ден пият водата от близката чешма. На Валентина обаче не може да ѝ се отрече, че беше супер убедителна и възприемам дадените пет лева като награда за артистизма ѝ.

Ниш, пред Тврджавата

Малко след Алексинац се отклонявам от главния път при Делиград и продължавам на Запад към Крушевац. В село Прасковче виждам табела "МЕД" и спирам, тъй като пред къщата има хора. Питам веднага за цената. 900, отговарят ми, за кило мед. Бързо пресмятам колко лева са това, но още преди да излезе резултата знам, че тази сума надхвърля предварителните ми нагласи. Канят ме да вляза в двора, да седна и да одморя. Нямало значение дали ще купя мед. Носят ми вода и ми дават да опитам два вида мед-от багрем (акация) и ливадски (букет). Тая година нямало мед, затова цената му била висока. Освен това бил много качествен. Решавам да купя малко бурканче, половин кило. За мен е много важно бързо да се снабдя с мед, тъй като той е основното ми гориво, сипвам го в шишето си с вода. Един вид съм на системи, докато карам. Из стаята от време  на време в разговора се включва мъжки глас. Много обичал Путин. Сърбите и руснаците били братя славяни. Опитва се да ми говори на руски, без да обръща внимание, че през цялото време се мъча да му говоря на езика. Не се ядосвам много. Двете любезни домакини ми пожелават сречан пут и потеглям отново.



След това пътят рязко се издига и от мен се заизливат тонове пот. Но пък гледката назад е прекрасна.

 В Крушевац пристигам навреме. Централната улица е затворена, има полиция и камери, микрофони. Викам, бре да не е дошъл президенто. Драгойло, моят домакин, го няма, но пък баща му е на двора и му звъни по телефона да се прибира. Драгойло казва "пет минути", но минава бая време, а него го няма. Нямал усет за време синът му, чуди се какво да ме прави баща му, но бързо се окопитва и отива до заведението зад ъгъл, чийто собственик е, за две бири. Запознавам се и с майка му, но веднага усещам, че тя не съвсем подкрепя безкористните мотиви на сина си да се включи в warmshower. Баща му обаче е пичага. Прибира се и Драгойло и малко след това отиваме двамата до близкия магазин да купим (още) бира. По пътя минаваме през крепостта, която е буквално на метри от къщата им и той ми разказва за разликата между крал и цар. Оказва, се че и сърбите имали царе. Лазар е цар, не е княз, нито крал. Не разбирам защо българските историци казват "княз Лазар". Споделя, че до скоро в училищата им се преподавало, че битката на Косово поле била спечелена от сърбите, докато в действителност тя била загубена, но затова се говорело едва отскоро. Имал влечение по историята, но гледал да си намира независими източници. Когато се връщаме, вкъщи ни чака и един негов приятел-Бобан, по прякор Църни. Също много свеж младеж на 42 години. След малко идва и приятелката на Драгойло и се развърта джойнтът. Даже баща му си дръпва. Драгойло и приятелката му са активисти за легализиране на марихуаната. Стаята му е пълна със стенописи-всеки, който влезел в тая стая, пишел някакво послание на стената.

Тия хора са огромни!