Експедиция "Банатски българи", част 3

На следващата сутрин другата дъщеря на Владимир ми отключва гаража и аз си взимам колелото. Прекарвам поне половин час пред него и под печащото слънце, което се е съвзело след вчерашната буря, настройвайки задната спирачка и смазвайки веригата, тъй като маслото ѝ се е измило от дъжда. Закусвам до чешмата на централната пешеходна улица последната част от агнешкото варено, дадено ми от майката на Милан в Прийевор /Чачак/, като дарявам най-омекналата част от него на лежащото до мен кученце, което я изяжда лежешката, без дори да се повдигне. Малко неуважително. Това все пак е варено агнешко, къде ще намериш такова, бе аланколу.

Правя снимка на черквата "Св. Димитрийе", за която снощи Владимир ми е разказал, че е необикновена с това, че в нея са погребани кокалите на войници, които в първата световна война са били врагове, и заминавам за Белград.

Към Белград, както се очакваше след сливането на всички отделни пътища до Лазаревац, колите са супер много. Затова и неколкократно спирам, за да търся алтернативен маршрут по навигацията. Чак към края, при Сремчица, се усещам и минавам вляво, където трафикът е многократно по-лек. Докато се кефя на решението си, бързо навлизам в Белград. Замаен от многото хора и коли, решавам да вървя по тротоара към ценръра, бутайки колелото. Хем ще мога да разгледам града. По пътя минавам покрай неколкоетажна сграда, на която едната стена липсва, а арматурните железа стърчат. Никак не се връзва с пейзажа наоколо. Веднага се сещам, че може би тя е умишлено оставена, както 原爆ドーム в Хирошима. Оказва се сградата на министерството на отбраната на Сърбия и предположението ми е една крачка по-близо до потвърждението. В центъра обикалям парка околото Калемегдан, чудя се какво толкова му е красивото на Белград. Ма як си е. Можеш да гледаш от високото към Дунаво и към мостовете му. Вечер сигурно е красиво. Минавам пак през главната улица, където този път сядам на едно гъзарско заведение, рънътъ праи борбътъ. Все пак не съм у Белград всеки път. Поръчаните спагети обаче са вероятно най-лошите, които някога съм ял. Сухи и безвкусни. Иначе струват сума ти пари и 60 пъти повече динари. Таман си тръгвам, и идват двама колеги-пътешественици с колела. Сигурно съм ги подлъгал да седнат и те там. Те обаче са в обратната посока, към България. Не говорим много за жалост и се разделяме.

Минавам по моста върху Дунаво. На другия бряг случайно и много щастливо откривам табела от маркировката на Евровело 6. Тя посочва как да стигна до Панчево по алтернативен маршрут, без да се бия с все колите по пътя. Навивам се, без много да мисля. В началото минава по някаква тиха, тясна крайречна уличка с малки спретнати къщурки и играещи деца. Чак не мога да повярвам, че само до преди няколко минути съм бил в гужвата на Белград. Много скоро след това маршрутът ме отвежда на брега на самата река. Е, не е самия Дунав, а някакъв негов обрасъл ръкав. Черна пътека, обрасла цялата с трева, никакво движение на коли. Какви ти коли, то хора няма! Прокарана е по самия насип и предоставя гледка наляво и надясно. В реката всичко е зелено: хаотично преплетени дървеса, покрита с леща тиха водна повърхност, изсушени дървета. Приказно! И малко крийпи. Дългокраки пилета щъкат насам там, други пък наблюдават зорко и чакат някоя жаба да прояви неблагоразумие.Чуват се единствено гумите ми, които внимателно търсят по-малкото тревно съпротивление.

