Баташкия язовир

 

 

 

Един чуден ден-приятно каране без коли, добър път, стимулиращ наклон, няма вятър, няма дъжд, пещера, хубава награда на високото, хубава нощувка...почти всичко, което човек може да си поиска, че и отгоре :)

Парк Острова в Пазарджик. Мисля, че артистът добре е не-изразил, какво трябва да не се търси в една жена.

Между другото-паркът е много як, хубава атмосфера, безплатен зоопарк. Имаше мъж и жена на ок. 50 години, които се поклащаха заедно на един от фитнес уредите :)

 

 

 

И тука извънземните са се подписали

Гледката от новата крепост Перистера в Пещера



Пред Цари мали град топло препоръчвам крепостта в Пещера. Нова е-от края на май 2014. Работи до късно, а оная в Белчин-само до 16:30; хората са мили, гледката е по-хубава

 

Пещерата я препоръчвам! Както името-всичко вътре е почти бяло! Минава се за 15тина минути.







Не може да се влиза извън тези часове, питах.

 

 

Кричим

Кричим

На Пловдив гребната база
 

 

 

 

Ансамбъл Бистрица. Концертът.

Гълтайки набързо свинския джолан в ресторантчето в центъра на Бистрица, започнах да се притеснявам от множеството хора, влизащи в читалището на селото. Явно бистричани много го уважават ансамбъла, си мисля. Влизат и хора с официални букети, щъкат и танцьори в носии...

Свършвам набързо с джолана и бягам към Стефчето да си паркирам колелото под обещаната стряха. Всичко минава гладко, успявам да намеря пирончето, с което да изтикам езика на желязната врата и да вляза. Чуствам се като крадец обаче. Спирам пред вратата, оглеждам скришома навътре, правя се, че звъня по телефона...пресягам се, взимам някакъв пирон и започвам да чигъркам по бравата. Добре, че шопите си направили къщите си с високи зидове, та почти няма как някой да ме види.

Отвън читалището на бистричани не подсказва нищо за атмосферата си отвътре. Забелязвам, че стените са прясно измазани, стълбите са от мрамор или някакъв друг лъскав камък (не разбирам от камъня). На дъното на сцената окачили една огромна снимка на селото, хванато откъм изток, със самия Черни връх, някак отгоре. Времето слънчево! Отгоре висят харкуми със цъфнали червени мушката. Отстрани има декорация с друг пейзаж, дървета. Но бистричани са забучили от двете страни и истински пресни брезови клони, които придават невероятна свежест.

Излиза младо момиченце да приветства публиката. А залата е пълна, може би около 200 души седящи места, има и правостоящи. Не се представя. Понеже вниманието е насочено към Дина Колева, ръководител на ансамбъла, както и на известните Бистришки баби, както става ясно по-нататък. От прочетените накрая поздравления става ясно, че 60-годишната дама е много уважавана в района си-Панчерево, Железница, но и на държавно ниво, поздрав имаше даже и от Юнеско. Докато всички поздравителни адреси се четяха, цялата публика стоеше на крака. Невероятно чуство! Твърдо показваха, че стоят зад всяка мила дума в тези писма.
Връщам се пак на началото. На сцената бяха поканени една професорка (извинявам й се, забравих й името), началника на читалището и кметът. Всички наговориха много мили думи за Дина, всеки по своему, без предварително написани речи, без четене. От душата. Началникът на читалището в носия и той. После видях, че и самата Дина не е просто ръководител в костюм. Тя също е в носия, и двамата дейно участват в хората и постановките. Докато кметът, професорът и началникът на читалището говорят добри думи за Дина, Дина какво прави? Беше застанала малко зад тях, с наведен поглед, с ръце на пафтите. Толкова скромно и смирено стоеше тази жена! Особено добре се усети смиреността и скромността й, когато стоеше до професорката. Последната гледаше гордо с хоризонтален поглед. За първи път видях такава хореография: участници в ансамбъла от всякакви възрасти участват едновременно, не са разделени нито на мъже и жени, нито на по-малки и по-големи. Дори прословутите Бистришки баби участваха наред с всички. Защо казвам това? Разбира се с уговорката, че не познавам никой от тия хора лично, но тая скромност на Дина, на Бабите очевидно има всички предпоставки да се предава на по-младите. А такива пълно! Душата да му се напълни на човек. Разбира се и музиката беше на живо: гъдулари двама, тамбура-две, акордеон, гайда и тъпан. А тъпанджията колко му беше драго! Виждах го как, макар и седнал, кърши тялото, ще му се да заиграе завалията. Струи от него жизнерадост. Всички танцьори и те-играят и се усмихват-спонтанно, един на друг, на публиката. Нагледах се на усмихнати хора за една година напред! Догодина като се изтощя, пак съм в Бистрица :)

