Експедиция "Банатски българи"

След това пътуване вече мога да си закопчавам панталона :)

Това пътуване трябваше да се разположи в рамките на около две седмици. От тоя срок произлезе и дестинацията. В румънски Банат отдавна исках да отида, още от дете, когато бях по-патрЕотично настроен. След време към мотивацията ми се добави и чисто професионален аспект, а именно да наблюдавам от първа ръка (пръв поглед/слух) българския език, който се говори там-какви промени е претърпял, може ли да служи за разбиране все още между българи от сегашната България и тези, останали там. Естествено, в Ютуб могат да се намерят клипове, но всеки иска малко поне да се чувства откривател.

Изминах 1422 км за 14 дни, имах три warmshower-нощувки, николко пукнати гуми, изпих 4 бурканчета мед (2 кг).

Пътуването малко висеше на косъм поради това, че няколко дни поред не получавах никакъв отговор от warmshower-хостовете, а за мен е някакси психологически важно поне в първата нощ да не спя на палатка. Но се наложи да смачкам тази си вътрешна преграда.

И така след една свежа нощ на терасата на Мартин в София потеглям за Сърбия. Впрочем, минавам през Сърбия по няколко причини-държа да минавам през земи, чиито език разбирам, а румънският не е такъв; сантиментални причини. След последното минаване на маршрута Димитровград (Цариброд)-Пирот се бях зарекъл никога повече да не го минавам с колело, но бърза проверка в Гугъл Мапс показа, че главният път е с 40 км по-къс от алтернативния планински и това беше достатъчно солиден аргумент. За разлика от предния път обаче трафикът не тежи. (Забелязах, че местните българи наричат града Цариброд, а не Димитровград).

Още след границата ми хрумва, че може би има участък от новостроящата се магистрала Ниш-Димитровград, който да е готов и да може да се използва от едно колело. Приближавам се към един работник със знаменце, който нарочно са дислоцирали на точката, където влизат и излизат тежките машини. "Да ли има неки део, кой може да се користи бициклом?" питам аз. След шокиращо кратко замисляне той отговаря, че има. Сто-двеста метра била черен, но добре валиран път, а после-асфалт. "Само цепаш и ништа те не брига!", окуражава ме той. Посочва ми и от къде да се кача на строящата се магистрала, като пояснява, че никъде другаде не мога да се кача, не мога и да сляза, освен в Пирот. Това идеално ме устройва и потеглям. С каската и жълтата светлоотразителна жилетка незабелязано се промъквам покрай огромни машини, които рушат скала, и камиони, които я изнасят. Един даже ми свирна три пъти, но понеже човекът долу ми беше казал "цепаш и ништа те не брига" и аз си продължих, като се направих, че не го чух. Вече виждах моста, за който човекът със знаменцето ми беше казал, че от там започва асфалтът. И тогава някакъв чичка с жилетка като мойта ми смахна да спра. За миг се изкуших да се направя, че и него не съм видял, но не ми стисна. И спрях. За миг пристигна и още един по-млад, вероятно техническият ръководител. Шефовете ме били видели отгоре, вече звънели по телефона. Една кола веднага спря до мене. Това пък бил надзорът. Един изскача от нея: "Сликай, бе, сликай!" Е, не знам дали съм се появил на първа страница на царибродския вестник на другия ден, но се наложи да напусна магистралата. Язък! Ще трябва и аз с всичкия трафик.

В Пирот хапвам плескавица на редовното място и се аклиматизирам към Сърбия с две кенчета Зайечарско. Няма много време за сиеста, тъй като ще минавам през Понор, а там пътят е ужасен-хем баир, хем стар и дупчест. Потеглям. След отклоненито за Понор съм обаче приятно изненадан-положена е нова асфалтова настилка. На къщата, където преди 4 години ни почерпиха с вода и кафе? има черно платче, но пък тракторите са в двора. Животът продължава поне, казвам си натъжен и продължавам. След малко разбирам, че новият асфалт стига само да кариерата за инертни материали. Може самата фирма да си е направила пътя, все пак основно техните камиони го мачкат; а може с държавни пари да са оправили пътя за фирмата...не се знае. Все пак Сърбия не е в ЕС и може да подпомага частни фирми, както реши за добре.