По тоя път карам около 8 км, а после се връщам към стария и не чак толкова добър асфалт, за да стигна по-бързо в Панчево. Все пак там имам уговорка с още един човек от warmshower. Обаче на входа на градчето, още от моста над един от ръкавите на Дунаво, ме обхваща едно такова спокойствие, една хармония, една тишина. Ами те хората налягали под едни чадърчЕта, покрити с тръстика, други-по разположените по брега заведения (или както по бургаско им викаме-капани), трети мирно се разхождат с дечоро под ръка по алеята. Рибарски лодки са паркирани по цялата дължина на ръкава и дори не помръдват. Не устоявам и веднага слагам курс към гледката, пълен с желание да се потопя у атмосферата. Минавам бавно и аз по алеята, зяпайки хората, които са насядали по капаните. За жалост бързо стигам до края на крайбрежната алея. Там обаче без да губя инерция, си харесвам едно дърво и веднага се мятам под шарената му сянка, която то лежерно мята на склона. Подпъхвам каската за възглавница, но все ме убива и не ме оставя да задремя истински, мижейки на вече не така силно парещото вечерно лятно слънце.

Петнайсет минути преди часа на уговорката с домакина ми от warmshower все пак успявам да  намеря мотивация в себе си и да потегля. Всъщност обмислям и варианта да спя там на тревата, ей така без палатка, без чувал, просто да се оставя да бъда приспан от топлото лятно слънце. Но нейсе. Трябва да се става. Бързо намирам адреса на моя човек. Но! Ей сега се започва. На вратата не е като да няма звънец. Ама не е неговият. Пише друго име. Надничам през входната врата и забелязвам, че има вътрешен двор, а от там се влиза в същинския вход на сградата. Трябва да му се обадя, но цената на роуминга в Сърбия вече я знаете, а свободна мрежа там не се намира. Леко ядосан се връщам в центъра на града, за да търся интернет. Естествено, сега имам ядове с включването. Уж е свободна мрежата, а така и интернетът не тече. Накрая се свързвам все пак и се обаждам на моя човек. Да съм натиснел черния звънец, той бил като интерфон. Той самият не бил там, но баща му си бил вкъщи, той щял да ми отвори. Не си спомням звънецът, който видях, да е черен, но се съгласявам с гласа по телефона и се връщам на мястото. Естествено, там няма черен звънец. Разочарован, тръгвам отново в посока към реката и към една табела за нощувки, която преди това бях набелязал за точно такъв случай. Оказва се обаче, че табела има, но къде е самият хостел, не става много ясно. Намирам един, но там никой не отговаря на звънеца. Намирам и втори! Приветливо момиче изпъква веднага от съседния козметичен салон. Обявява ми цена от 1270 динара и щастлив приемам веднага. Заключваме колелото вътре, покава ми стаята. С една дълга летва, вързана с някакъв шнур, затваря единствения прозорец на тавана. В стаята е бая морна жега, щото няма никаква вентилация и малко съжалявам, че не стигнах все пак до реката.

На следващия ден трябва да стигна възможно по-близо до целта на пътуването си. Минавам през град Зренянин. Чудя се дълго какво значи името му и къде е ударението. Банатските българи го произнасят с ударение на "е", значи там ще е. Градът се оказва може би най-приятният град, през който съм минавал в Сърбия. Впрочем, още като минавам Дунаво и влизам в Панчево, усещам разликата в архитектурата. Първи път съм във Войводина и не очаквам да има толкова чувствителна разлика. Всъщност от няколкото дни, прекарани в тоя край, разбрах, че Сърбия свършва на Дунаво. Отвъд него е друго. И архитектурата е друга, и езикът, на който хората по малките магазинчета си говорят, е не сръбски, а маджарски. Чудя се как се чувстват всичките унгарци, които живеят там-хем са в автономна област в рамките на държавата Сърбия, хем са си унгарци, ама не живеят в Унгария и съответно не са в ЕС. Може би ги е яд. Дали Унгария има политика, подобна на нашата-да дава гражданство на сръбските граждани от Войводина, говорещи унгарски? 

Решавам да се потопя и в неговата атмосфера, като си помогна с едно шише бира, което взимам от близкото до парка и реката павилионче. Прекарвам няколко време под едно дърво край реката, но за жалост скоро трябва да ставам, защото бирата иска вече да излиза. Търсейки подходящо за целта място, попадам на интересен мост. Под него няма река, няма дори вода. Пешеходен е. От двата му края има стълбички. Всъщност изобщо не разбирам кому е нужен мост на това място.

Вечерта ме застига малко след село Башаид и отварям палатката за втори път в това пътуване-този път на изхода от Сърбия.