ОБИЧАМ ОБИЧАЯ

Липсвал ми е тоя сняг. Дори на мен.

Днес, когато излязах пред офиса за прокарване кръвта по вените на краката ми, гледайки падащите снежинки, се замислих.

Сега тук е възприето хората, които се обичат, да си казват "Обичам те". Какво обаче значи тази дума е един въпрос, друг въпрос е, какво значи да обичаш. Вторият въпрос, сигурен съм не само аз съм си задавал и имал трудности да си обясни, но ако пък отговорим на първия, може би ще се доближим до отговора и на втория.

В старите ни народни песни (които даже не са и толкова стари. Голяма част от народните ни песни са възникнали преди в 20-те, 30-те, 40-те години на 20. век) се споменава думата "любя", "либе". Никъде не се пее за "обич". Какво ли значи това? От къде тая дума е внесена? По-рано бях чел една статия, която обясняваше, че произходът ѝ бил прабългарски, от "обюч", което значело "прегръщам". Тъй като тоя корен има доста словоформи като "обичлив", "обичан" и прочие, смятам, че думата трябва да е славянска.

Според мене "обичам те" значи "вкарвам те в моите обичаи, в моята обичайност, ти си вече част от моя обичаен живот", т.е. родее се с "обичай" (ударение на а). Всеки обаче ще се съгласи, че най-малко любов и тръпка има точно в обичайността, в рутината. Или-ние искаме да ни казват, че ни обичат, но в същото време всъщност не го искаме. Защото когато човек влезе в рутината, той губи от страстите си, губи част от живеца си. Надали някой искрено иска такова нещо за себе си. Може и да желаем стабилност, увереност, доверие, но всеки обича вълнението. Или пък е по-добре да се каже, че в отделни периоди от живота си един човек иска различни неща; или пък, че има хора, които предпочитат страст, а други стабилност през целия си живот...

И все пак другия път тъжни ли ще сте, когато не са ви казвали скоро, че ви обичат...

МАРИО РАДОСЛАВОВ ГЕОРГИЕВ-среща с един сирак-бездомник

Тая вечер докато се прибирах по тъмно, от другия край на улицата ми извика момче. "Добър вечер! Може ли да Ви попитам нещо?". Сигурен съм, че всеки от вас, който живее в тая жунгла София, безброй пъти е бил заговарян от хора на всякаква възраст. Винаги бързо се стига до поантата-пари. Обикновено е 50 стотинки, а по-дръзките искат един лев. Преди години имаше едно момиче, което редовно практикуваше това покрай паметника на съветската армия. Никога не съм ѝ давал пари. И някакси се успокоих, като я видях, че го прави редовно. Без дори да помни, кой е питала и кой ѝ е отказал. И винаги с едно и също миловидно, уплашено, отчаяно, суховато, изпито изражение. И с едни и същи реплики. Наскоро един пенсионер пак на същата улица ми поиска дребни пари. Не му дадах, и веднага след това съжалих. И пак се успокоявам, че човек не може да нахрани всички бедни хора. Приемам го като даденост на обстановката, на големия град-жунгла. Има един хубав лаф японски-強食弱肉。Слабите служат за храна на силните или нещо подобно.

