Показват се публикациите с етикет Долно луково. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Долно луково. Показване на всички публикации

четвъртък, 18 февруари 2016 г.

Бубарски къщи, албанци в България

Ще ви разкажа за двата най-приятни дни от пътуването ни по Източните и Централните Родопи от лятото на 2015 година.

На 9. юли потеглихме от крепостта над село Мезек. За да отложим високата планина, решихме да минем през Гръцко и така да стигнем до Ивайловград. (Тогава още (или вече) нямаше блокади.) Така посетихме гръцките селца Перота, Пендалофос и Кипринос. В Перота ни заговориха едни баби, но за съжаление не можахме да обменим никаква информация заради езиковата бариера. Дядовци бяха напълнили масите пред местната кръчма и беседваха на фона на гръцка музика. Идилия.

Село Перота


Винаги съм си мечтал да попадна в Гърция и да слушам гръцка музика,  но при посещенията ми до тогава никога не бях чувал. В Пендалофос починахме на едни пейки в центъра на селото. Говорихме си за гръцката криза, за връщането на драхмата, което се лансираше тогава по медиите. Всяко чудо за  три дни. След обяда на ресторант Тракия в Ивайловград се отправихме в посока село Мандрица. Добре, че срещнахме едни полицаи, малко преди да изкачим целия баир, та да ни просветят, че сме объркали пътя, навреме. Към Лъджа строяха велоалея. Двеста метра, голяма алея! В Свирачи има някаква тумба-гробница, но входът ѝ беше зазидан. Но пък гледката от там беше идилична. Огромни масиви лозя с трактор :)

Гледката от гробницата в Свирачи
Всъщност поради жегата в Ивайловград пред ресторанта, в който обядвахме, направихме тричасова сиеста в очакване на следобедните хладове. Тогава научихме, че в село Одринци наскоро се заселили група германци. Търсели да купуват кози и магарета от околните села. Не можехме да повярваме, но така и така щяхме да минем от там, трябваше да проверим. Селото се намира на около километър отклонение от главния път. Състои се от две успоредни улици със стари, изоставени, бубарски къщи от кирпичени тухли и табела с името на селото, на  която някой със спрей беше написал MEXICO. И с право. С тези кафяви, пусти къщи изглеждаше като мексиканската пустиня, в която ... не съм ходил. Минахме по двете улици, но живот май имаше само в най-отдалечената къща. Локализирахме къщата, в която вероятно се подвизаваха нашите приятели германците. Пообиколихме  с колелата нахално от всички страни, правейки се, че разглеждаме селото. Тогава се появи една млада жена от тях. Казваше се Тамара. Разказа ни, че групата се състои от 22 члена. Познавали се от Африка, където били прекарали последните 7.5 години. Там обаче почвата била неплодородна (unfruchtbarer Boden), с което обаче тя имаше предвид местните хора. Не поемали никакви нови идеи, никакви иновации. Тази тяхна закостенялост ги изморила и затова всички решили да се преместят, като за целта харесали нашето село Одринци. Не я питах как точно са го намерили. Имаше да разказва много други интересни неща. Някой бързо донесе албум със снимки от Африка. До нас застана и истински негър от Африка, който говореше добре германски. Бяха го взели със себе си, защото той бил различен от другите. Тези германци имат страхотни познания за билки, енергии, строеж на къщи от естествени материали. Някои от тях са лекари , т.е. не са някои празноглави хора. От албума Тамара ни показа снимка на дете на 14 дни, което не можело да спи и ревяло непрекъснато. С подпухнали очи, лице и кожа. Чрез някакви "енергии" един доктор-лечител от тях отворил черепа му, от където изтекла насъбралата се вода, причина за състоянието му. Показа ни снимки на детето след това. Вече изглеждаше нормално. Докато говорехме млад германец се присъедини към нас, но малко след това продължи по пътя си към реката, където отивал да се изкъпе. Ток използват само за да си зареждат трите мобилни телефона. Тоалетната им беше една яма, обвита в няколко черги. Лятно време тези ями са супер миризливи, дори когато се ползват от едно семейство, а при 22 души не ми се мисли. Обхват в селото няма, защото е разположено в ниското, но когато им потрябва се изкачват на високото, за да говорят. Бяха дошли наскоро, още реновираха къщата, която бяха купили и затова нямаше как да останем да  нощуваме при тях. Жалко.

Продължихме към следващото село Мандрица. За Мандрица бях чувал преди много години от тогавашното ми гадже, което беше албанка. Съвсем случайно се беше срещнала на Рилския манастир с жена от това село. Защо казвам това. Ами защото те си говорили на албански.

На хоремага седяха няколко баби и си говореха, но нищо не разбирах. Вече бях сигурен. Тук наистина се говори албански. Вече се беше заздрачило и потърсихме място за палатка в селото. Не се намери и затова се върнахме към моста и я опънахме на широката поляна след него. После се върнахме в селото за по една-две бири.

На следващата сутрин, тъй като хорамагът още беше затворен, направихме една обиколка на селото пеш. Цялото село, също както и Одринци, е само от стари, кирпичени къщи.

Къща в село Мандрица

Къща в село Мандрица

При една от къщите се заговорихме с една баба. Покани ни в дворчето си, на печката къкреше тенджера. Имала рожден ден този ден, ставала на 84. За възрастта си чуваше отлично. Но ходеше трудно. Оплака се, че в селото няма лекар и никога не идва такъв, нито пък медицинска сестра. Плащала по 2 лева да ѝ носят лекарства. Албанка била и тя, но с албанците от Албания не можела да се разбира. Две дъщери имала, но и двете били с 97% инвалидност. Дърва ѝ трябвали за печката.

Сетне седнахме на хоремага от снощи. При нас седна един човек. Разказа ни, че бил шофьор, преди да се пенсионира. Поради това бил ходил навсякъде и познавал хората много добре. В турско село, каза той, гладен и жаден няма да останеш, но в помашко-може. Аз пък от помаците имам противоположни впечатления, но с хора като нашия беседник не се спори. В Мандрица се били заселили наскоро 4 семейства помаци от село Долен, Златоградско. С някакво недоверие се отнасяше към тях и той, и други хора от селото. Неговата къща била на 350 години. Тук се търгували за по 2-3-4 хиляди лева.

Следващото село Долно луково пък беше с коренно различна архитектура. Всички къщи бяха изградени от камък.

Къща в село Долно луково

Жена от групата хора, седнали на чешмата на площада на  селото, ни покани в къщата им, за да ни я покаже отвътре. Разказа ни, че през 60-те години на 20-ти век селото било обезлюдено, но тогава в него се заселили помаци. Те го възродили. Сега там в него има хора, играят деца, има и чудесно поддържана, красива, стара черква. Отвътре къщата на любезната жена беше измазана с кал и слама, което придаваше неповторимо усещане за селски уют.

В следващото село Меден бук бяхме посрещнати медно от местните, които се бяха събрали на раздумка пред  кръчмата. Взехме си и ние по една бира, а междувременно една жена ни почерпи за прохождането на внучето ѝ. Много мили хора! А в кръчмата:

Кръчмата в село Меден бук
Местните от Меден бук добре разбираха философията на германците, мълвата за които беше стигнала и до тях. Получихме упътване за черния път към Кондово и продължихме.
След като пребълтахме реката, попаднахме на трима млади мъже, полегнали на земята. Беше обедно време, почиваха. Те също ни посочиха на къде да се движим. Двама от тях-българите-обаче от девет кладенеца вода докараха да ни убеждават, че ще ни е много трудно нагоре към Кондово, направо нямало да стане. Само Стефчо, циганинът, ни окуражи.
Пребълтване на Бяла река при село Меден бук


Задаваше се дъжд, облаците се множаха и се притеснявахме да не завали, защото пътят беше черен и нямаше къде да се крием. Не искахме да ни и гърми, и да газим в кал. Успяхме да стигнем селото, преди да завали и прекарахме три часа под навеса на автобусната спирка. То пък почти не валя... Но поне разбрахме, че именно там е заводът на фирмата за сусамов тахан Биотера. След навеса се пренесохме към кръчмата, където ударихме по една бира. А местните хора ни подариха цял буркан с тахан!
Спирката в село Кондово

От там продължихме за следващото село-Плевун по карта, ПелеУн-както го произнасят местните. Там в кръчмата на овчаря Миро Хусков, към която ни упъти един чобан, който се оказа баща му, срещнахме отново Стефчо. От къде беше минал, не знам, но беше ни изпреварил. Беше напред поне с 300 грама ракия.