まじ心病んでる。
やり直し。この人生のうちにやり直しが付かんのなら、人生を一旦終了さしてやり直しをするんだ。それが一番の憧れ。もうバランス戻せない。失敗の連発。でないと、自然に死ぬのをずっと首長に待たなあかんねんけど、それがいや。ずる賢いかも知れんけどね。

В кой точно момент...

човек решава, че не иска да живее повече?

Самоубийците-това са най-коварните врагове. Има два варианта: 

1) един ден просто разбираш, че се е самоубил и вече го няма. Тогава осъзнаваш, че ти си бил най-малката причина тоя  човек да живее, колкото и, привидно, да сте имали добри отношения. Бил си лъган през цялото време. Или си се самозалъгвал.

2) в продължение на много време субектът методически се самоотслабва. Това може да го прави, като просто не взима мерки срещу дисбалансите, които се появяват в живота му, срещу болестите по-конкретно. Той вече се е предал, заявил е пред себе си, че няма смисъл да живее, че не желае да живее. Животът  за тоя човек вече не е ценност. И огромен е шокът за близките му, когато осъзнаят тези обстоятелства и че няма, наистина няма какво да направят. Няма нещо, което този човек да желае, та когато му го дадеш, той да се зарадва и пак да поиска да е жив, да гледа какво ще става в бъдеще. Не. Той просто съществува в досегашния си ритъм и сякаш...чака. Вече се е приготвил психически и не му пука. Наглед всичко е нормално. Може би това е някаква неосъзната стратегия за "заблуда на врага".Някаква брутална шизофрения! А може пък и да е осъзната. 

И все пак в кой точно момент тоя човек се е превърнал във враг на себе си? Защо изобщо съществуват такива моменти, защо мозъкът ги допуска...да бъдат по-силни от Живота? Животът така и така ще свърши, защо да помагаме на края му? 

Чудя се и дали това не е все пак демонстрация от типа "щом не ме обичаш, тогава пък ше умра!". Израз на дълбоко, непоправимо разочарование. Не знам...не ми стигат познанията по психология...Всъщност почти съм сигурен, че е това, но какво да се направи...?

Село Ургаре /Българи/

Чудех се доста как да започна тоя...то няма да е разказ като разказите...защото ще бие на рекламация повече.

Неска по-скоро нямах намерение да минавам през Българи. Ходеше ми се до Инджето, понеже узнах, че там направили голям ресторант. А я в Инджето съм изкарал не анна и две ваканции, та ми е на сърцето. Улици имало оправени, също четох  някъде из интернет, та рекох да обидим и да видим. Улици оправени не видях, може би точно на тях не съм попаднал. С неоправените селски улици съм свикнал, макар в Инджето от много години да не са в лошо състояние. Все пак има села, например в Тополовградско, с улици без асфалт. Това, което повече ме притесни обаче, беше, че явно на панагирето вече няма да може да се извива голямо хоро, защото една значителна част от площада се ползва от новия ресторант. Предполагам под наем от община Созопол.

Иначе видях, че в селото се строят нови къщи на няколко места. Винаги съм се чудел как се избиват пари за строителство на къща за гости...Сигурно чувството да инвестираш в нещо, което в момента е под риск ако не да престане изобщо да съществува, то поне да промени изоснови начина, по който съществува, е смазващо. Освен това, когато хората ходят в някое село, те искат да се докоснат до селския живот, а не да спят в чиста и спретната, (да се чете "сервилна") къща, която би могла да бъде във всеки град, но на село. Макар че това е само моето лично схващане за нещата, наясно съм, че "свят широк, хора всякакви", както е казано. 

Докато се чудех накъде да хвана след Инджето, колата ми сама зави надясно :D Не след дълго видях един, който маха за стоп и реших да го взема. Таман намалям, гледам те били двама, другия се скрил в сянката. "А! Пак ме прекарахте", си викам. Майтап си правя, естествено. В краткия ми стаж като стопаджия и мен са ме взимали, а тая благодарност за да я върна, освен да взимам и аз стопаджии, друг начин не виждам. А всъщност тия хора ги видях малко по-рано, може би след Маринка ли, след Крушевец ли, но им направих характерния жест, който значи, че колата ти е пълна. Така си и беше. На задната седалка бях застопорил една карпуза, която обаче в Инджето разтоварих и вече нямах оправдание. С други думи-човек от съдбата си не може да избяга. Bull shit-няма такова нещо като съдба. Та тия хора реших да ги закарам чак до Търново. Аз иначе работа в Търново нямам. Но поне веднъж и мене са ме карали специално до мястото, към което съм тръгнал, така че ето още нещо, което трябва да връщам. Оказаха се украинци. Малко се ошашках да нямат някой Covid, но единият поясни, че носели тест резултат, че не били заразени. И то без да го питам. Абе сигурно ми е личало :D Отивали в Турция на море. От Одеса били, и там море имали, но същото-Черно. А те искали на друго. Бяха много разговорливи. Чак не ме оставяха да помисля на спокойствие, до Търново ли да ходя наистина или да ги разтоваря по средата някъде :D