Обаче тая вечер беше някак по-различно. Момчето не ми поиска 50 стотинки, нито лев. Поиска ми десет лева! Говореше много и си личеше, че говори искрено. Но искрено говорят и всички онези, които заговарят хората за по 50 стотинки, искрени са и циганите, които просят по улиците, защото имат норма...Обаче тоя пич беше някак по-различен. Усети обаче и мойта слабост и се заби здраво в мен. Разказа ми, че се казва Марио Радославов Георгиев, че живее в някакво общежитие в Дружба 1, че от малък живее по интернатите, че последно работил към някаква строителна фирма, която обаче ги прекарала със заплатите, водели дело...За последното бях съпричастен напълно, защото имам познат, също измамен от строителна фирма, а и аз самият водя дело за непогасено задължение...

Та парите му трябвали, за да плати за нощувката-на себе си и на сестра му-в това общежитие. По пет лева било на човек. Дадах  му пет лева. Той ми искаше десет, но аз му дадах само пет...Обяви, че щял да ми ги върне, като събере...за целта ми поиска дори номера  на телефона. Даде ми своя. Звъннах. Отсреща ми вдигна жена, за която той ми каза, че била сестра му. Тя потвърди. В ръцете си държеше телефон, но нямал батерия, а и картата бил дал на сестра си...Щял да ми се обади тая нощ след 11, за да съм сигурен, че е читав и да му имам доверие за следващия път. В хода на разговора той изтъкна, че не е циганин и не е наркоман. Тъжна история.

Сега проверих в интернет по посоченото име. Намерих бюлетин на полицията от 2004 г. В него се съобщава, че се издирва Марио Радославов Георгиев, момче на 13, избягало за сетен път от интерната...А той ми каза, че живеел там до 18-тата си година, сега бил на 23. Всичко съвпадна. Тъжна история.

Аманоджаку 天邪鬼

На времето като бях в Япония, имах една приятелка Мегуми.Тая Мегуми като ме поопозна какъв бях чишит, взе да ми вика "аманоджаку". Естествено тая дума не я знаех и я питах, какво аджеба значи. И тя ми обясни, че е човек, който все говори наобратно. Не напук, не да се заяжда с лоша умисъл, а просто все ще намери какво да каже, че нещо няма да стане, както си го замислил, че еди къде си може да се обърка; ами какво ще правиш, ако...и тям подобни.
Тъй като Мегуми ми го казваше с усмивка, тя всъщност направо си ме е базикала, но аз не го приемах толкова надълбоко, не вярвах, че имам проблем, че това е нещо лошо. С времето обаче явно нейните приятелски забележки са започнали да действат, защото започнах да се улавям, че не само не съм напълно забравил думите ѝ, както се случва с всички реплики, които човек чува или прави в делниците и празниците си, ами и съм започнал да полагам усилия да не бъда аманоджаку. Сигурно влияние има и модата напоследък за позитивизъм. Въпреки това обаче най-вероятно не ми се удава, но по-добре поне един проблем да е осъзнат, макар да не се взимат мерки по решаването му, отколкото човек дори да не е ясно за съществуването му.
Тогава не знаех, какво ѝ е на Мегуми, постоянно да трябва да се защитава за всякакви подробности, да отговаря на дребнави критички, и то без да се изнерви даже. Дали просто е била твърде търпелива, не знам.
Край нас има твърде много черногледи хора. Може би точният превод е именно черноглед. Та-погледнете навътре и ако видите някое аманоджаку, одма го утрепете. Исто следечи пут като ви се поиска да кажете нещо нааманоджаку, се хванете за гушата и стискайте здраво, докат вече не можете да стискате.

Сърбия, ден 2/3

20.10.2013, Трън-Босилеград

Тая сутрин беше много студено в Трън. Усетих, защо там е измерена най-ниската температура в България:-38.3 по Целзий. В Гърция не ми трябваха ръкавици, затова и бях неподготвен. Импровизирах с чифт мръсни чорапи на ръцете, но въпреки това беше як студ. Обаче по-добре от голи ръце. Но все пак беше голям кочан. Но пък по-добре от без нищо...

Апнахме мекици и тутманици на единствената баничарница в Трън. Между другото, там има мегдан за бизнес. Колкото и да е малък градът, всички работещи сутрин закусват от тая единствена баничарница, стават опашки, най-популярната стока-баничката-е в дефицит. Продавачката е зла. Все симптоми на монопола. Купих и една книга местно производство-краеведско изследване за село Реяновци, най-паче за да се доближа до този отмиращ диалект.

