Експедиция "Банатски българи", част последна

Последно време кихам вече по четири пута, кой знай до колко ше стигна на 120...

Туй ше е последния запис, макар самото пътуване да не свършва, но се превръща във връщане. А връщането е тъжно. Щото нещо свършва. Не смятам да го удостоявам с цели глави. Е, естествено, ше спомена някои неща, които ми се сториха по-интересни. То, аз първо трябва да си преговоря до къде бях стигнал предния път, че бая време мина от тогазе.

Начи сигурно съм стигнал до малко преди Кикинда. Там спах, след като бях карал целия ден през тая ми ти равна Войводина. Равна, равна, ама целия ден имах чувството, че е баир. А обективно си беше равно. Ама дали заради насрещния вятър...който май също обективно  не беше насрещен...не, че беше и попътен...май  нямаше вятър. Но когато караш в най-големите жеги и няма ни едно дръвче, под което барем за малко да се свиеш на сянка, ти се струва, че и пътят е баир, и вятърът е насрещен.

Как и да е. Още рано сутринта, таман бях станал в 5:10, събуден от развиделяването, и в 5:20!! идва един трактор по главния път. Викам си, тоо нема шанс да се забие при мене. Е ся, щом го пиша, вече ви е ясно, че точно при мене се е забил. Къв трее да си, в 5:20 сабайлен вече да си на нивуту и да работиш с тракторо. Но евала на човеко! Впрочем, неска ме поправиха, че "аферим" се казвало в такива случаи.

Немаше никакви проблеми с човеко. Само дето му се изнервих, он дойде, па си работеше на око 50 метара от мене, че и по-далече. Сбързих да сбера багажо и след малко вече търчах по ладовина накъмто границуту с Румъния. Минах през градо Кикинда. Там живее един мой Фейсбук-приятел, който никога не съм срещал-Александър Весков. Преди години, когато още в Скайп можеше да се търси, го бях намерил, като  търсех нещо с "банат". Обаче тоя човек предния ден ми беше казал, че ще го няма в града, та не можех да преспя при него. Както винаги, не се обаждам предварително, за да не морално-принуждавам хората да си съобразяват плановете с мен. Кикинда ми се стори изключително избушен и назаднал град. Единствената им по-читава, поддържана и красива сграда в центъра беше тази на общинската управа.

Червена сграда в Кикинда, не е сградата на Общината.

Обикновено в най-корумпираните общини такъв е нормалният облик на нещата: поддържа се само "нашата" сграда, другите-или кучета ги яли, или просто управата няма гражданска сила да обединява и като резултат оправя само себе си. Хора  по центъра на градчето, освен тези, които отиват на работа в общината, никакви. Дори бюрекчийницата беше кападъ. А си свалих ръкавиците, каската и жилетката, преди да пробвам да отворя вратата.

Последното село в Сърбия-Наково-ми направи чудесно впечатление. Имаше си и бюрекчиница, и даже свободен интернет си имаше. Поща с чейндж бюро даже има. Обаче! Питам: „Продавате ли румънски пари?“ „Не“, кай, „само евро имаме“. Абе аланколу. Защо на границата с Румъния нямате румънски пари? Кой ше ви купува еврото, като нито в Сърбия върви, нито в Румъния. Ето, значи не всички впечатления от Наково са ми били положителни, кво лъжа и аз.

На границата любезен румънски служител ми пожелава „Друм бун!“ и аз пренастройвам часа на километража си с един час назад. Още след границата усетих огромната разлика в архитектурата: сградите гледат към улицата с късите си страни, а не с дългите, както е в сръбска Войводина. След кратка справка с навигацията за миг си помислям, че ще има по-кратък от очакваното път към Стар Бишнов. Радостта ми обаче е бързо прекършена, защото се оказва, че все пак трябва да стигна до град Санниколау Маре, а сетне пак да се върна на югозапад. Пътят обаче е с перфектна настилка и тъй като скоростта ми почти не пада под 30 км/ч, лесно преглъщам този удар от съдбата. От града на югозапад обаче асфалтът рязко се влоши-оказа се, че точно го били подготвили за смяна, като са поляли цялото грапаво платно със смола, с което са го направили още по-трудно проходимо за колело. На тая отсечка от десетина километра бая се озъбих. Обаче на пътя срещнах една кайсия! Единствената, която изобщо срещнах през цялото пътуване. И може би най-сладката, която някога съм ял. А беше трупана, милата. Наядох се идеално. Благодаря ти, кайсийке.