Следващата рекламация ще е за Българи. То ако не бях ходил до Търново, сигурно нямаше да се нахакам и там, ама...съдба...пак.

Българе глава дигнали, 

българе и комиткето

със царет бой да се биет

царството да си превзимат

Тая песен отдавна ми беше мерак да я изсвиря, и то в самото село Българи. Не щеш ли обаче, забелязах с крайчеца на лявото си око, че черквата е отворена. Викам си "Ъ! Я в черкви много не ходе, ама щом е оторена, и то в неделе, ше се ръгна да видим како има вътре." Бях обаче вече извадил и кларинета от колата във формата на едно куфарче, т.е. никой не разбира, че аз нося точно кларинет в тоя куфар. И като току се запътих, олку, веднага чух зад гърба си една баба и един дядо, които преди това бях забелязах, че заедно с други хора бяха седнали в хладната сянка на един орех между чешмата и черквата. Питаха ме дали съм щял да влизам в черквата. Още преди да сваря да отговоря, дядото с една капела на главата търчеше към мене. Изчаках го да ме настигне. Погледът ми е арестуван от тъмно сините му очи. Те я били "обслужвали" черквата, не можел съм да влизам без тях. Можело да искам снимки да правя, посочи дядото куфарчето, което носех. "Явно снимки не може да се правят в тая черква", разсъждавам вече аз наум. "Ти сега идваш да ме пазиш да не направя някоя снимка ли?", питам аз и докато дядото реагира на въпроса ми, вече сме стигнали входа. "Има свещи по 50 стотинки, по 1 лев...", обяснява дядото с капелата. "Я не съм набожен, не ми трябват свещи", отговарям аз и тогава май Земята се разтвори! "Щом няма да палиш свещи, няма да влизаш навътре!" Ядосах се и естествено, не го послушах, а влязох по-навътре. Не, че много разбирам от  черкви, че ме влекат или нещо подобно. А напук. Зебелязах, че вдясно има нахвърлени  някакви банкноти. Може би с тях хората си купуват свещите...Другото свято място, на което съм виждал така нахвърлени пари, е Роженският манастир преди много години... (ах колко години са минали от тогава :( ) Там обаче никой не ги пазеше, мисля, че бяха в помещението, в което монасите се хранят. А очевидно никой не ги и крадеше. Хората не ходят в бял ден по черквите, за да окрадат няколко лева. Но това е друга една тема...

Дядото се върна при компанията си под ореха. Питах го как се казва още в черквата, но не ми отговори. Отново попитах пред другите хора. "Асан!". Нямаше как тоя синеок човек в село с името Българи да се казва Асан. Питах и другите как се казва, но колективно го прикриха с мълчание. Явно всички те знаят, че вършат нещо нередно...

Исус е казал: "Вън търговците от храма!"

Българи лежи на стари лаври. Може би не е съвсем случайно, че живеят едноцифрен брой хора в него въпреки прекрасната природа. Нестинарство...когато парите са ти изяли душата, нищо не ти струва нестинарството. 

2015 година по време на пътуването си из Странджата с колелото бяхме минали и през Българи. Удивих се на младите хора, които тогава държаха бирарията. Имаха интересни хрумки, като хамаците, които се спускаха от тавана. Днес дворът ѝ е пълен с непочистени сухи листа от липата, а когато надзърнах през прозореца, видях, че веригите, на които се държаха хамаците, висят самотно от тавана като безброй недовършени бесила.

Българи е на повече от 120 км от мен и понеже не мога да се върна толкова лесно отново, когато настроението ми ще е по-хубаво, въпреки случката реших да запиша мелодията. Макар че явно няма смисъл. Българите в Българи са дълбоко заспали и скоро няма да "дигнат" глава.

