Отмъщението на бръснаря

- Къде се загуби, бе човек?
- А нямаше ме малко, живеех по други места...
- Ти май от доста време не си идвал.

През това време нагласям раницата си на един от столовете, окачвам якето на закачалката. Седнах на стола, настаних се.

- Сигурно има една година, откакто не си идвал, продължи тя.
- Аа-реках, има повече от година. Последно лятото на 2012 идвах.
- Ей тука с едно колело дойде, пита за час, ама нямаше, ти каза, че пак ще дойдеш и така си остана.

"Как пък може да помни подобна дребна случка", мислех си аз. Нито съм й единственият клиент, нито има малко клиенти. Аз самият не помнех, че съм казал, че пак ще дойда по-късно, чак сега като печатам тези редове, се сещам, че действително така беше. А и това, че съм дошъл с колелото...помнеше, че било черно-факт. А самият салон е вкопан в земята, в една маза, през вратата му има ограничен поглед към пространството пред салона, където вероятно съм бил паркирал колелото, за да вляза вътре и да попитам за час.

- Както обикновено ли ще се постригваш?

Знаех от предишни разговори с нея, докато ме е постригвала, че много помни. Стрижех се при нея все от 2005 до 2012 г. Само първият пък малко по-подробно ме разпита, как да ме постриже, и никога повече. Всеки пък го правеше като по програма.

- Даже все искаше под половината да те постригвам, но сега в тоя студ не ти го препоръчвам.

Действително. Беше ни като ритуал на всеки 2-3 месеца да си уговоря час, да седна, тя да ми напръска косата, да ми я разреше, да загребе бритона, да го вдигне нагоре и да ме попита, до къде да реже. Винаги я карах да смъкне "още малко" по-надолу, за да не се налага пак скоро да ходя на фризьор, за да не бъда прекаран пак да се явя по-скоро, отколкото ми се ще. 
Порази ме, как можеше да помни такива подробности. Не бях идвал при нея от есента на 2012.

"Една година живях на село, после се върнах в София, но в центъра живея", обясних аз. Там намерих едно салонче, две жени работят вътре. Едната през април като ходих да се стрижа при тях, хубаво ме направи, хареса ми. Другия път отидах пак, то пък се случи колежката й. Много куцо, много ме беше яд, баш ми подчерта ръбестата чутура. Следващия път, понеже ми е на път като се прибирам пеша, пак там отидах. Случи се пак втората, викам "Ще й дам шанс". Още Мияваки-сан, началникът ми, казваше "Кикай о атаеруно ва дайджида". Обаче-грънци. Пак много зле. Псувах вкъщи два дена после. И се зареках "Повече при нея няма да се стрижа". Даже, мислех си, другия път нарочно ще ида пак там, тя ще понечи да ме стриже, но аз ще кажа "Бягай далече от мойта глава" бавно, отчетливо и с равна интонация, отразяваща тихото ми огорчение от предното стригане, и ще поскам другата мадама да ме остриже". Стана почти така. Отидах поисках си другата мадама, отказвайки на тая лошата, без тоя драматизъм за съжаление. Бях сигурен, че съм в добри ръце. Ама...нъцки. Случайно е било първия път. Пак бях станал с ужасна чутура и трябваше да броя дните, докато стане косата ми пак за стригане, че да ида при Деси да ми ремонтира главата. "Ще си слагаш, кай, продукти" "Кви продукти?", викам. "Ами гел". "Малее, мисля си, с гел ли дойде ред майсторлъка си да прикриваш..."

Обаче с Деси подобни ядове са невъзможни. Веднага си спомнила за мене, даже още като чула гласа ми по телефона, се сетила за мен. Името ми не го знае, но няма значение, явно си ме е представила.  За десет минути ме пострига така, че поне аз да съм доволен, без нужда от каквито и да било указания. Майсторлъкът е голяма работа!