Показват се публикациите с етикет Стрезимировци. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Стрезимировци. Показване на всички публикации

понеделник, 18 ноември 2013 г.

Сърбия, ден 2/3



20.10.2013, Трън-Босилеград

Тая сутрин беше много студено в Трън. Усетих, защо там е измерена най-ниската температура в България:-38.3 по Целзий. В Гърция не ми трябваха ръкавици, затова и бях неподготвен. Импровизирах с чифт мръсни чорапи на ръцете, но въпреки това беше як студ. Обаче по-добре от голи ръце. Но все пак беше голям кочан. Но пък по-добре от без нищо...

Апнахме мекици и тутманици на единствената баничарница в Трън. Между другото, там има мегдан за бизнес. Колкото и да е малък градът, всички работещи сутрин закусват от тая единствена баничарница, стават опашки, най-популярната стока-баничката-е в дефицит. Продавачката е зла. Все симптоми на монопола. Купих и една книга местно производство-краеведско изследване за село Реяновци, най-паче за да се доближа до този отмиращ диалект.

Пътят беше празен. Утринно-есенно-красив. Цветът на гората най ме впечатли. Смесена гора с подлес от иглолистни видове, над тях широколистни, но без листата-пурпурно кафяви дървеса. Перфектно съчетание. А доле в равното-свежо зелени ниви (на снимката по-доле-кафяви :)) )

към ГКПП Стрезимировци

По пътя към ГКПП Стрезимировци ни повикаха две котлета. Слязоха от едно дърво, в което после на около 50 см от земята видяхме, че има хралупа. Бяха изключително любвеобвилни и сладки, чак превъзмогнах страха си от бълхи и ги сгуших и аз. Хвана ни страх, че подобно на нас, се мятат и на леките коли и че някоя може да ги сгази. Затова поискахме да ги отнесем до следващото село (от където вероятно ги бяха стоварили), мушкахме ги в дисагите, но те завчас излизаха пак навън. Нямаше, как да караме без ръце по международния път :(( и ги оставихме там с искрената и силна надежда да преживеят. Беше ни много трудно...котлетата хванаха да търчат по нас...

към ГКПП Стрезимировци

Пътят след КПП-то продължава все така пуст. Само от време на време профучава някой празен автовоз на Запад. Наклонът става приятен, добре, че не бързаме. Стигаме до края на това качване, ок. 1360 мнв, което е и последното за това пътуване. Вдясно посинява Власинското езеро, а пътят минава през селца, в имената на които обавезно присъства думата "власина". Тогава не знаехме, но после от приятелите ни в Босилеград разбрахме, че островите в това езеро...се движат. Проверих в нета и се оказа истина. Когато се доближат до някой бряг, кравите се качват да попасат, а той това и чака-потегля и ги отвлича. Те мучат жално назад, ама...но пък си имат храна и вода, колко им душа сака. И аз искам така да ме отвлече някой остров...

Власинското езеро с остров
От езерото имаше само още едно кратко изкачване и от там започна едно бая дълго слизане към Босилеград. Мястото се казва Чичин град и от там е минавала границата между България и Сърбия преди Ньойския договор. Също така от тази линия на Запад вече не можеш да се разбереш на български, по информация на нашата домакиня от Босилеград.

село Божица
Велопът
пътят към Босилеград

Добре си спомнях, къде живее нашата домакиня в Босилеград. Влязох в двора ѝ със самочувствието на чакан гост и чукнах на вратата. Отвътре се чуваше говор по телефона, но какво пък-важното беше, че веднага ме отрази и ми отвори вратата. Затова и бях шокиран още повече, когато тя ме попита кой съм. Жената излязла случайно навън, за да тури на прасето :)) Стоя аз със светлоотразителна жилетка пред вратата и се мъча да обясня, че приятелката ми се е обадила по телефона, че съм спал и друг път при нея, пак с колело, че я познавам преку Леон, а тя отива да нахрани прасето. Шок!

Въпреки че не се сети кои сме, жената ни пусна да влезем, показа  ни стаята...И чак когато смятахме да се прошетаме из градо, тя възкликна изот къщата "Чак сега се разбра!" Т.е. спомни си за нас и за мен и ме изпрати при Леон, че он питал за мен още от лятото, когато ги излъгахме, че ще идем.

Вечерта започна в ресторанта на центъра. Кофти беше, че там се пушеше, като във всички заведения в Сърбия. Но пък сервитьорът беше, както вече имахме възможността да се запознаем по-рано тая година в мотела край Чичевац, от старата школа, макар и млад. Любезен, стилен, приятен, създаващ чувството, че е готов да помогне. Обясни ни например, че кременадла е пържола, както и други неща от менюто, което, макар в българската част на Сърбия, беше написано на сръбски, в което не намирам нищо лошо. Скарата (рощилят), както очаквахме и се надявахме, беше страхотна. 

ресторан в Босилеград

След това отидохме при нашите приятели. На Любен му трябваше точно една секунда да ме познае през прозореца на входната им врата и да ни покани "Айде!" И аз, и те се радваха да се видим отново. Почерпиха ни с домашен мед, орехи, гроздов сок и други. Любчо ни посвири на акордеон. Беше много романтично-сам си трошиш орехите :) И добре си поприказвахме. Запомних едно от Леон-жената има три пункта, които изпълнява по отношение на един мъж: 1) показва му, че той нищо сам не може да направи правилно; 2) кара го да я търси за съвет за всяко едно нещо; 3) отделя го от приятелите му, като на всеки намира по някакъв кусурац. Аз, разбира се, не мога точно да го цитирам. То е и супер интересно да слушаш диалекта, на който говорят тия хора. Родителите всъщност се мъчат да говорят книжовен език, когато се присетят, за което на мен ми е мъчно, дори се поправят един друг за някои думи. Любен обаче ми се струва, че повече пере на сръбски...

Любен Накев свири!


Показаха ни по местната телевизия изпълнението на някакъв проект. Той се състои в това да се организират вечеринки с хорА в околните села, всеки път в различно, и участниците да се извозват с автобуси, платени със средства по този проект. Впечатляващо беше, че участниците са все млади хора, българи/сърби и че играят много добре шопските хорА. Явно селата им, макар и малки, за разлика от нашите, имат и млади хора. Направо ми се прииска да остана да живея там!