Има и друга рекламация :D

Камъка на 10-тия километър след Търново в посока Царево се оказа седиментна скала без никакви следи от човешка обработка с изключение на един канал. И като казвам следи от човешка обработка си мисля за Палеокастро и дисковете, и ямките в скалите там, които приличат на...може и звездна карта да са. И тъкмо си мислех, че каналът тече на изток и че може в деня на слънцестоенето слънчевият лъч да се покатерва по него до върха на камъка, извадих компаса и установих, че каналът сочи неопределено на изток-североизток. Та това и то се оказа една паратика работа.

ИМАШЕ ИНТЕРЕСНИ СРЕЩИ, отново в Родопите

...Обаче все пак не мога да напиша всичко, което чувам.

 

Никога не съм разбирал хората, които минават край мястото, където живее приятел, и не се обаждат. Макар че сигурно и аз съм го правил. Никога не съм казвал, че се разбирам ;) Така и аз стоя в колата на разклона в Княжево и звъня на Тонката от Радовец дали си е у тях. След около половин час съм у тях. Радвам се да се видим. Почти всяка година им омалувам. Не знам, "нарочно ли го прави тоз човееек...", но винаги минавам през тях при пътуванията си към Родопите. А те винаги са супер приятелски настроени и ме карат да се чувствам по-добре и от у дома. И винаги ми дават нещо за изпът. Освен почерпките на място, които се подразбират. Една година го бяхме сварили бат Иван там сам, но човекът измъкна едни буркани с домашно заешко и ... ооо! такава манджа не сте яли! ...Спомени. А от този път помня, че научих там две! неща, ама...какви бяхаааа...Надеждата ми е да ми се обадят и да ми ги припомнят, ако четат тоз блог...но по-скоро от някоя костенурка вълна ше острижа.

Естествено, поканиха ме да остана там за вечерта. Аз и нямах планове къде да спя тази вечер, както и никога нямам, освен това отиваше вече към 18 часа и за малко да се разколебая и да омекна, но отсяках! Крайно ми е неудобно от тия хора, сигурно вече 10 пъти съм им се натрисал...

В Ивайловград срещата беше наистина отговаряща на името на блога. Там също гостувах на място, където и преди съм ходил. От една страна тая практика издава някакъв консерватизъм, страх от непознатото и тъмното, от новото. От друга обаче гарантира един мимимум комфорт, когато човек е напуснал умишлено зоната си на комфорт. Малко противоречие, но това е положението. Освен това, оказа се, има и друг положителен аспект. Когато се явяваш последователно при едни и същи хора, има по-голям шанс те да те приемат за по-близък и да станат по-откровени с тебе. Което пък е ултимативната цел не само на пътуванията (ми), но и на живота като цяло, не ли? На сутринта домакиняата от ЕКО ДОМ ДАРИНА беше толкова откровена с мен, че макар да знам, че тоз блог няма читатели и го списвам просто за да запиша някъде спомените си, колкото да не ги забравя, не мога да напиша всичко, че даже и повечето, което ми сподели. Разбрах, че това е една наистина забележителна жена. Един от пионерите на туризма в града, макар да не е родом от Ивайловград. С огромно чувство за дълг, каквото съм срещал само в японските филми за самураи. С идеи, борбеност, старание, върховна отдаденост. Винаги, когато някой ми се похвали, че е ходил еди-къде си, го питам, общувал ли е с местните. Повечето хора отговарят, естествено, НЕ. Да ходиш по разни яки места, е хубаво, но за мен най-хубаво е да се срещаш и да говориш с хора по време на едно пътуване. Никога не знаеш от къде ке изскокне заяко и кой човек ке те почувства близък, сродна душа. 

Това са картинки от прехода на следващия ден

.

Малко преди Златоград реших да се отбия към Неделино. И винаги съм искал, но все минавах от там с колелото, а отклонението не е малко. Чувал съм много за него: най-напред от приятеля ми Ютака, японеца гайдар, който безследно изчезна преди 11 години, за двугласовото им пеене, а после и за един техен кмет, който прави някакви далавери с едни ПВЦ дограми :D Неделино обаче се оказа много приятна изненада. Там може да се види нещо, което при нас отдавна е изчезнало. Хора, които обработват харманите си. Основната дейност беше свързана със сяното. Там много интересно го събират и го вързват, предполагам, че го носят към къщите си, където го доизсушават, вероятно защото в Родопите вали често и ако чакат да съхне на открито, ще мухляса. И тези хора не са просто някакви заточени старци, каквито са в повечето български села и градове от аграрен тип, а млади хора, дошли с децата си. По-големите надзирават по-малките. Супер идилична картинка!  

