Пътуване през село Б

Кому всъщност е нужна истината? По-добър ли е тоя, който се стреми към т.нар. истина, към обективност, от тоя, който бързо вярва това, което му се СТРУВА истина? И ако е по-добър, в какво е по-добър, за кой е по-добър...И не е ли по-добре да кажеш една лъжа на едно дете, от която то да се усмихне, отколкото една истина, от която то да заплаче...

Това са въпросите, които ме вълнуват след днешното пътуване из Странджа. Ще кажете "Нерде Ямбол, нерде Стамбул". Но така е. Пътуванията са и затова ценни, защото ни срещат с мислите ни. Може и с някой човек да ни срещнат даже. Едно нищо и никакво пътуване, и то с кола. В тоя сезон тежко се пътува с колело. Хладно е и което е по-лошо-духа силен вятър. Да, чувствам нужда да се оправдавам за изневярата си на колелото, понеже съм го пренебрегнал в последните две години. Просто се надявам това да не продължи и в следващата...Макар че както е казал германският народ "Hoffen und Harren macht manchen zum Narren" (kudos за учителката ми по немски г-жа Анастасия Велкова, която ни научи на много поговорки в 8-ми клас). Мда, отклоних се.

Отдавна ми се искаше да мина по пътя от Ханчето до Босна. Мине се-не мине някоя година и пак натам ме влече. А то да кажеш, че има нещо особено там-не. Знам си, че пътят е лош, даже кофти, но въпреки това...

И така първата спирка беше Турско Алаген 'божествен ден' от турски или Варовник по български. Нерде Ямбол-нерде Стамбол, ама така са решили хората. Защо...не съм проучил. В дългата сграда в центъра на селото имаше някакви мъже. На поздрава си обаче получих само...поздрав. Страх ги е хората, мисля си, не искат да завързват разговор с непознати. Може и някоя беля да си изкарат. Или пък просто са загубили тоя си инстинкт. Все пак в селото живеят буквално няколко души, стари познати, не помнят как се завързва разговор с непознат. А за какво ли им е и притрябвал. Ей-сега ще пообиколи и ще си иде, откъдето и дойде с голямата си кола.

Не знам колко точно са хората в селото, но впечатление ми направи ремонтираната фасада на черквата.

Сетне съвсем за да оправдая очакванията им, наистина се врътнах и си заминах. Продължих към следващото село-Българско Алаген или Богданово (тук преводът е точен). Макар да е по-навътре в планината, в него има повечеко хора. Няколко комина пушат, чуват се кукуригащи петли, някой чука, а друг реже дърва. Виждат се по някой и друг старец да отива до магазина и да излиза от там с пълна торба, в която сигурно се вози по някой самун ляб. Торба, но не BILLA, въпреки че тези са модерни в последно време. Явно тук не са в крак с модата. А платнена. Човек ще си рече, че са много екологично настроени хората. Но не би. Всъщност дори и тук има разпилени боклуци, дори и в това малко селце се виждат опаковки в дерето. А те, наред с пропадналите огради, непочистените храсталаци, които вечер на светлината от уличните стълбове сигурно хвърлят страховити сенки с кривите си, оголени клонки, придават една тъжна атмосфера на мястото. И все пак, за да не завършваме тъжно с Алаген, ще кажа, че открих там ултимативното място за къща! С гледка както към цялото село, така и към Двата близнака.

Има си и къща тук, само остава някой да я върне към живот:

Напускам Алаген със смесени чувства, както е модерно да се казва.

Връщайки се към Турско Алаген, което как беше?-Варовник, браво на позналите, забелязвам от лявата ми страна митичния вековен орех! Много се радвам, защото отдавна съм чувал за него и искам да го видя наживо.

Сигурно много оряси ражда тоя орех. Жалко само, че вероятно от топлото време, е бил пришпорен да се развие бързо и пъпките му са попарени от сланите.

След оряо идва ред да реша  накъде да хвана-дали да се върна към Ханчето, или да продължа в посока Босна. Тръгнал съм на пътешествие днес, казвам си и правя ляв завой на разклона.

Пътят е добър, даже има доста асфалт по него...на места. Тук трябва да отбележа обаче, че общинската отсечка между двете села беше много добре отремонтирана!

На разклона за Близнак вече съм получил месечната си доза, че даже и годишната, лош път и решавам да се евакуирам от него. Стигам до Близнак. Там виждам даже по-малко хора, отколкото в Богданово. Сигурно защото е точно 13 часа и хората обядват. Вкъщи. Не по ресторантите из селото. Но не се и виждат пушещи комини...сигурно заради топлото време хората пестят от дърва, опитвам се да оправдая аз близначени.

След кратко мотаене на площада поемам към Евренезово. Обичам да ме посращат поляните в началото на селото, които даже през януари са зелени. В съзнанието ми те са запазената марка на селото.

Продължавам към Гьоктепе или Звездец. Кефя се на широкия и гладък път, като непрекъснато го сравнявам с пътя Ханчето-Босна.

Познавам, че съм наближил Звездец по несметните количества боклуци, които се реят във формата на планини встрани от пътя, като заемат всяко свободно от храсти пространство. (Трябваше да измисля някакво картинно описание, за да привлека внимание към проблема.) Изминавам бавно метрите към селото, мислейки си какво прави община Малко търново и поради что вече толкова години оставя тези боклуци съвсем безпризорни и самотни да се лутат из гората. Сещам се и за блока "Кармен" в Казанлък...

Кой всъщност е измислил истината и защо за едни хора тя е ценна, а други съвсем безскрупулно ти намазват ските, все едно за тях няма разлика между истина и неистина...Някои постоянно следят да не бъдат излъгани, прекарани, други пък...

Връщам се обратно в село през Меден Рудник. А в село застигнах ето този залез: