КОКОШКA ГЕРОИНЯ
Кокошката е напълно излекувана. Вече почти не личи, че е била болна. За последните 25 дни ѝ е пораснала нова перушина и по врата, и по долната част на тялото и се е загладила. Изглежда дори напълняла. Тича по двора, докато се бори за остатъците от храната, които изсипваме на кокошките. Дори отскоро е започнала пак да носи яйца след около 3 месеца пауза. А нашите кокошки трябва да скачат на височина около 1.30 м, за да се качат на гнездото. За кокошка с един крак скокът е невъзможен. Малките размери на кокошия мозък в случая са били полезни-без излишни загуби той е предал информацията на яйцеродните органи, че в момента ситуацията е извън контрол и трябва да бъде преустановено производството на яйца до второ нареждане. Снасянето беше прекъснато веднага след инцидента.
Когато беше ранена, везните клоняха повече към това да бъде заколена. Кракът беше счупен на поне три места-в коляното, ходилото и нагоре към таза. Когато го побутнех, се мандахерцаше некотролируемо, беше като откачен. Животът ѝ щеше да е ад, ако я оставехме жива, но и не ни даваше сърце да я убиваме. Все пак ние бяхме виновни за нараняването ѝ, като не я предпазихме от въртящата се фреза. Кокошките много обичат да се ровят, докато копаеш. Не ги плаши и шумът от двигателя. Сякаш не осъзнават, че опасността дебне на всеки оборот. За тях най-важни са червейчетата, които фрезата отрива в рохката, влажна, кафява почва. Храната е с приоритет над живота.
Непосредствено след трагедията кокошката, все още неосъзнала неспособността си да ходи, притича под една лоза. Понякога ти е нужно време да осъзнаеш, че вече не можеш да правиш нещата, както си свикнал. Другите кокошки не ѝ съчувстваха. Кълвяха я по раните. Отделихме я сама. Хранехме я, поихме я, провеждах ѝ терапия, за съхранение на мускулите ѝ по време на дългото залежаване. Кракът ѝ се поду зверски. Сигурно имаше инфекция. В първите 2-3 дни се хранеше както обикновено, но сетне апетитът ѝ спадна. Започна да слабее. Не пиеше и вода. С всеки изминал ден житото пред нея се натрупваше все повече и повече. Сякаш беше се предала.
След време подутината на ходилото смени цвета си в зелено. Разбрах, че организмът ѝ се преборва с инфекцията. Оставаше само костта да зарасне. Започна отново да се храни, да пие вода. Дори веднъж сама успя да хвръкне в по-ниското гнездо. Вече бях уверен, че ще оздравее. В контакта си с другите кокошки разви инстинкта да се отстранява, щом някоя се доближи към нея. Кокошките обичат всичко да опитват с човките си, като малки деца са. Но сякаш предусещаше намеренията им. Понякога оставаше на място, а приближаващата се кокошка вършеше свои дела, без да я напада.
Подутината се смаляваше с времето, зеленият цвят започна да избледнява. Дойде време да премахнем шината. Кокошката хладнокръвно изтърпя бръмчащия флекс, а той с хирургическа точност преряза пръстенчето.
Нищо и никаква кокошка. Защо не я заколихме? Защото важно е в живота да се дава шанс. Сега тя е жива и здрава, тича по двора, кълве тревички и зрънца, пие водичка, зарива се в праха, носи яйчица. Сигурно и секс даже прави.
ПЕТЕЛЪТ ЗАБРАВАН
Петелът ни не обича чужди хора. Ще се прави, че кълве нещо под носа си, докато не те изпуска от поглед с едното си око. Но при първа възможност, щом му обърнеш гръб, ще се затича към теб и ще скочи с шиповете напред в краката ти. След като се удари няколко пъти в цървула ти и падне няколко пъти по гръб, стига до етапа да осъзнае непосилната страна на битието. За негово съжаление паметта му избледнява с всеки ден и след около 20 дни трябва усещанията да се подновят. После дълго стои сам без любимите си кокошки и се опитва да ги привлече на своя страна като симулира важни находки по двора и ги мами с характерния си силен глас Куур-куур-куууур. Но те не му обръщат внимание. В такива моменти го съжалявам.