Самото градче Неделино също има хубава атмосфера, като за пътник. 

Гледам СУ Кирил и Методий, викам си не може да е туй Софийският университет. Светско училище първи път чувам да има с нарочна табела.

Пред тоя пък козметичен салон бяха седнали две баби. Викам ше ги снимам все едно чакат да влязат вътре, ама докат се наканя...че и през рамо снимах, да не се разсърдят нещо...те станали и понесли торбите със самуните към къщи :D

A eто и една истинска подпорна стена made in Неделино. Между другото, изумих се от чистотата на речното корито-почти никакви отпадъци!!

След Неделино по пътя качих един човек на стоп до следващото село Бял извор-бай Андро, както сам се представи. Макар че не беше май много по-голям от мене. Ходил бил да походи малко по гората, да се повъргаля по поляните, че много хубаво миришело сега. Ударих, ка, и едно патронче :) В Елхово бил служел на времето, довери ми той, като му казах, че съм от едно село край турската граница, гадже имал там даже, всичко знаел за нея сега. Съжалявам,че отбих поканата му да ме почерпи в кафето на центъра на селото, но бях го возил твърде малко и не бях заработил като за почерпка.

А тоз го спасих от коритото на чешмата, където срещнах бая ти Андро. Беше паднал в вътре, а течението го беше натикало в отходния канал, като го препречваше с тялото си. Вледенен от водата, след като го извадих, продължи да заема формата на Ф50 😁

Една баба недискретно бере череши в Подвис

В Борино също нощувах за пореден път (в къща Мелиса със страхотна гледка от високо), дори като изключим спането на палатка в околностите му в компанията на някакви нощни кучета и шумуркания. Тоя път разбрах, че селото е не помашко, а турско. Обаче комшийката, една баба, говореше български без никакъв акцент, ако и да бъркаше граматиката от време на време. Разговорът ѝ с моя домакин беше интересен: тя говори на турски, той-на български. Всеки разбира другия. Така и не разбрах той турчин ли беше, българин ли...

За Борино толкова, следващата спирка е Орцево. Орцево...това е съвсем друг един свят. Самото дълго изкачване след Бабяк някакси ти помага да осъзнаеш, че отиваш в друг свят. И тук отново интересни срещи: туристическото лице на Орцево, Муса Гулит, станал трудовак. Като юноша правел пасове от по 40 метра, можел на носа да ти я тури, на главата, на рамото, на крака, също като мааалко по-известния Гулит, та от там и парамонът му. Обаче баща му много го подкрепял в спортните му начинания и се наложило да подсигури кариерата му на трудовак на връх Ореляк, като подари едно агне на треньора му. За да не напускал Орцево. Така кариерата на младия футболен талант била предопределена. И за да е пълна драмата, сега Муса дава мило и драго не само за Орцево, а, както самият той казва, за целите северозападни Родопи.

На следващия ден пък бат Исмаил, домакинът ми, жертва ценни минути от обедната си почивка, за да поговори с мен, докато аз чакам дъждът долу в Разлог да се извали. Не обичам да карам по дъжд. Подари ми книгата си, която издаде неотдавна. И той е интересен екземпляр: кърски човек, но с катинарче; даскал, па пише и поезия. Освен това свирел акордеон и пеел. Там горе на 1600 метра над морето, в най-високото село в България! 

Следващата интересна среща беше в Благоевград. Там се срещнах с Любен. Любен е герой на един по-стар пост, от Босилеград от 2012 г. май, момчето, което свиреше акордеон на прага пред дома си. Сега той вече е трета година студент по педагогика на музикалното образование. Всъщност посещението ми при него, както и това в Смолян, за което неслучайно не пиша нито дума, имаше за цел да посвиря в дует с някои асъл-музиканти, което да ми послужи за мотивация. Любен обаче, макар да ми беше обещал по Фейсбук, вероятно невярвайки, че наистина ще стигна чак до Благоевград, ме отби, като каза, че сега заради извънредната обстановка не пускали в общежитието му външни хора като мене. Сетне обаче ми призна, че всъщност му било неприятно още преди години, когато го посещавах у дома му и баща му го караше да свири. "Ела да видиш сега какво може нашата маймуна"-описа ситуацията той. С други думи: тия неща със свиренето не стават на сила, нещо, което и сам съм усетил. Трябва на човек в тоз конкретен момент да му се присвири. Един акордеонист от смолянско не отговори на съобщението ми; в Пловдив смятах да се обадя и на друг един виртуоз, обаче след това откровение на Любен го оставих за когато провидението реши.