Най-сетне в жегата стигам табелата на селото, което ми беше цел през цялото време. „Стар Бешеноb“ пише на нея. „Сега е стар, ама беше нов!“, мисля си аз, докато навлизам с колелото в селото, „вероятно това са искали да кажат с това име“. „Надали“-бързо отхвърлям тази нелепа възможност. На първия завой ме посреща една малко странна табела. Всички думи в нея са членувани: полицията, общината, културнаТА къща... „Очевидно не е на сръбски с това членуване“, радвам се аз, че най-сетне вече самостоятелно намирам доказателства за българския характер на селото, и се отправям по посока на стрелките. Пристигам в центъра на селото и ... никой не ме чака. Правя бърз преглед в хоризонта на района, изтеглям пари от близкия банкомат, все пак не искам да падам в тежест на моя домакин... за всичко. Явно организацията по посрещането ми закъснявааа. 

На кафето са седнали доста хора, но не успявам да доловя езика, на който си говорят съзаклятнически. Решавам, че вече е време да се обадя на Иван-човека, с който имам уговорка през Фейсбук. След малко и той пристига не на бял кон, а на колело, заедно с жена си Мица. Как да му кажа, че магаретата у нас се казват Мица...Кат бях малък, бат Динката имаше едно магаре, казваше се Мичка. Беше дребна и мила магаричка, колко съм я яхал...Като я удариш по десния врат, завива наляво. Като я удариш по левия-завива на дясно. Сядаме да пием по бира на същото кафе. Мица също говорела български, макар да била румънка. Всъщност обаче виждам, че нищо не отбира от нашия разговор и я съжалявам. Иван се оказва един доста откровен човек. Разказва ми неща, които повечето хора не казваме някому, който срещаме за първи път. Като това, колко ядове е имал с местната власт, с предишния кмет на селото, за това, че са го тормозили. Стигаме даже до темата за прословутата румънска прокуратура. Противно на моите очаквания той не е очарован от нея. Защото тя работи по метода на делата. За всяко нещо ти скрояват дело. Няма значение дали ще успеят да докажат обвинението в съда. Това е така, защото по нашите ширини е достатъчно обществото да знае, че срещу теб има дело в съда, да бъдеш очернен. Тогава прокуратурата кажи-речи си е свършила работата. На този човек вече се гледа по друг начин. Т.е. прокуратурата се използва за нечисти цели и даже вече започва да играе по собствен сценарий. Неотдавна имаше проблем при тях, свързан с шистовия газ. Фирми, подкрепяни от местната власт, настаняват оборудване в частните имоти на гражданите и започват пробни сондажи. Естествено, ти не можеш да ги изгониш чисто физически. Казват ти: „Подай жалба“. Подаваш жалба, но във времето, за което тя стига до заседание да се гледа, фирмата вече си е свършила  работата с проучването. Абсолютна саморазправа с частните имоти на гражданите. Като човек, който не е обвързан с финансовите потоци от общината, тъй като е художник на свободна практика, Иван опитва да събере хора, с които да се противопостави на тази отвратителна практика. Успява. Но лека-полека броят им започва да намалява. Използва се това, че те или членове на семействата им работят в общината, за да им се упражнява натиск. Например казва им се: "Ти направи такова и такова нарушение, но ние не сме те закачали,  оставихме те, нали?" Т.е. всеки път, когато някой от някаква управа си затваря очите, той вече ви държи на каишка и сте му длъжник. В утрешния ден ще поиска да си прибере вересиите, а вие ще трябва да си траете. Затова-никакви сговори с политици. По-добре да си платиш някоя глобичка, даже доброволно, отколкото да им ставаш роб до живот. Понеже Иван няма как да откажат, го обвиняват в палеж. И от това обвинение насам постоянно е викан в полицията да дава обяснение за щяло и нещяло. А човекът нито е роден в това село, нито дори е отраснал  в него. Решил е на зрели години да се върне там, тъй като родът на баща му е от там. Но вече и него  го няма. Питам го , не съжалява ли за избора си. „Не!“, отвръща без колебание той. Как един човек в такава среда може да твори L Но го прави, и то чудесно. Вижте картините му! Иван не само рисува, той организира и пленери. Има и един проект „Родина на кръстопът“, в който участват творци-българи от различни страни. За негово щастие обаче на последните местни избори печели кандидатът за кмет, с който са в близки отношения и ядовете му намаляват. Сега старият кмет седял сам на масата в кафето. Обикновено е така:  

имаш ли парички, обичан си от всички;

 нямаш ли парички, в миг изчезват всички. 

Вечерта Иван ме завежда при негови приятели от селото-момче на около моите години и по-голям мъж. Момчето знае книжовен език. Вече се отчайвам и изнервям. Мислех си, че откривам едва ли не някакъв езиков резерват, а то всеки говори книжовен български. Обаче този по-възрастният мъж не говореше книжовен език и ми достави истинско удоволствие да го слушам. Обикновено такива хора все питат дали разбираш какво говорят. Но той не-това също ми хареса. Поправяха гуми на един велосипед. Момчето имаше и расти даже и беше пътешественик като мен с колело. Преди това срещнахме и друг човек в селото с расти. Аз самият нямам, не съм имал и надали някога ще имам расти. Обаче бичим еваларката на хора, които имат расти или татуировки. Смятам ги за носители на една различна, по-хубава и обратна на консерватизма култура. А в това село има цели двама такива! Тия хора са богатство за такива отдалечени, селски, патриархални райони! Там ме почерпиха с ракийка. Джойнта отказах, понеже на мен не ми понася, знам го от Чехия.

По-късно вечерта отиваме на гости на друг приятел на Иван: професор, бивш преподавател от ВТУ. И на вид се вписва веднага в представата за професор: дребен, с дълга, сива, щръкнала коса и мустачки, също както изобразяват Айнщайн по анимационните филмчета :) При него се пече скара. Хвали се с казана за ракия, който си има вкъщи. Наистина е внушителен! Присъства и едно по-младо момче, за което в последствие разбирам, че не е живял като малък в селото, но сега работи в Санниколау Маре и живее в къщата на баба си в Стар Бешенов. Уж говори палукянски, но ме пита дали говоря сръбски, тъй като иска да общува на сръбски с мен. WTF! И всъщност всички думи, които излизат от устата му, са на сръбски. А те са толкова малко, че дори не мога да хвана сръбска ли е граматиката, българска ли е. Казва ми, че често ходи в Сърбия. Сега се сещам, че докато бяхме при предишните хора,  стана дума за това, че по време на комунизма, те гледали сръбска телевизия, тъй като румънската била само два часа дневно. „Брех“, викам си, „дори в България имаше предаване от 17 ч. нататък и дори две програми“. Тези пък, които живеели по Дунаво, гледали българска телевизия. Смятай, щом румънците са гледали нашата телевизия, дето ние не можехме да я понасяме, каква е била тяхната.

