В тоя свят всичко е въпрос на ценности. Най-големите сблъсъци са за ценности. Кой не помни като дете да е спорил с приятелите си до безкрай. Там няма пари. Всичко е за убеждения. Тоя порив не се заличава с времето, само се маскира.
Има си групи от ценности, които са характерни за обществата. Примерно, ние ристияните сме приели Не убивай, Не кради, Не искай иманьето на другия, жената му...Даже и тия, дето сме уж неутрални към религия, атеисти, сме възприели тези постулати и по същество сме ристияни. Макар и да не вярваме в Създател и т.н. Сега за свободата-не знам, от къде тя ни е ценност. От Стара Гърция ли, от Френския зандан ли...Но факт е, че ние от Западните общества, ристияните, усещаме свободата като голяма ценност. В Япония примерно до преди 150 години съм чувал, че думи като равенство, свобода не са съществували, а са скорошни заемки. Това идва да покаже, че си има култури, за които дори свободата не е ценност. Пак в Япония са взимали доволно лесно човешкия живот. Мах с меча и айдее, отиде. В Европа размахът е бил значително по-малък, ми се чини.
Ей го и сега в Мисюлманския свят. Бройката на държавите с държавно устройство демокрация, република е показателен за усещането на тая култура към свободата. Ние си мислим, че тя е някаква универсална ценност, която, видиш ли, всяко човешко същество на тая Земя трябва да изповядва. Да, ама не. Има явно култури, за които нит човешката свобода, нит човешкият живот са стойност. А ценност върху ценност не може да се наложи. Тия се отблъскват като магнити. И както при магнитите трябва явно да има празно помежду им. Спомнете си пак споровете с приятели от детството. Да се базикаш с хора, които нито имат твоето усещане за хумор, нито твоите ценности за свобода и живот...се доказа, че е опасно. Аз не виждам проблем, ние да си се базикаме нас си, оставяйки на мира мисюлманите и въобще всякакви други, за които е ясно, че не споделят нашите ценности. Насила убост не става. Другояче казано: както ние уважаваме свободата ни да говорим, така трябва да уважим свободата им да трепят. С един аршин да се мери. За нас свободата е важна, за тях-достойнството. Види се повече, отколкото за нас.
Друга характеристика, по която хората се различават, е дългосрочна-краткосрочна перспектива. Пак въпрос на ценности. Ние българите си знаем: Който се учи, той ще сполучи. И учим градина, основно училище, гимназия, университет. Трупаме знание, после работим, правим бизнес, трупаме материалност, благосъстояние. При нас е стъпка по сръпка. Да, ама при циганите примерно не е така. За тях е по-лесно да си набавят каквото им трябва, когато им потрябва. Тук и основен конфликт по селата, особено в Северозападна България. Ние, макар и трудно, изучаваме децата си. Те-не. За тях образованието и въобще това постоянното забогатяване не е важно, не е ценност. За нас е важно да имаме имот, пари, за тях е по-важно да имат деца. Естествено, не генерализирам. За нас е важно да работим за пенсия, за тях...кой ли ти мисли. Всъщност и от българите вече не мислят. Което само показва, коя култура е по-силна и влиятелна към момента. Напълно съм наясно, че има и такива българи, и онакива цигани. Говоря за мнозинствата.
четвъртък, 8 януари 2015 г.
понеделник, 5 януари 2015 г.
Отмъщението на бръснаря
- Къде се загуби, бе човек?
- А нямаше ме малко, живеех по други места...
- Ти май от доста време не си идвал.
През това време нагласям раницата си на един от столовете, окачвам якето на закачалката. Седнах на стола, настаних се.
- Сигурно има една година, откакто не си идвал, продължи тя.
- Аа-реках, има повече от година. Последно лятото на 2012 идвах.
- Ей тука с едно колело дойде, пита за час, ама нямаше, ти каза, че пак ще дойдеш и така си остана.