Орцево

Орцево

Равносметката е, че с колело пътуването има несравнимо по-плътен вкус. С кола не те плашат чобанските кучета, не те вали; като гръмне, не се насираш. Но изтърваш всичките гледки и не се усеща вятърът. А скоростта в Родопите, оказа се, е само около два пъти по-голяма с колата.

ПП: Сега се сещам, че едното от нещата, които научих в Радовец, е що е то солна стая.  

ЗОНАТА НА КОМФОРТ

Има хора, дето постоянно излизат от зоната си на комфорт-тренират яко, тежко, всеки път (се мъчат да) подобряват постигнатото до момента, изключително напредничави и революционни. На този пръв поглед. Тия хора обаче не правят нищо различно през никой ден. Не отиват на пътешествия с труднопредвидим оборот, като например с колело, или без да планират всеки влак/автобус или хотел. В крайна сметка това са хора, които всъщност изобщо не напускат зоната си на комфорт.
Сега... в каква връзка го пиша това? Еми няма да го издам толкова лесно ПЪК.

Ако един човек изслушва събеседника в даден разговор, има ли шанс да (се наложи да) напусне собствената си зона на комфорт? А дали напуска същият тоя човек зоната си на комфорт, ако а) прекъсва често или б) говори толкова дълго всеки път, когато узурпира думата, че няма шанс да вметнеш какво мислиш по многобройните пунктове, в които се впуска, докато държи тирадата си? В никой от тия случаи не я напуска. Нещо повече: той агресивно я брани. Може би от страх, не знам, това трябва някой печен психолог да го каже. НО: може ли да се очаква, че тоя човек ще остави нещата в ръцете на истината, па до където го докара тя? Не може. За него най-важното е да се чувства комфортно, удобно, като не напуска зоната, която му го гарантира.
Така че като чуеш, че някой яко мели ту за една, ту за друга тема, като дори не прави пауза, че да разбереш, че е сменил темата, гледай да ти е от последните разговори с него или най-малкото не влагай никакви надежди в тоя човек. Той никой път няма да е обективен и все ще гледа да е прав. Макар никога да не го осъзнае и да не го признае.

ПП: Знам, че никой няма да се разпознае тука. Тия хора съм ги загубил още на третия ред. Макс.

UPDATE 20200902: От друга една перспектива комфортът може да се разглежда и като състояние, в което зависимостта от късмета (съдбата, случайността) е ограничена, сведена до минимум, контролирана. Да пътуваш може да бъде във, може да бъде и извън зоната на комфорт. Колкото по-алтернативен е начинът на придвижване, толкова по-близо е човек до границата на комфорта. 

Когато човек се захване с несвойствени за него дейности, всъщност не може да разчита на опита, на майсторлъка си. Принуден е да включи в уравнението и късмета / случайността. Всъщност хомо сапиенс винаги се е домогвал до това, да ограничи влиянието на случайността. В началото маймуните живеели по дърветата, после влезли в пещерите, където да си гарантират сами сушинка и топлинка, вместо да разчитат за това на слънцето, което я огрее, я не огрее. В наши времена ние се образоваме, за да работим нещо, в което ролята на съдбата и случайността е максимално ограничена. Не чакаме (засега и повечето от нас) пред някой подлез да ни ръснат стотинка в протегнатата ръка. 
Какво става обаче, когато се захванем с нещо ново? Тогава нямаме опита и майсторлъка, на които да се оповаваме. Вследствие на това все по-често играе късметът. Може да се чувстваме все едно отново сме деца и да ни  се иска да крещим и да изпадаме в истерия при всяка неудача. Чувството е смазващо. Човек има усещането, че Вселената е срещу него, че късметът го е изоставил, че всеки и всяко нещо се опитва да го саботира. Но най-вероятно не е прав. Значи ли всичко това, че не трябва да се захващаме с нови неща? На пръв поглед отговорът би бил "НЕ". Но всъщност не знам...В идеалния вариант човек преодолява това смазващо чувство и престава да му пука. Да видим. Това са първите ми минути, след като го осъзнах...