На следващия ден решавам, че ще хващам пътя наобратно. Сутринта Иван ме завежда в „културната къща“. Там получавам почти персонална беседа от уредника на музея и дори наставления какво точно да снимам-например грамотата, с която Мария-Терезия дава разрешение на нашенците да се заселят в нейните земи. Няма нужда да казвам, че и беседата беше на книжовен език, въпреки че Иван ясно заяви, че за мен е интересно да слушам  автентичния говор. С всичките тези връзки с България накрая ще се затрие този толкова красив и своеобразен говор, мъчно ми е. От една страна обвиняваме държавата, че не поддържа достатъчно връзки с диаспорите, но от друга забелязвам, че тези контакти може да имат и отрицателни проявления. 

Накрая, таман си помислих, че се отървах вече от него, когато той предложи да ни заведе до гробището, където щял да ни покаже нещо много интересно. Вече дори и не исках да си мисля какво аджеба може да е това интересно нещо. И...готови ли сте. Неговото име е...Показа ни един надгробен камък във формата на кръст, без надпис, или по-скоро със заличен такъв, понеже явно някой беше излял една кофа латекс отгоре му. И да...това беше НЕЩОТО. Просто ми взе акъла. На връщане от гробището пък ни поведе към някаква „рибарница“, както го нарече той, а то си беше зарибен язовир. „Като се мъчиш да говориш език, дето не знаеш, така става“, вече бях бая изнервен в жегата аз. И то защо? Защото, видиш ли, била собственост на бившия заместник-кмет. А за бившата власт вече изяснихме кой какъв е бил,  нали така. А ние таман пристигнахме делегацията с колелата, и човеко получи обаждане, метна си се на Голфо и отлете. „Чакайте“, ка, „десет минути“. „Само да тръгне и тръгваме и ние“, каза дядото от музея.

Като се върнахме в селото, имаше пак едно интересно събитие. Типично българско ли да го нарека, циганско ли, и аз не знам вече. Купихме си по бира от кафенето. Понеже обаче не продават за ядене, а сандвичите ги продават в съседното заведение, понечихме да седнем с тях И БИРАТА. Излезе обаче собственикът на кафенето и ни овика, че така не можело. Не можело със сандвичите от другия да сядаме, видиш ли,  на неговото заведение. Абе аланколу, нали бирите са от тебе, бе!

Преди срещата с кмета на селото, който се нарича „господар бироф“, Мица, която е учителка по химия в селскта гимназия, ни разведе из сградата и заедно с Иван като асистент ми направи няколко експеримента със запалване на газ, пукане, оцветяване на течност и прочие магии. На Мица също бил оказван натиск заради политическо-гражданските ангажименти на Иван. Мъка...Научих, че и сега дори на учителите в Стар бешенов се казва „другарю“ и „другарко“ като израз на уважение, само на учителите. Е, това ако не е извратена форма на комунизъм...Както в Средец примерно и сега има улици Васил Коларов, Георги Димитров и прочие, докато вече втори мандат управлява ГЕРБ.

Домакините любезно ни отвориха и местната католическа черква (не, че има и друга), която след няколко десетки години строителство била завършена в началото на 19ти век. Имаше си и орган и све, както си му е редо. Сякаш хората държаха да ми я покажат тая черква. Може би като символ на тяхното обединение и победата над страданията, които са изживели от напускането на българско до установяването си в тези територии.

Накрая се срещнахме и с господар бироф. Господар там се казва на „господин“, а с Иван единодушно стигнахме до извода, че „бироф“ ще да идва от „бюро“, т.е. понятието за кмет при тях явно е ‘тоя, който стои зад бюрото‘, т.е. бюрократ или пък администратор. Докато при нас „кмет“ идва от „комита“, т.е. някакъв боен нюанс има тука. Впрочем в поста на кмета у нас все още се запазва царското, владетелското, докато на други места той е просто един администратор. И в Сърбия е така. Та бяхме допуснати на срещата на господаря бироф с някакви други хора, които имаха да го помолят за нещо във връзка с някакви строителни работи. За мен беше ценно да видя с очите си, че в румънска администрация се говори на български /добре де, палукенски/ език. Като ми дойде редът, им казах, че за мен е важно да се концентрираме върху това, което ни сближава, а то е, че можем да говорим едни с други и да се разбираме, макар да звучим различно, и че аз не съм от онези патреоти, които ще кажат, че езикът им е непременно български. На това Иван ми отговори, че трябва да говоря по-бавно J от което ми стана ясно, че вероятно все пак не са разбрали по-голямата част от това, което казах.