Пътят беше празен. Утринно-есенно-красив. Цветът на гората най ме впечатли. Смесена гора с подлес от иглолистни видове, над тях широколистни, но без листата-пурпурно кафяви дървеса. Перфектно съчетание. А доле в равното-свежо зелени ниви (на снимката по-доле-кафяви :)) )

към ГКПП Стрезимировци

По пътя към ГКПП Стрезимировци ни повикаха две котлета. Слязоха от едно дърво, в което после на около 50 см от земята видяхме, че има хралупа. Бяха изключително любвеобвилни и сладки, чак превъзмогнах страха си от бълхи и ги сгуших и аз. Хвана ни страх, че подобно на нас, се мятат и на леките коли и че някоя може да ги сгази. Затова поискахме да ги отнесем до следващото село (от където вероятно ги бяха стоварили), мушкахме ги в дисагите, но те завчас излизаха пак навън. Нямаше, как да караме без ръце по международния път :(( и ги оставихме там с искрената и силна надежда да преживеят. Беше ни много трудно...котлетата хванаха да търчат по нас...

към ГКПП Стрезимировци

Пътят след КПП-то продължава все така пуст. Само от време на време профучава някой празен автовоз на Запад. Наклонът става приятен, добре, че не бързаме. Стигаме до края на това качване, ок. 1360 мнв, което е и последното за това пътуване. Вдясно посинява Власинското езеро, а пътят минава през селца, в имената на които обавезно присъства думата "власина". Тогава не знаехме, но после от приятелите ни в Босилеград разбрахме, че островите в това езеро...се движат. Проверих в нета и се оказа истина. Когато се доближат до някой бряг, кравите се качват да попасат, а той това и чака-потегля и ги отвлича. Те мучат жално назад, ама...но пък си имат храна и вода, колко им душа сака. И аз искам така да ме отвлече някой остров...

Власинското езеро с остров

От езерото имаше само още едно кратко изкачване и от там започна едно бая дълго слизане към Босилеград. Мястото се казва Чичин град и от там е минавала границата между България и Сърбия преди Ньойския договор. Също така от тази линия на Запад вече не можеш да се разбереш на български, по информация на нашата домакиня от Босилеград.

село Божица

Велопът

пътят към Босилеград

Добре си спомнях, къде живее нашата домакиня в Босилеград. Влязох в двора ѝ със самочувствието на чакан гост и чукнах на вратата. Отвътре се чуваше говор по телефона, но какво пък-важното беше, че веднага ме отрази и ми отвори вратата. Затова и бях шокиран още повече, когато тя ме попита кой съм. Жената излязла случайно навън, за да тури на прасето :)) Стоя аз със светлоотразителна жилетка пред вратата и се мъча да обясня, че приятелката ми се е обадила по телефона, че съм спал и друг път при нея, пак с колело, че я познавам преку Леон, а тя отива да нахрани прасето. Шок!

Въпреки че не се сети кои сме, жената ни пусна да влезем, показа  ни стаята...И чак когато смятахме да се прошетаме из градо, тя възкликна изот къщата "Чак сега се разбра!" Т.е. спомни си за нас и за мен и ме изпрати при Леон, че он питал за мен още от лятото, когато ги излъгахме, че ще идем.

Вечерта започна в ресторанта на центъра. Кофти беше, че там се пушеше, като във всички заведения в Сърбия. Но пък сервитьорът беше, както вече имахме възможността да се запознаем по-рано тая година в мотела край Чичевац, от старата школа, макар и млад. Любезен, стилен, приятен, създаващ чувството, че е готов да помогне. Обясни ни например, че кременадла е пържола, както и други неща от менюто, което, макар в българската част на Сърбия, беше написано на сръбски, в което не намирам нищо лошо. Скарата (рощилят), както очаквахме и се надявахме, беше страхотна. 