Както си карам по баира, отсреща идва един самосвал и шофьорът от кабината ми прави един жест. Спомняйки си за случката с магистралата, настръхнах. Изпъва длан с опакото към мен, пръстите сочат надолу, с показалеца на другата ръка сочи първата, а  с третата си върти волана. Брех, викам си, това сега дали означава, че пътят свършва след малко, или че идва баир. Ама аз съм карал от тука преди, не помня кой знае какъв баир, че камионите чак да ми го посочват..."

Малко след това започва спускането към Бела паланка, чиито поляни съм набелязал за нощувка с палатката. Малко над градчето намирам перфектната поляна-висока, закрита от пътя и с гледка към долината и главния път, по който се точат тировете между Западна и Източна Европа. Обаче нямам никаква храна. А сляза ли веднъж в града, няма как пак да се кача 4 км нагоре. Казвам "сбогом" на полянката, като ѝ оставям дебелочревното си съдържимо за спомен и продължавам надолу. Хапвам на редовното място плескавица и използвам възможността да питам плескавичаря за сгодно място за палатка. Той ми предлага едно място малко след града, но след като не го намирам, се връщам в града и лутайки се, стигам до село Мокра, където намирам окосена поляна и решавам там да бодна знамето.

 

България-партньор от страна на ЕС!

Поляната с гледката

На другата сутрин стиган Црвена река-мястото, от където ще се отклоня от главния път, за да не минавам през тунелите на Сичевачката клисура с все тировете между Западна и Източна Европа. Там обаче виждам знак, че пътят е без изход и че се извършват ремонтни работи. Следва обичайната доза псуване и отчаяние. За късмет на самото кръстовище се появява човек и нещо разглежда някакви документи. Казва ми, че даже с коли се минава напред, а знакът бил сложен превантивно. С други думи "цепаш и ништа те не брига". Сега...дали да повярвам като на човека от вчера и за втори път за два дена бъда прекаран, или да не му повярвам и да мина през тунелите. Решавам да пробвам с шорткъта. Пътят се издига много приятно при нулев трафик и се вие между нови градини с жълт равнец и лавандула. Явно билкопроизводството в тоя край на Сърбия е в подем. А земята край Црвени брег и Мали црвени брег е както сочат и имената им-подобна на червената пръст в Странджа. При най-високата точка виждам билборд, който информира за строежа на тунел...под мен. Малко по-напред вече се хлъзгам по нов новеничък път, гладък като стъкло. Хмм, викам си, ей затова е бил ония знак доле. Ако бях минал малко по-рано, щях да вида как трябваше да се върна обратно. Ноо за мой огромен късмет пътят вече е построен и се спускам бясно по него към Нишка баня.

Полета с жълт равнец

В Ниш един французин, колега-бициклист, който пътува към България, ми помага да си направя селфи пред Тврджавата и продължавам напред. Чака ме път чак до Крушевац, където имам уговорка с warmshower-хост. Минавам през Алексинац и се мятам в първия парк, да одморим на сянка. Докато дремя, при мен рязко идват две лапенца на колела. "Мислили смо да си умро!", заговаря Валентина. Сядат при мен. Валентина ме разпитва от къде съм, къде отивам. Не бърза да иска пари. И тя имала ланец като мен, ама нейният бил от бяло злато. Моят е от "жуто злато", казвам аз. Не знае какво е жълто злато. Златото било бяло. Дава ми акъл да не пия от градските чешми, тъй като "сва вода йе заражена". Тъй като съм нов в района, а лапенцето изглежда доста начетено, решавам да ѝ повярвам. Приятелят ѝ за пореден път я пришпорва да ме пита за пари и да си бегат. И български пари можело. Бъркам в чантичката си. Давам ѝ някакви железни левове. Опитва се да събера и бели стотинки, но тя ми прави характертния жест с показалец: "Не важу!". Без да кажат "благодаря" или "чао" се втурват щастливи към най близката менячница. Но аз естествено не им се сърдя. Даже след малко срещам Валентина, която се връщала към мен, защото приятелят и бил взел всичките пари и избягал. Чувствам се задължен за предупреждението ѝ за отровната вода, затова ѝ давам пет лева. Сега вече отивам до центъра на градчето с единствената мисия да проверя твърденията на Валентина. Сладоледаджийката ми казва, че такова нещо няма и че цял ден пият водата от близката чешма. На Валентина обаче не може да ѝ се отрече, че беше супер убедителна и възприемам дадените пет лева като награда за артистизма ѝ.

Ниш, пред Тврджавата

Малко след Алексинац се отклонявам от главния път при Делиград и продължавам на Запад към Крушевац. В село Прасковче виждам табела "МЕД" и спирам, тъй като пред къщата има хора. Питам веднага за цената. 900, отговарят ми, за кило мед. Бързо пресмятам колко лева са това, но още преди да излезе резултата знам, че тази сума надхвърля предварителните ми нагласи. Канят ме да вляза в двора, да седна и да одморя. Нямало значение дали ще купя мед. Носят ми вода и ми дават да опитам два вида мед-от багрем (акация) и ливадски (букет). Тая година нямало мед, затова цената му била висока. Освен това бил много качествен. Решавам да купя малко бурканче, половин кило. За мен е много важно бързо да се снабдя с мед, тъй като той е основното ми гориво, сипвам го в шишето си с вода. Един вид съм на системи, докато карам. Из стаята от време  на време в разговора се включва мъжки глас. Много обичал Путин. Сърбите и руснаците били братя славяни. Опитва се да ми говори на руски, без да обръща внимание, че през цялото време се мъча да му говоря на езика. Не се ядосвам много. Двете любезни домакини ми пожелават сречан пут и потеглям отново.



След това пътят рязко се издига и от мен се заизливат тонове пот. Но пък гледката назад е прекрасна.

 В Крушевац пристигам навреме. Централната улица е затворена, има полиция и камери, микрофони. Викам, бре да не е дошъл президенто. Драгойло, моят домакин, го няма, но пък баща му е на двора и му звъни по телефона да се прибира. Драгойло казва "пет минути", но минава бая време, а него го няма. Нямал усет за време синът му, чуди се какво да ме прави баща му, но бързо се окопитва и отива до заведението зад ъгъл, чийто собственик е, за две бири. Запознавам се и с майка му, но веднага усещам, че тя не съвсем подкрепя безкористните мотиви на сина си да се включи в warmshower. Баща му обаче е пичага. Прибира се и Драгойло и малко след това отиваме двамата до близкия магазин да купим (още) бира. По пътя минаваме през крепостта, която е буквално на метри от къщата им и той ми разказва за разликата между крал и цар. Оказва, се че и сърбите имали царе. Лазар е цар, не е княз, нито крал. Не разбирам защо българските историци казват "княз Лазар". Споделя, че до скоро в училищата им се преподавало, че битката на Косово поле била спечелена от сърбите, докато в действителност тя била загубена, но затова се говорело едва отскоро. Имал влечение по историята, но гледал да си намира независими източници. Когато се връщаме, вкъщи ни чака и един негов приятел-Бобан, по прякор Църни. Също много свеж младеж на 42 години. След малко идва и приятелката на Драгойло и се развърта джойнтът. Даже баща му си дръпва. Драгойло и приятелката му са активисти за легализиране на марихуаната. Стаята му е пълна със стенописи-всеки, който влезел в тая стая, пишел някакво послание на стената.

Тия хора са огромни!