Ето само някои черти на техния говор, макар че по други сайтове из интернет сигурно са изписани тонове: липса на турцизми като „майтап“ и прочие, не ги знаят, не ги разбират. Явно са си тръгнали, преди да се наложат в езика ни. За бъдеще време частицата е „за“, гласните накрая на думата не се изговарят (макар че ги пишат, което е странно, понеже като цяло писмеността им е фонетична, т.е. пишат, каквото говорят/чуват). Чува се изразът "по-више", което показва, че нямат усет за степенуването без частицата "по", както е в другите славянски езици. Подготвил съм един звуков файл. Който се интересува, може да го прослуша, за да добие по-непосредствено впечатление.

 

От тука нататъка ще посъкратя. На връщане след Панчево минах през село Иваново. Иваново е голямо банатско село, но в Сърбия. Интересно ми беше дали сродният сръбски език е оказал някакво по-специфично влияние върху говора. Заговорих се с едни съвсем рандом хора от селото-Дамянови. Те ми припомниха, че всъщност насам са се преселили хора от Стар Бешенов в 19ти век, когато турците се оттегляли на юг. Т.е. нашите хора един вид само чакали сгоден момент да се върнат пак в България. Което и става всъщност. Нали има села като Бърдарски геран. Но след като г-н Дамянов ме попита дали гледаме чубрица, ми сподели, че той е земеделски производител и произвежда олио от слънчоглед. Беше думата за турците и дали има турци в моя край. Беше убеден, че има! И какво правел нашият човек-в олиото, което всъщност продава на омразните нему турци, слагал разтопена свинска мас! Ей така-за отмъщение за едно време, когато турците са измъчвали техните прадедве, както там казват. Показах на децата му вестниците и списанията „Nasa glas”, които се издават от българското малцинство в Стар Бешенов и които бях получил от уредника на културната къща в Стар Бешенов, и те ми казаха, че знаят за тях, дори снимката в едно от списанията била правена в Иваново. Ето, значи, и тук са обхванати от контактите с българската държава. Имали си и учител даже от България. Та, говорът беше същият, както и в Стар-ама-беше-нов. Даже имената на хората бяха същите. Примерно, един магазин се държеше от Никола Василчин-същата фамилия, която има и Иван от Стар Бешенов.

След Земун реших да пресека Дунаво на север по един нов мост, построен от китайци. Ей, не мръдна! Още един пример, че в Сърбия яко се набляга на контактите с Изтока. Не казвам кое е добро и кое лошо. Предстои да се разбира. В с. Бешка докато четях табелата, която показва маршрутът на Евровело 6, до мен стигна един възрастен човек. Той ми даде акъл да кажа, че съм македонец, когато в следващото село питам за хотел. Поясни, че македонците били известни със стиснатостта си в Югославия, нещо като нашите габровци вероятно, и затова щели да ми дадат по-ниска цена за пренощуването. Е, успяха да ми поскат 2500 динара, преди да успея да заявя, че съм македонец. В резултат се наложи да препускам с 30 км/ч към следващото село, защото иззад мене се надигаше зла буря, а предния ден вече бях се отървал от една такава на косъм, сигурен бях, че няма да се остави да я прекарам за втори път. В Стари сланкамен обаче ядох най-вкусната рибля чорба EVER!! Огромни парчета крехък сом плуват в мега вкусния червен, плътен, леко пикантен сос, мммм. А самата чорба е поне един литър! Така че ако имате път по Дунаво, обавезно у Стари сланкамен на Кея.

Има и още неща, които напират да ги споделя, но човек трябва да си знае мярката. Извинявам се, че толкова дълго стана...