ресторан в Босилеград

След това отидохме при нашите приятели. На Любен му трябваше точно една секунда да ме познае през прозореца на входната им врата и да ни покани "Айде!" И аз, и те се радваха да се видим отново. Почерпиха ни с домашен мед, орехи, гроздов сок и други. Любчо ни посвири на акордеон. Беше много романтично-сам си трошиш орехите :) И добре си поприказвахме. Запомних едно от Леон-жената има три пункта, които изпълнява по отношение на един мъж: 1) показва му, че той нищо сам не може да направи правилно; 2) кара го да я търси за съвет за всяко едно нещо; 3) отделя го от приятелите му, като на всеки намира по някакъв кусурац. Аз, разбира се, не мога точно да го цитирам. То е и супер интересно да слушаш диалекта, на който говорят тия хора. Родителите всъщност се мъчат да говорят книжовен език, когато се присетят, за което на мен ми е мъчно, дори се поправят един друг за някои думи. Любен обаче ми се струва, че повече пере на сръбски...

Любен Накев свири!

Показаха ни по местната телевизия изпълнението на някакъв проект. Той се състои в това да се организират вечеринки с хорА в околните села, всеки път в различно, и участниците да се извозват с автобуси, платени със средства по този проект. Впечатляващо беше, че участниците са все млади хора, българи/сърби и че играят много добре шопските хорА. Явно селата им, макар и малки, за разлика от нашите, имат и млади хора. Направо ми се прииска да остана да живея там!

с ракиджийницата

15.11.2013

Имах много мил спомен от варенето на ракия като малък. Как с баща ми ядем сирене и праз на дървена маса без мушама в малка, затоплена от буйния огън под казана, уютна стая.

Макар по отношение на интензитета да няма място за сравнение, при второто ни пътуване по нашето Черноморие от края на това лято можах да направя сравнение между емоциите от първото пътуване и емоциите от второто пътуване. Даже решихме да не повтаряме маршрути. Ракиджийницата не е място, на което отиваш веднъж или дваж в живота си; има хора, които я посещават всяка година, по работа да го наречем. Горките хора...сигурно вече тотално са заличили чистите си детски спомени от това място.

И няма значение, какво е било дережето, когато си бил малък-чисто ли е било, шумно ли е било, опушено ли е било, паяци ли е имало, бълхи ли...Но когато посетиш за втори път такова място, което едва ли не е съществувало само в спомените ти, рискуваш много. Не го прави друг път!

Ракиджийницата, другари, е като изоставена. Но тя работи-в тоя сезон всеки ден има хора, които варят там ракия. Обаче покривът не е ремонтиран, за да не падат боклуци отгоре, от вътрешната страна са опънати парчета брезент. По рафтовете-боклуци и прах. По тавана-кафяви паяжини, натежали от прах и боклуци от покрива. По стените-засечено от вино и джибри...Неподредено. Стана ми изключително болно. Разбирам, че това са неща, които се оправят относително лесно. Зависят само от ракиджията. Идеално отражение на държавата-както народът излъчва управниците си, така и селото е излъчило управителя на тази ракиджийница.

Ракиджийницата работи. Идват хора от цялата околия-от Сливово, Момина църква...Макар по закон да трябва да се плащат 2.20 лв акциз на литър сварена ракия, всъщност собственикът на ракиджийницата-местната районна потребителска кооперация-не търси тези пари. Никой няма да оспори, че да вземеш от хората 2.20 на литър, е чудо нечуено. Нагледен пример за глупостта на другарите, които коват бюджета в София, как приходната част си я смучат от пръстите и хал-хабер си нямат от реалността в някои отношения. В този смисъл това е добра и правилна преценка на управата. Обаче! Както и навсякъде по държавата, и тук се гледа да се излъже закона. Ракиджийницата се е превърнала в обществена инсталация, за която никой не полага грижи, а всеки я използва. Необходимите за адекватната ѝ поддръжка пари не се събират...Да, 2.20 на литър са много пари, значи да платиш 90 лв само за акциз при 40 литра ракия (отделно е таксата за ползване на инсталацията). А народът е сиромах. Но в какво се залъгваме иначе...Да работи казанът, да пуска ракия-само това ли е важното? В държавата всички чорбаджии оправят собствените си къщи, градят високи зидове, а пред тях строителни и битови боклуци, надупчени улици. Те обаче все едно не съществуват, щом са извън дувара...чудесна проява на синдрома на щрауса.