ЗОНАТА НА КОМФОРТ

Има хора, дето постоянно излизат от зоната си на комфорт-тренират яко, тежко, всеки път (се мъчат да) подобряват постигнатото до момента, изключително напредничави и революционни. На този пръв поглед. Тия хора обаче не правят нищо различно през никой ден. Не отиват на пътешествия с труднопредвидим оборот, като например с колело, или без да планират всеки влак/автобус или хотел. В крайна сметка това са хора, които всъщност изобщо не напускат зоната си на комфорт.
Сега... в каква връзка го пиша това? Еми няма да го издам толкова лесно ПЪК.

Ако един човек изслушва събеседника в даден разговор, има ли шанс да (се наложи да) напусне собствената си зона на комфорт? А дали напуска същият тоя човек зоната си на комфорт, ако а) прекъсва често или б) говори толкова дълго всеки път, когато узурпира думата, че няма шанс да вметнеш какво мислиш по многобройните пунктове, в които се впуска, докато държи тирадата си? В никой от тия случаи не я напуска. Нещо повече: той агресивно я брани. Може би от страх, не знам, това трябва някой печен психолог да го каже. НО: може ли да се очаква, че тоя човек ще остави нещата в ръцете на истината, па до където го докара тя? Не може. За него най-важното е да се чувства комфортно, удобно, като не напуска зоната, която му го гарантира.
Така че като чуеш, че някой яко мели ту за една, ту за друга тема, като дори не прави пауза, че да разбереш, че е сменил темата, гледай да ти е от последните разговори с него или най-малкото не влагай никакви надежди в тоя човек. Той никой път няма да е обективен и все ще гледа да е прав. Макар никога да не го осъзнае и да не го признае.

ПП: Знам, че никой няма да се разпознае тука. Тия хора съм ги загубил още на третия ред. Макс.

UPDATE 20200902: От друга една перспектива комфортът може да се разглежда и като състояние, в което зависимостта от късмета (съдбата, случайността) е ограничена, сведена до минимум, контролирана. Да пътуваш може да бъде във, може да бъде и извън зоната на комфорт. Колкото по-алтернативен е начинът на придвижване, толкова по-близо е човек до границата на комфорта. 

Когато човек се захване с несвойствени за него дейности, всъщност не може да разчита на опита, на майсторлъка си. Принуден е да включи в уравнението и късмета / случайността. Всъщност хомо сапиенс винаги се е домогвал до това, да ограничи влиянието на случайността. В началото маймуните живеели по дърветата, после влезли в пещерите, където да си гарантират сами сушинка и топлинка, вместо да разчитат за това на слънцето, което я огрее, я не огрее. В наши времена ние се образоваме, за да работим нещо, в което ролята на съдбата и случайността е максимално ограничена. Не чакаме (засега и повечето от нас) пред някой подлез да ни ръснат стотинка в протегнатата ръка. 
Какво става обаче, когато се захванем с нещо ново? Тогава нямаме опита и майсторлъка, на които да се оповаваме. Вследствие на това все по-често играе късметът. Може да се чувстваме все едно отново сме деца и да ни  се иска да крещим и да изпадаме в истерия при всяка неудача. Чувството е смазващо. Човек има усещането, че Вселената е срещу него, че късметът го е изоставил, че всеки и всяко нещо се опитва да го саботира. Но най-вероятно не е прав. Значи ли всичко това, че не трябва да се захващаме с нови неща? На пръв поглед отговорът би бил "НЕ". Но всъщност не знам...В идеалния вариант човек преодолява това смазващо чувство и престава да му пука. Да видим. Това са първите ми минути, след като го осъзнах...