Подкрепа

Подкрепа. Това беше отговорът, който един от участниците в телевизионно игра даде на въпроса "Какво дава сила на жената?". Това не беше сред топ отговорите, но и не това е темата на това писание.
Тази сутрин се събудих с една страшна мисъл. Нали знаеш, че преди да заспиш, в тоалетната, под душа и преди да се събудиш, си уязвим откъм свободни мисли. Тогава сякаш гардът на съзнанието е паднал и разни апокрифни мисли успяват да пробият път до повърхността. След 10 години съм на 50! Ама как на 50! Та аз до скоро бях в двайсетте си...В края на двайсетте си напуснах София, днес вече мисля за 50, а съм бил тук само 7-8 години, и то с прекъсвания!Неспособността ми веднага да определя къде отидаха тези всички 20 години само засили шока ми.
Изведнъж забелязах, че всички връзки, които поддържам, са с несемейни хора. Някакси така се е получило...Това, за което аз и други такива самостоятелни като мен страдаме, а именно, че сме сами, всъщност било съвсем закономерно. Тъкмо от това, заради което страдаме, че ни липсва, се оказва, че не ни е нужно. Да! А защо не ни е нужно. Естествено, има изключения, поне видими, а какво е невидимото за външния човек, само вътрешният си знае :D , но семействата на тези хора са разсипани а) или б) родителите им нямат пълноценна връзка. Когато едно семейство е разсипано, означава, че всеки от бившите му съставни части сега прави всичко сам. Има обаче огромен шанс така да е било и преди семейството да се разтури и тогава влизаме в хипотезата на б). Защото когато нямаш пълноценна връзка, ти отново правиш всичко сам, не се и надяваш на подкрепата на другия. Понеже той вече многократно те е предавал, като е показвал, че не го интересуват твоите неща. Човекът обаче е такова нещо, че децата се научават не на това, което им казваш, че трябва да правят, а от онова, на което са свидетели. И когато те виждат как всеки от родителите им се справя сам, те не научават смисъла от това да са с някой друг. Да, в различните периоди от живота им те ще имат различни нужди, включително физиологични, и ще намират партньори, които да удовлетворяват тези потребности, но никога със съзнанието, че им трябва подкрепа.
Защо тогава хората традиционно образуват разнополови връзки? Подкрепа можеше да се намери и в същия пол...Ами защото от разнополовата връка се ражда нова подкрепа, за времето, в което евентуално първоначалната подкрепа вече няма да бъде налична. И така...човекът е създаден за подкрепа и около това би трябвало да се върти животът му, така е станал и човек от маймуната. Но в днешния свят и това, както и много други неща, се е объркало.
А защо тогава изобщо страдаме, че сме сами, щом, оказва се, да бъдем с някой не ни е потребно...?

Пътуване през село Б

Кому всъщност е нужна истината? По-добър ли е тоя, който се стреми към т.нар. истина, към обективност, от тоя, който бързо вярва това, което му се СТРУВА истина? И ако е по-добър, в какво е по-добър, за кой е по-добър...И не е ли по-добре да кажеш една лъжа на едно дете, от която то да се усмихне, отколкото една истина, от която то да заплаче...

Това са въпросите, които ме вълнуват след днешното пътуване из Странджа. Ще кажете "Нерде Ямбол, нерде Стамбул". Но така е. Пътуванията са и затова ценни, защото ни срещат с мислите ни. Може и с някой човек да ни срещнат даже. Едно нищо и никакво пътуване, и то с кола. В тоя сезон тежко се пътува с колело. Хладно е и което е по-лошо-духа силен вятър. Да, чувствам нужда да се оправдавам за изневярата си на колелото, понеже съм го пренебрегнал в последните две години. Просто се надявам това да не продължи и в следващата...Макар че както е казал германският народ "Hoffen und Harren macht manchen zum Narren" (kudos за учителката ми по немски г-жа Анастасия Велкова, която ни научи на много поговорки в 8-ми клас). Мда, отклоних се.

Отдавна ми се искаше да мина по пътя от Ханчето до Босна. Мине се-не мине някоя година и пак натам ме влече. А то да кажеш, че има нещо особено там-не. Знам си, че пътят е лош, даже кофти, но въпреки това...