"Как пък може да помни подобна дребна случка", мислех си аз. Нито съм й единственият клиент, нито има малко клиенти. Аз самият не помнех, че съм казал, че пак ще дойда по-късно, чак сега като печатам тези редове, се сещам, че действително така беше. А и това, че съм дошъл с колелото...помнеше, че било черно-факт. А самият салон е вкопан в земята, в една маза, през вратата му има ограничен поглед към пространството пред салона, където вероятно съм бил паркирал колелото, за да вляза вътре и да попитам за час.
- Както обикновено ли ще се постригваш?
Знаех от предишни разговори с нея, докато ме е постригвала, че много помни. Стрижех се при нея все от 2005 до 2012 г. Само първият пък малко по-подробно ме разпита, как да ме постриже, и никога повече. Всеки пък го правеше като по програма.
- Даже все искаше под половината да те постригвам, но сега в тоя студ не ти го препоръчвам.
Действително. Беше ни като ритуал на всеки 2-3 месеца да си уговоря час, да седна, тя да ми напръска косата, да ми я разреше, да загребе бритона, да го вдигне нагоре и да ме попита, до къде да реже. Винаги я карах да смъкне "още малко" по-надолу, за да не се налага пак скоро да ходя на фризьор, за да не бъда прекаран пак да се явя по-скоро, отколкото ми се ще.
Порази ме, как можеше да помни такива подробности. Не бях идвал при нея от есента на 2012.
"Една година живях на село, после се върнах в София, но в центъра живея", обясних аз. Там намерих едно салонче, две жени работят вътре. Едната през април като ходих да се стрижа при тях, хубаво ме направи, хареса ми. Другия път отидах пак, то пък се случи колежката й. Много куцо, много ме беше яд, баш ми подчерта ръбестата чутура. Следващия път, понеже ми е на път като се прибирам пеша, пак там отидах. Случи се пак втората, викам "Ще й дам шанс". Още Мияваки-сан, началникът ми, казваше "Кикай о атаеруно ва дайджида". Обаче-грънци. Пак много зле. Псувах вкъщи два дена после. И се зареках "Повече при нея няма да се стрижа". Даже, мислех си, другия път нарочно ще ида пак там, тя ще понечи да ме стриже, но аз ще кажа "Бягай далече от мойта глава" бавно, отчетливо и с равна интонация, отразяваща тихото ми огорчение от предното стригане, и ще поскам другата мадама да ме остриже". Стана почти така. Отидах поисках си другата мадама, отказвайки на тая лошата, без тоя драматизъм за съжаление. Бях сигурен, че съм в добри ръце. Ама...нъцки. Случайно е било първия път. Пак бях станал с ужасна чутура и трябваше да броя дните, докато стане косата ми пак за стригане, че да ида при Деси да ми ремонтира главата. "Ще си слагаш, кай, продукти" "Кви продукти?", викам. "Ами гел". "Малее, мисля си, с гел ли дойде ред майсторлъка си да прикриваш..."
Обаче с Деси подобни ядове са невъзможни. Веднага си спомнила за мене, даже още като чула гласа ми по телефона, се сетила за мен. Името ми не го знае, но няма значение, явно си ме е представила. За десет минути ме пострига така, че поне аз да съм доволен, без нужда от каквито и да било указания. Майсторлъкът е голяма работа!
- А нямаше ме малко, живеех по други места...
- Ти май от доста време не си идвал.
През това време нагласям раницата си на един от столовете, окачвам якето на закачалката. Седнах на стола, настаних се.
- Сигурно има една година, откакто не си идвал, продължи тя.
- Аа-реках, има повече от година. Последно лятото на 2012 идвах.
- Ей тука с едно колело дойде, пита за час, ама нямаше, ти каза, че пак ще дойдеш и така си остана.
"Как пък може да помни подобна дребна случка", мислех си аз. Нито съм й единственият клиент, нито има малко клиенти. Аз самият не помнех, че съм казал, че пак ще дойда по-късно, чак сега като печатам тези редове, се сещам, че действително така беше. А и това, че съм дошъл с колелото...помнеше, че било черно-факт. А самият салон е вкопан в земята, в една маза, през вратата му има ограничен поглед към пространството пред салона, където вероятно съм бил паркирал колелото, за да вляза вътре и да попитам за час.
- Както обикновено ли ще се постригваш?
Знаех от предишни разговори с нея, докато ме е постригвала, че много помни. Стрижех се при нея все от 2005 до 2012 г. Само първият пък малко по-подробно ме разпита, как да ме постриже, и никога повече. Всеки пък го правеше като по програма.
- Даже все искаше под половината да те постригвам, но сега в тоя студ не ти го препоръчвам.
Действително. Беше ни като ритуал на всеки 2-3 месеца да си уговоря час, да седна, тя да ми напръска косата, да ми я разреше, да загребе бритона, да го вдигне нагоре и да ме попита, до къде да реже. Винаги я карах да смъкне "още малко" по-надолу, за да не се налага пак скоро да ходя на фризьор, за да не бъда прекаран пак да се явя по-скоро, отколкото ми се ще.
Порази ме, как можеше да помни такива подробности. Не бях идвал при нея от есента на 2012.
"Една година живях на село, после се върнах в София, но в центъра живея", обясних аз. Там намерих едно салонче, две жени работят вътре. Едната през април като ходих да се стрижа при тях, хубаво ме направи, хареса ми. Другия път отидах пак, то пък се случи колежката й. Много куцо, много ме беше яд, баш ми подчерта ръбестата чутура. Следващия път, понеже ми е на път като се прибирам пеша, пак там отидах. Случи се пак втората, викам "Ще й дам шанс". Още Мияваки-сан, началникът ми, казваше "Кикай о атаеруно ва дайджида". Обаче-грънци. Пак много зле. Псувах вкъщи два дена после. И се зареках "Повече при нея няма да се стрижа". Даже, мислех си, другия път нарочно ще ида пак там, тя ще понечи да ме стриже, но аз ще кажа "Бягай далече от мойта глава" бавно, отчетливо и с равна интонация, отразяваща тихото ми огорчение от предното стригане, и ще поскам другата мадама да ме остриже". Стана почти така. Отидах поисках си другата мадама, отказвайки на тая лошата, без тоя драматизъм за съжаление. Бях сигурен, че съм в добри ръце. Ама...нъцки. Случайно е било първия път. Пак бях станал с ужасна чутура и трябваше да броя дните, докато стане косата ми пак за стригане, че да ида при Деси да ми ремонтира главата. "Ще си слагаш, кай, продукти" "Кви продукти?", викам. "Ами гел". "Малее, мисля си, с гел ли дойде ред майсторлъка си да прикриваш..."
Обаче с Деси подобни ядове са невъзможни. Веднага си спомнила за мене, даже още като чула гласа ми по телефона, се сетила за мен. Името ми не го знае, но няма значение, явно си ме е представила. За десет минути ме пострига така, че поне аз да съм доволен, без нужда от каквито и да било указания. Майсторлъкът е голяма работа!
петък, 13 юни 2014 г.
Баташкия язовир
Един чуден ден-приятно каране без коли, добър път, стимулиращ наклон, няма вятър, няма дъжд, пещера, хубава награда на високото, хубава нощувка...почти всичко, което човек може да си поиска, че и отгоре :)
Парк Острова в Пазарджик. Мисля, че артистът добре е не-изразил, какво трябва да не се търси в една жена.
Между другото-паркът е много як, хубава атмосфера, безплатен зоопарк. Имаше мъж и жена на ок. 50 години, които се поклащаха заедно на един от фитнес уредите :)
 |
| И тука извънземните са се подписали |
 |
| Гледката от новата крепост Перистера в Пещера |
 | |||||||
Пред Цари мали град топло препоръчвам крепостта в Пещера. Нова е-от края на май 2014. Работи до късно, а оная в Белчин-само до 16:30; хората са мили, гледката е по-хубава
|
 |
| Кричим |
 |
| Кричим |
 |
| На Пловдив гребната база |
събота, 7 юни 2014 г.
Ансамбъл Бистрица. Концертът.
Гълтайки набързо свинския джолан в ресторантчето в центъра на Бистрица, започнах да се притеснявам от множеството хора, влизащи в читалището на селото. Явно бистричани много го уважават ансамбъла, си мисля. Влизат и хора с официални букети, щъкат и танцьори в носии...
Свършвам набързо с джолана и бягам към Стефчето да си паркирам колелото под обещаната стряха. Всичко минава гладко, успявам да намеря пирончето, с което да изтикам езика на желязната врата и да вляза. Чуствам се като крадец обаче. Спирам пред вратата, оглеждам скришома навътре, правя се, че звъня по телефона...пресягам се, взимам някакъв пирон и започвам да чигъркам по бравата. Добре, че шопите си направили къщите си с високи зидове, та почти няма как някой да ме види.
Отвън читалището на бистричани не подсказва нищо за атмосферата си отвътре. Забелязвам, че стените са прясно измазани, стълбите са от мрамор или някакъв друг лъскав камък (не разбирам от камъня). На дъното на сцената окачили една огромна снимка на селото, хванато откъм изток, със самия Черни връх, някак отгоре. Времето слънчево! Отгоре висят харкуми със цъфнали червени мушката. Отстрани има декорация с друг пейзаж, дървета. Но бистричани са забучили от двете страни и истински пресни брезови клони, които придават невероятна свежест.
Излиза младо момиченце да приветства публиката. А залата е пълна, може би около 200 души седящи места, има и правостоящи. Не се представя. Понеже вниманието е насочено към Дина Колева, ръководител на ансамбъла, както и на известните Бистришки баби, както става ясно по-нататък. От прочетените накрая поздравления става ясно, че 60-годишната дама е много уважавана в района си-Панчерево, Железница, но и на държавно ниво, поздрав имаше даже и от Юнеско. Докато всички поздравителни адреси се четяха, цялата публика стоеше на крака. Невероятно чуство! Твърдо показваха, че стоят зад всяка мила дума в тези писма.
Връщам се пак на началото. На сцената бяха поканени една професорка (извинявам й се, забравих й името), началника на читалището и кметът. Всички наговориха много мили думи за Дина, всеки по своему, без предварително написани речи, без четене. От душата. Началникът на читалището в носия и той. После видях, че и самата Дина не е просто ръководител в костюм. Тя също е в носия, и двамата дейно участват в хората и постановките. Докато кметът, професорът и началникът на читалището говорят добри думи за Дина, Дина какво прави? Беше застанала малко зад тях, с наведен поглед, с ръце на пафтите. Толкова скромно и смирено стоеше тази жена! Особено добре се усети смиреността и скромността й, когато стоеше до професорката. Последната гледаше гордо с хоризонтален поглед. За първи път видях такава хореография: участници в ансамбъла от всякакви възрасти участват едновременно, не са разделени нито на мъже и жени, нито на по-малки и по-големи. Дори прословутите Бистришки баби участваха наред с всички. Защо казвам това? Разбира се с уговорката, че не познавам никой от тия хора лично, но тая скромност на Дина, на Бабите очевидно има всички предпоставки да се предава на по-младите. А такива пълно! Душата да му се напълни на човек. Разбира се и музиката беше на живо: гъдулари двама, тамбура-две, акордеон, гайда и тъпан. А тъпанджията колко му беше драго! Виждах го как, макар и седнал, кърши тялото, ще му се да заиграе завалията. Струи от него жизнерадост. Всички танцьори и те-играят и се усмихват-спонтанно, един на друг, на публиката. Нагледах се на усмихнати хора за една година напред! Догодина като се изтощя, пак съм в Бистрица :)
Свършвам набързо с джолана и бягам към Стефчето да си паркирам колелото под обещаната стряха. Всичко минава гладко, успявам да намеря пирончето, с което да изтикам езика на желязната врата и да вляза. Чуствам се като крадец обаче. Спирам пред вратата, оглеждам скришома навътре, правя се, че звъня по телефона...пресягам се, взимам някакъв пирон и започвам да чигъркам по бравата. Добре, че шопите си направили къщите си с високи зидове, та почти няма как някой да ме види.
Отвън читалището на бистричани не подсказва нищо за атмосферата си отвътре. Забелязвам, че стените са прясно измазани, стълбите са от мрамор или някакъв друг лъскав камък (не разбирам от камъня). На дъното на сцената окачили една огромна снимка на селото, хванато откъм изток, със самия Черни връх, някак отгоре. Времето слънчево! Отгоре висят харкуми със цъфнали червени мушката. Отстрани има декорация с друг пейзаж, дървета. Но бистричани са забучили от двете страни и истински пресни брезови клони, които придават невероятна свежест.
Излиза младо момиченце да приветства публиката. А залата е пълна, може би около 200 души седящи места, има и правостоящи. Не се представя. Понеже вниманието е насочено към Дина Колева, ръководител на ансамбъла, както и на известните Бистришки баби, както става ясно по-нататък. От прочетените накрая поздравления става ясно, че 60-годишната дама е много уважавана в района си-Панчерево, Железница, но и на държавно ниво, поздрав имаше даже и от Юнеско. Докато всички поздравителни адреси се четяха, цялата публика стоеше на крака. Невероятно чуство! Твърдо показваха, че стоят зад всяка мила дума в тези писма.
Връщам се пак на началото. На сцената бяха поканени една професорка (извинявам й се, забравих й името), началника на читалището и кметът. Всички наговориха много мили думи за Дина, всеки по своему, без предварително написани речи, без четене. От душата. Началникът на читалището в носия и той. После видях, че и самата Дина не е просто ръководител в костюм. Тя също е в носия, и двамата дейно участват в хората и постановките. Докато кметът, професорът и началникът на читалището говорят добри думи за Дина, Дина какво прави? Беше застанала малко зад тях, с наведен поглед, с ръце на пафтите. Толкова скромно и смирено стоеше тази жена! Особено добре се усети смиреността и скромността й, когато стоеше до професорката. Последната гледаше гордо с хоризонтален поглед. За първи път видях такава хореография: участници в ансамбъла от всякакви възрасти участват едновременно, не са разделени нито на мъже и жени, нито на по-малки и по-големи. Дори прословутите Бистришки баби участваха наред с всички. Защо казвам това? Разбира се с уговорката, че не познавам никой от тия хора лично, но тая скромност на Дина, на Бабите очевидно има всички предпоставки да се предава на по-младите. А такива пълно! Душата да му се напълни на човек. Разбира се и музиката беше на живо: гъдулари двама, тамбура-две, акордеон, гайда и тъпан. А тъпанджията колко му беше драго! Виждах го как, макар и седнал, кърши тялото, ще му се да заиграе завалията. Струи от него жизнерадост. Всички танцьори и те-играят и се усмихват-спонтанно, един на друг, на публиката. Нагледах се на усмихнати хора за една година напред! Догодина като се изтощя, пак съм в Бистрица :)
понеделник, 10 март 2014 г.
ОБИЧАМ ОБИЧАЯ
Липсвал ми е тоя сняг. Дори на мен.
Днес, когато излязах пред офиса за прокарване кръвта по вените на краката ми, гледайки падащите снежинки, се замислих.
Сега тук е възприето хората, които се обичат, да си казват "Обичам те". Какво обаче значи тази дума е един въпрос, друг въпрос е, какво значи да обичаш. Вторият въпрос, сигурен съм не само аз съм си задавал и имал трудности да си обясни, но ако пък отговорим на първия, може би ще се доближим до отговора и на втория.
В старите ни народни песни (които даже не са и толкова стари. Голяма част от народните ни песни са възникнали преди в 20-те, 30-те, 40-те години на 20. век) се споменава думата "любя", "либе". Никъде не се пее за "обич". Какво ли значи това? От къде тая дума е внесена? По-рано бях чел една статия, която обясняваше, че произходът ѝ бил прабългарски, от "обюч", което значело "прегръщам". Тъй като тоя корен има доста словоформи като "обичлив", "обичан" и прочие, смятам, че думата трябва да е славянска.
Според мене "обичам те" значи "вкарвам те в моите обичаи, в моята обичайност, ти си вече част от моя обичаен живот", т.е. родее се с "обичай" (ударение на а). Всеки обаче ще се съгласи, че най-малко любов и тръпка има точно в обичайността, в рутината. Или-ние искаме да ни казват, че ни обичат, но в същото време всъщност не го искаме. Защото когато човек влезе в рутината, той губи от страстите си, губи част от живеца си. Надали някой искрено иска такова нещо за себе си. Може и да желаем стабилност, увереност, доверие, но всеки обича вълнението. Или пък е по-добре да се каже, че в отделни периоди от живота си един човек иска различни неща; или пък, че има хора, които предпочитат страст, а други стабилност през целия си живот...
И все пак другия път тъжни ли ще сте, когато не са ви казвали скоро, че ви обичат...
Днес, когато излязах пред офиса за прокарване кръвта по вените на краката ми, гледайки падащите снежинки, се замислих.
Сега тук е възприето хората, които се обичат, да си казват "Обичам те". Какво обаче значи тази дума е един въпрос, друг въпрос е, какво значи да обичаш. Вторият въпрос, сигурен съм не само аз съм си задавал и имал трудности да си обясни, но ако пък отговорим на първия, може би ще се доближим до отговора и на втория.
В старите ни народни песни (които даже не са и толкова стари. Голяма част от народните ни песни са възникнали преди в 20-те, 30-те, 40-те години на 20. век) се споменава думата "любя", "либе". Никъде не се пее за "обич". Какво ли значи това? От къде тая дума е внесена? По-рано бях чел една статия, която обясняваше, че произходът ѝ бил прабългарски, от "обюч", което значело "прегръщам". Тъй като тоя корен има доста словоформи като "обичлив", "обичан" и прочие, смятам, че думата трябва да е славянска.
Според мене "обичам те" значи "вкарвам те в моите обичаи, в моята обичайност, ти си вече част от моя обичаен живот", т.е. родее се с "обичай" (ударение на а). Всеки обаче ще се съгласи, че най-малко любов и тръпка има точно в обичайността, в рутината. Или-ние искаме да ни казват, че ни обичат, но в същото време всъщност не го искаме. Защото когато човек влезе в рутината, той губи от страстите си, губи част от живеца си. Надали някой искрено иска такова нещо за себе си. Може и да желаем стабилност, увереност, доверие, но всеки обича вълнението. Или пък е по-добре да се каже, че в отделни периоди от живота си един човек иска различни неща; или пък, че има хора, които предпочитат страст, а други стабилност през целия си живот...
И все пак другия път тъжни ли ще сте, когато не са ви казвали скоро, че ви обичат...
неделя, 5 януари 2014 г.
МАРИО РАДОСЛАВОВ ГЕОРГИЕВ-среща с един сирак-бездомник
Тая вечер докато се прибирах по тъмно, от другия край на улицата ми извика момче. "Добър вечер! Може ли да Ви попитам нещо?". Сигурен съм, че всеки от вас, който живее в тая жунгла София, безброй пъти е бил заговарян от хора на всякаква възраст. Винаги бързо се стига до поантата-пари. Обикновено е 50 стотинки, а по-дръзките искат един лев. Преди години имаше едно момиче, което редовно практикуваше това покрай паметника на съветската армия. Никога не съм ѝ давал пари. И някакси се успокоих, като я видях, че го прави редовно. Без дори да помни, кой е питала и кой ѝ е отказал. И винаги с едно и също миловидно, уплашено, отчаяно, суховато, изпито изражение. И с едни и същи реплики. Наскоро един пенсионер пак на същата улица ми поиска дребни пари. Не му дадах, и веднага след това съжалих. И пак се успокоявам, че човек не може да нахрани всички бедни хора. Приемам го като даденост на обстановката, на големия град-жунгла. Има един хубав лаф японски-強食弱肉。Слабите служат за храна на силните или нещо подобно.
Обаче тая вечер беше някак по-различно. Момчето не ми поиска 50 стотинки, нито лев. Поиска ми десет лева! Говореше много и си личеше, че говори искрено. Но искрено говорят и всички онези, които заговарят хората за по 50 стотинки, искрени са и циганите, които просят по улиците, защото имат норма...Обаче тоя пич беше някак по-различен. Усети обаче и мойта слабост и се заби здраво в мен. Разказа ми, че се казва Марио Радославов Георгиев, че живее в някакво общежитие в Дружба 1, че от малък живее по интернатите, че последно работил към някаква строителна фирма, която обаче ги прекарала със заплатите, водели дело...За последното бях съпричастен напълно, защото имам познат, също измамен от строителна фирма, а и аз самият водя дело за непогасено задължение...
Та парите му трябвали, за да плати за нощувката-на себе си и на сестра му-в това общежитие. По пет лева било на човек. Дадах му пет лева. Той ми искаше десет, но аз му дадах само пет...Обяви, че щял да ми ги върне, като събере...за целта ми поиска дори номера на телефона. Даде ми своя. Звъннах. Отсреща ми вдигна жена, за която той ми каза, че била сестра му. Тя потвърди. В ръцете си държеше телефон, но нямал батерия, а и картата бил дал на сестра си...Щял да ми се обади тая нощ след 11, за да съм сигурен, че е читав и да му имам доверие за следващия път. В хода на разговора той изтъкна, че не е циганин и не е наркоман. Тъжна история.
Сега проверих в интернет по посоченото име. Намерих бюлетин на полицията от 2004 г. В него се съобщава, че се издирва Марио Радославов Георгиев, момче на 13, избягало за сетен път от интерната...А той ми каза, че живеел там до 18-тата си година, сега бил на 23. Всичко съвпадна. Тъжна история.
Обаче тая вечер беше някак по-различно. Момчето не ми поиска 50 стотинки, нито лев. Поиска ми десет лева! Говореше много и си личеше, че говори искрено. Но искрено говорят и всички онези, които заговарят хората за по 50 стотинки, искрени са и циганите, които просят по улиците, защото имат норма...Обаче тоя пич беше някак по-различен. Усети обаче и мойта слабост и се заби здраво в мен. Разказа ми, че се казва Марио Радославов Георгиев, че живее в някакво общежитие в Дружба 1, че от малък живее по интернатите, че последно работил към някаква строителна фирма, която обаче ги прекарала със заплатите, водели дело...За последното бях съпричастен напълно, защото имам познат, също измамен от строителна фирма, а и аз самият водя дело за непогасено задължение...
Та парите му трябвали, за да плати за нощувката-на себе си и на сестра му-в това общежитие. По пет лева било на човек. Дадах му пет лева. Той ми искаше десет, но аз му дадах само пет...Обяви, че щял да ми ги върне, като събере...за целта ми поиска дори номера на телефона. Даде ми своя. Звъннах. Отсреща ми вдигна жена, за която той ми каза, че била сестра му. Тя потвърди. В ръцете си държеше телефон, но нямал батерия, а и картата бил дал на сестра си...Щял да ми се обади тая нощ след 11, за да съм сигурен, че е читав и да му имам доверие за следващия път. В хода на разговора той изтъкна, че не е циганин и не е наркоман. Тъжна история.
Сега проверих в интернет по посоченото име. Намерих бюлетин на полицията от 2004 г. В него се съобщава, че се издирва Марио Радославов Георгиев, момче на 13, избягало за сетен път от интерната...А той ми каза, че живеел там до 18-тата си година, сега бил на 23. Всичко съвпадна. Тъжна история.
сряда, 25 декември 2013 г.
Аманоджаку 天邪鬼
На времето като бях в Япония, имах една приятелка Мегуми.Тая Мегуми като ме поопозна какъв бях чишит, взе да ми вика "аманоджаку". Естествено тая дума не я знаех и я питах, какво аджеба значи. И тя ми обясни, че е човек, който все говори наобратно. Не напук, не да се заяжда с лоша умисъл, а просто все ще намери какво да каже, че нещо няма да стане, както си го замислил, че еди къде си може да се обърка; ами какво ще правиш, ако...и тям подобни.
Тъй като Мегуми ми го казваше с усмивка, тя всъщност направо си ме е базикала, но аз не го приемах толкова надълбоко, не вярвах, че имам проблем, че това е нещо лошо. С времето обаче явно нейните приятелски забележки са започнали да действат, защото започнах да се улавям, че не само не съм напълно забравил думите ѝ, както се случва с всички реплики, които човек чува или прави в делниците и празниците си, ами и съм започнал да полагам усилия да не бъда аманоджаку. Сигурно влияние има и модата напоследък за позитивизъм. Въпреки това обаче най-вероятно не ми се удава, но по-добре поне един проблем да е осъзнат, макар да не се взимат мерки по решаването му, отколкото човек дори да не е ясно за съществуването му.
Тогава не знаех, какво ѝ е на Мегуми, постоянно да трябва да се защитава за всякакви подробности, да отговаря на дребнави критички, и то без да се изнерви даже. Дали просто е била твърде търпелива, не знам.
Край нас има твърде много черногледи хора. Може би точният превод е именно черноглед. Та-погледнете навътре и ако видите някое аманоджаку, одма го утрепете. Исто следечи пут като ви се поиска да кажете нещо нааманоджаку, се хванете за гушата и стискайте здраво, докат вече не можете да стискате.
Тъй като Мегуми ми го казваше с усмивка, тя всъщност направо си ме е базикала, но аз не го приемах толкова надълбоко, не вярвах, че имам проблем, че това е нещо лошо. С времето обаче явно нейните приятелски забележки са започнали да действат, защото започнах да се улавям, че не само не съм напълно забравил думите ѝ, както се случва с всички реплики, които човек чува или прави в делниците и празниците си, ами и съм започнал да полагам усилия да не бъда аманоджаку. Сигурно влияние има и модата напоследък за позитивизъм. Въпреки това обаче най-вероятно не ми се удава, но по-добре поне един проблем да е осъзнат, макар да не се взимат мерки по решаването му, отколкото човек дори да не е ясно за съществуването му.
Тогава не знаех, какво ѝ е на Мегуми, постоянно да трябва да се защитава за всякакви подробности, да отговаря на дребнави критички, и то без да се изнерви даже. Дали просто е била твърде търпелива, не знам.
Край нас има твърде много черногледи хора. Може би точният превод е именно черноглед. Та-погледнете навътре и ако видите някое аманоджаку, одма го утрепете. Исто следечи пут като ви се поиска да кажете нещо нааманоджаку, се хванете за гушата и стискайте здраво, докат вече не можете да стискате.
Абонамент за:
Публикации (Atom)