И така първата спирка беше Турско Алаген 'божествен ден' от турски или Варовник по български. Нерде Ямбол-нерде Стамбол, ама така са решили хората. Защо...не съм проучил. В дългата сграда в центъра на селото имаше някакви мъже. На поздрава си обаче получих само...поздрав. Страх ги е хората, мисля си, не искат да завързват разговор с непознати. Може и някоя беля да си изкарат. Или пък просто са загубили тоя си инстинкт. Все пак в селото живеят буквално няколко души, стари познати, не помнят как се завързва разговор с непознат. А за какво ли им е и притрябвал. Ей-сега ще пообиколи и ще си иде, откъдето и дойде с голямата си кола.

Не знам колко точно са хората в селото, но впечатление ми направи ремонтираната фасада на черквата.

Сетне съвсем за да оправдая очакванията им, наистина се врътнах и си заминах. Продължих към следващото село-Българско Алаген или Богданово (тук преводът е точен). Макар да е по-навътре в планината, в него има повечеко хора. Няколко комина пушат, чуват се кукуригащи петли, някой чука, а друг реже дърва. Виждат се по някой и друг старец да отива до магазина и да излиза от там с пълна торба, в която сигурно се вози по някой самун ляб. Торба, но не BILLA, въпреки че тези са модерни в последно време. Явно тук не са в крак с модата. А платнена. Човек ще си рече, че са много екологично настроени хората. Но не би. Всъщност дори и тук има разпилени боклуци, дори и в това малко селце се виждат опаковки в дерето. А те, наред с пропадналите огради, непочистените храсталаци, които вечер на светлината от уличните стълбове сигурно хвърлят страховити сенки с кривите си, оголени клонки, придават една тъжна атмосфера на мястото. И все пак, за да не завършваме тъжно с Алаген, ще кажа, че открих там ултимативното място за къща! С гледка както към цялото село, така и към Двата близнака.

Има си и къща тук, само остава някой да я върне към живот:

Напускам Алаген със смесени чувства, както е модерно да се казва.

Връщайки се към Турско Алаген, което как беше?-Варовник, браво на позналите, забелязвам от лявата ми страна митичния вековен орех! Много се радвам, защото отдавна съм чувал за него и искам да го видя наживо.

Сигурно много оряси ражда тоя орех. Жалко само, че вероятно от топлото време, е бил пришпорен да се развие бързо и пъпките му са попарени от сланите.

След оряо идва ред да реша  накъде да хвана-дали да се върна към Ханчето, или да продължа в посока Босна. Тръгнал съм на пътешествие днес, казвам си и правя ляв завой на разклона.

Пътят е добър, даже има доста асфалт по него...на места. Тук трябва да отбележа обаче, че общинската отсечка между двете села беше много добре отремонтирана!

На разклона за Близнак вече съм получил месечната си доза, че даже и годишната, лош път и решавам да се евакуирам от него. Стигам до Близнак. Там виждам даже по-малко хора, отколкото в Богданово. Сигурно защото е точно 13 часа и хората обядват. Вкъщи. Не по ресторантите из селото. Но не се и виждат пушещи комини...сигурно заради топлото време хората пестят от дърва, опитвам се да оправдая аз близначени.

След кратко мотаене на площада поемам към Евренезово. Обичам да ме посращат поляните в началото на селото, които даже през януари са зелени. В съзнанието ми те са запазената марка на селото.

Продължавам към Гьоктепе или Звездец. Кефя се на широкия и гладък път, като непрекъснато го сравнявам с пътя Ханчето-Босна.

Познавам, че съм наближил Звездец по несметните количества боклуци, които се реят във формата на планини встрани от пътя, като заемат всяко свободно от храсти пространство. (Трябваше да измисля някакво картинно описание, за да привлека внимание към проблема.) Изминавам бавно метрите към селото, мислейки си какво прави община Малко търново и поради что вече толкова години оставя тези боклуци съвсем безпризорни и самотни да се лутат из гората. Сещам се и за блока "Кармен" в Казанлък...

Кой всъщност е измислил истината и защо за едни хора тя е ценна, а други съвсем безскрупулно ти намазват ските, все едно за тях няма разлика между истина и неистина...Някои постоянно следят да не бъдат излъгани, прекарани, други пък...

Връщам се обратно в село през Меден Рудник. А в село застигнах ето този залез: