Експедиция "Банатски българи"

След това пътуване вече мога да си закопчавам панталона :)

Това пътуване трябваше да се разположи в рамките на около две седмици. От тоя срок произлезе и дестинацията. В румънски Банат отдавна исках да отида, още от дете, когато бях по-патрЕотично настроен. След време към мотивацията ми се добави и чисто професионален аспект, а именно да наблюдавам от първа ръка (пръв поглед/слух) българския език, който се говори там-какви промени е претърпял, може ли да служи за разбиране все още между българи от сегашната България и тези, останали там. Естествено, в Ютуб могат да се намерят клипове, но всеки иска малко поне да се чувства откривател.

Изминах 1422 км за 14 дни, имах три warmshower-нощувки, николко пукнати гуми, изпих 4 бурканчета мед (2 кг).

Пътуването малко висеше на косъм поради това, че няколко дни поред не получавах никакъв отговор от warmshower-хостовете, а за мен е някакси психологически важно поне в първата нощ да не спя на палатка. Но се наложи да смачкам тази си вътрешна преграда.

И така след една свежа нощ на терасата на Мартин в София потеглям за Сърбия. Впрочем, минавам през Сърбия по няколко причини-държа да минавам през земи, чиито език разбирам, а румънският не е такъв; сантиментални причини. След последното минаване на маршрута Димитровград (Цариброд)-Пирот се бях зарекъл никога повече да не го минавам с колело, но бърза проверка в Гугъл Мапс показа, че главният път е с 40 км по-къс от алтернативния планински и това беше достатъчно солиден аргумент. За разлика от предния път обаче трафикът не тежи. (Забелязах, че местните българи наричат града Цариброд, а не Димитровград).

Още след границата ми хрумва, че може би има участък от новостроящата се магистрала Ниш-Димитровград, който да е готов и да може да се използва от едно колело. Приближавам се към един работник със знаменце, който нарочно са дислоцирали на точката, където влизат и излизат тежките машини. "Да ли има неки део, кой може да се користи бициклом?" питам аз. След шокиращо кратко замисляне той отговаря, че има. Сто-двеста метра била черен, но добре валиран път, а после-асфалт. "Само цепаш и ништа те не брига!", окуражава ме той. Посочва ми и от къде да се кача на строящата се магистрала, като пояснява, че никъде другаде не мога да се кача, не мога и да сляза, освен в Пирот. Това идеално ме устройва и потеглям. С каската и жълтата светлоотразителна жилетка незабелязано се промъквам покрай огромни машини, които рушат скала, и камиони, които я изнасят. Един даже ми свирна три пъти, но понеже човекът долу ми беше казал "цепаш и ништа те не брига" и аз си продължих, като се направих, че не го чух. Вече виждах моста, за който човекът със знаменцето ми беше казал, че от там започва асфалтът. И тогава някакъв чичка с жилетка като мойта ми смахна да спра. За миг се изкуших да се направя, че и него не съм видял, но не ми стисна. И спрях. За миг пристигна и още един по-млад, вероятно техническият ръководител. Шефовете ме били видели отгоре, вече звънели по телефона. Една кола веднага спря до мене. Това пък бил надзорът. Един изскача от нея: "Сликай, бе, сликай!" Е, не знам дали съм се появил на първа страница на царибродския вестник на другия ден, но се наложи да напусна магистралата. Язък! Ще трябва и аз с всичкия трафик.

В Пирот хапвам плескавица на редовното място и се аклиматизирам към Сърбия с две кенчета Зайечарско. Няма много време за сиеста, тъй като ще минавам през Понор, а там пътят е ужасен-хем баир, хем стар и дупчест. Потеглям. След отклоненито за Понор съм обаче приятно изненадан-положена е нова асфалтова настилка. На къщата, където преди 4 години ни почерпиха с вода и кафе? има черно платче, но пък тракторите са в двора. Животът продължава поне, казвам си натъжен и продължавам. След малко разбирам, че новият асфалт стига само да кариерата за инертни материали. Може самата фирма да си е направила пътя, все пак основно техните камиони го мачкат; а може с държавни пари да са оправили пътя за фирмата...не се знае. Все пак Сърбия не е в ЕС и може да подпомага частни фирми, както реши за добре.

Както си карам по баира, отсреща идва един самосвал и шофьорът от кабината ми прави един жест. Спомняйки си за случката с магистралата, настръхнах. Изпъва длан с опакото към мен, пръстите сочат надолу, с показалеца на другата ръка сочи първата, а  с третата си върти волана. Брех, викам си, това сега дали означава, че пътят свършва след малко, или че идва баир. Ама аз съм карал от тука преди, не помня кой знае какъв баир, че камионите чак да ми го посочват..."

Малко след това започва спускането към Бела паланка, чиито поляни съм набелязал за нощувка с палатката. Малко над градчето намирам перфектната поляна-висока, закрита от пътя и с гледка към долината и главния път, по който се точат тировете между Западна и Източна Европа. Обаче нямам никаква храна. А сляза ли веднъж в града, няма как пак да се кача 4 км нагоре. Казвам "сбогом" на полянката, като ѝ оставям дебелочревното си съдържимо за спомен и продължавам надолу. Хапвам на редовното място плескавица и използвам възможността да питам плескавичаря за сгодно място за палатка. Той ми предлага едно място малко след града, но след като не го намирам, се връщам в града и лутайки се, стигам до село Мокра, където намирам окосена поляна и решавам там да бодна знамето.

 

България-партньор от страна на ЕС!

Поляната с гледката

На другата сутрин стиган Црвена река-мястото, от където ще се отклоня от главния път, за да не минавам през тунелите на Сичевачката клисура с все тировете между Западна и Източна Европа. Там обаче виждам знак, че пътят е без изход и че се извършват ремонтни работи. Следва обичайната доза псуване и отчаяние. За късмет на самото кръстовище се появява човек и нещо разглежда някакви документи. Казва ми, че даже с коли се минава напред, а знакът бил сложен превантивно. С други думи "цепаш и ништа те не брига". Сега...дали да повярвам като на човека от вчера и за втори път за два дена бъда прекаран, или да не му повярвам и да мина през тунелите. Решавам да пробвам с шорткъта. Пътят се издига много приятно при нулев трафик и се вие между нови градини с жълт равнец и лавандула. Явно билкопроизводството в тоя край на Сърбия е в подем. А земята край Црвени брег и Мали црвени брег е както сочат и имената им-подобна на червената пръст в Странджа. При най-високата точка виждам билборд, който информира за строежа на тунел...под мен. Малко по-напред вече се хлъзгам по нов новеничък път, гладък като стъкло. Хмм, викам си, ей затова е бил ония знак доле. Ако бях минал малко по-рано, щях да вида как трябваше да се върна обратно. Ноо за мой огромен късмет пътят вече е построен и се спускам бясно по него към Нишка баня.

Полета с жълт равнец

В Ниш един французин, колега-бициклист, който пътува към България, ми помага да си направя селфи пред Тврджавата и продължавам напред. Чака ме път чак до Крушевац, където имам уговорка с warmshower-хост. Минавам през Алексинац и се мятам в първия парк, да одморим на сянка. Докато дремя, при мен рязко идват две лапенца на колела. "Мислили смо да си умро!", заговаря Валентина. Сядат при мен. Валентина ме разпитва от къде съм, къде отивам. Не бърза да иска пари. И тя имала ланец като мен, ама нейният бил от бяло злато. Моят е от "жуто злато", казвам аз. Не знае какво е жълто злато. Златото било бяло. Дава ми акъл да не пия от градските чешми, тъй като "сва вода йе заражена". Тъй като съм нов в района, а лапенцето изглежда доста начетено, решавам да ѝ повярвам. Приятелят ѝ за пореден път я пришпорва да ме пита за пари и да си бегат. И български пари можело. Бъркам в чантичката си. Давам ѝ някакви железни левове. Опитва се да събера и бели стотинки, но тя ми прави характертния жест с показалец: "Не важу!". Без да кажат "благодаря" или "чао" се втурват щастливи към най близката менячница. Но аз естествено не им се сърдя. Даже след малко срещам Валентина, която се връщала към мен, защото приятелят и бил взел всичките пари и избягал. Чувствам се задължен за предупреждението ѝ за отровната вода, затова ѝ давам пет лева. Сега вече отивам до центъра на градчето с единствената мисия да проверя твърденията на Валентина. Сладоледаджийката ми казва, че такова нещо няма и че цял ден пият водата от близката чешма. На Валентина обаче не може да ѝ се отрече, че беше супер убедителна и възприемам дадените пет лева като награда за артистизма ѝ.

Ниш, пред Тврджавата

Малко след Алексинац се отклонявам от главния път при Делиград и продължавам на Запад към Крушевац. В село Прасковче виждам табела "МЕД" и спирам, тъй като пред къщата има хора. Питам веднага за цената. 900, отговарят ми, за кило мед. Бързо пресмятам колко лева са това, но още преди да излезе резултата знам, че тази сума надхвърля предварителните ми нагласи. Канят ме да вляза в двора, да седна и да одморя. Нямало значение дали ще купя мед. Носят ми вода и ми дават да опитам два вида мед-от багрем (акация) и ливадски (букет). Тая година нямало мед, затова цената му била висока. Освен това бил много качествен. Решавам да купя малко бурканче, половин кило. За мен е много важно бързо да се снабдя с мед, тъй като той е основното ми гориво, сипвам го в шишето си с вода. Един вид съм на системи, докато карам. Из стаята от време  на време в разговора се включва мъжки глас. Много обичал Путин. Сърбите и руснаците били братя славяни. Опитва се да ми говори на руски, без да обръща внимание, че през цялото време се мъча да му говоря на езика. Не се ядосвам много. Двете любезни домакини ми пожелават сречан пут и потеглям отново.



След това пътят рязко се издига и от мен се заизливат тонове пот. Но пък гледката назад е прекрасна.

 В Крушевац пристигам навреме. Централната улица е затворена, има полиция и камери, микрофони. Викам, бре да не е дошъл президенто. Драгойло, моят домакин, го няма, но пък баща му е на двора и му звъни по телефона да се прибира. Драгойло казва "пет минути", но минава бая време, а него го няма. Нямал усет за време синът му, чуди се какво да ме прави баща му, но бързо се окопитва и отива до заведението зад ъгъл, чийто собственик е, за две бири. Запознавам се и с майка му, но веднага усещам, че тя не съвсем подкрепя безкористните мотиви на сина си да се включи в warmshower. Баща му обаче е пичага. Прибира се и Драгойло и малко след това отиваме двамата до близкия магазин да купим (още) бира. По пътя минаваме през крепостта, която е буквално на метри от къщата им и той ми разказва за разликата между крал и цар. Оказва, се че и сърбите имали царе. Лазар е цар, не е княз, нито крал. Не разбирам защо българските историци казват "княз Лазар". Споделя, че до скоро в училищата им се преподавало, че битката на Косово поле била спечелена от сърбите, докато в действителност тя била загубена, но затова се говорело едва отскоро. Имал влечение по историята, но гледал да си намира независими източници. Когато се връщаме, вкъщи ни чака и един негов приятел-Бобан, по прякор Църни. Също много свеж младеж на 42 години. След малко идва и приятелката на Драгойло и се развърта джойнтът. Даже баща му си дръпва. Драгойло и приятелката му са активисти за легализиране на марихуаната. Стаята му е пълна със стенописи-всеки, който влезел в тая стая, пишел някакво послание на стената.

Тия хора са огромни!

БУРЧАК

В топлата лятна вечер той слезе от трамвая и ръката му се шмугна в десния джоб на панталона му. Искаше да провери, както прави винаги след слизане от превозно средство, а и на всеки няколко минути без повод, дали съдържанието му си е на мястото. Обикновено ръката сама отиваше там по заповед дори не на главния мозък, а на гръбначния, и беше забравила какво всъщност търси. Но в този момент той отработи сигнала от върха на пръстите-в джоба имаше само две монети. Липсваха ключовете за апартамента, в който се беше нанесъл преди две седмици. Трескаво главният мозък трябваше да поеме контрола над ситуацията-да се опита да се концентрира въпреки унеса, в който беше изпаднал след срещата с чернокосата бира на площада в Бърно и отпускащото возене в трамвая към къщи. Той ококори очи, сякаш искаше да накара пръстите си да виждат по-ясно в тъмния джоб. Но отново-ръката само потърка една в друга двете монети. Нъцки. Пипна токата на колана. Понякога закачаше ключодържателя на нея. Но и там нямаше нищо. Наистина ли му се случваше? Без повече да се двоуми, той премина през подлеза и отиде от другата страна, за да хване трамвая в обратната посока. Искаше миг по-скоро да се върне в центъра и да потърси ключовете на местата, които беше посещавал до преди малко. Естествено, докато се изкачваше по стълбите, трамваят изжужа и той трябваше да чака десет минути до следващия, тъй като по това време на денонощието транспортът вече беше разреден. Тези десет минути му се сториха като десет месеца. Защото се опасяваше, че жената, от която си беше купил онзи лепкав бурчак, ще си събере сергията и ще си тръгне точно в тези десет минути, в които чака следващия трамвай. Мозъкът му се форсираше като москвич на баир, опитвайки се претегли къде е най-вероятно да е забравил ключовете. Трябваше да провери най-напред там. И секундите бяха от значение в този късен час. Преди още да е готов със стратегията по издирването, трамваят пристигна на Централната гара. Най-напред се запъти към пицарията, чийто редовен клиент беше, докато живееше в хотела и не можеше да си готви. За лош късмет момчето-продавач не беше младият италианец, който го беше запомнил заради безкрайните количества люто, които сам си ръсеше в хамбургера. Неговият колега изобщо не го отрази, макар половин час преди това да си беше купил парче пица от него. Все едно беше просяк, който щеше да му поиска парче пица или хамбургер без пари или пък направо ще му поиска пари. Тук в Бърно, често му искаха монети. Всъщност едно и също момиче му искаше монети, докато чака вечер трамвая на Централна гара, и все не успяваше да го запомни, макар че той винаги ѝ говореше на български в опит да я накара да го остави на мира.
От пицарията той продължи към сергията с бурчака. От нея нямаше и помен. Нито дори петно на плочките. Все едно никога не я е имало. Продължи и към магазина за мобилни телефони, но в десет вечерта нямаше шанс да е отворен. Сергиите за бира на Площада на свободата все още бяха там, но той успя да си спомни цялото взаимодействие с продавача и заключи, че няма как ключовете да са останали при него.
В този момент се сети, че може би те са останали на работното му място. Тъй като често го бодяха през  панталона, може би мозъкът му несъзнателно ги е извадил от джоба, поставил ги е на масата и сетне съвсем разсеяно е "забравил" да ги потърси само и само да се отърве от неприятното бучене. Това звучеше убедително. Достатъчно за да оправдае дванадесетте минути бързо ходене до сградата, в която работеше. Както обаче дори не искаше да си помисли докато ходи,  по това време вече нямаше никой на рецепцията и входната врата не се отваряше. Картата му за достъп беше безполезна. До тука зле. Беше почти полунощ, спеше му се, тъй като, както обикновено, се беше събудил към шест сутринта. Нямаше ключ да се прибере, нямаше много ток в телефона си, нямаше мобилен интернет и трябваше да си намери хотел за тази вечер веднага, възползвайки се от безплатния WiFi в бизнес парка. И което беше най-лошото: имаше билет за автобуса в 5:00 следващата сутрин за Прага. Не можеше просто да се откаже от това пътуване. Вярваше, че това ще е най-полезното нещо, което изобщо ще е свършил през последните седем години. За него това беше мисията на живота му, нямаше как загубата на някакъв ключ да го отклони. Напротив. Той възприемаше тази случка като проверка от съдбата на готовността му да приеме този нейн дар. Затова и просто набеляза най-близкия хотел, направи скрийншот на местоположението му и тръгна. Както очакваше, търсенето не вървеше гладко. В началото дори сгреши улицата и трябваше да се върне около 300 метра. Вече знаеше, че съдбата му е забъркала някаква помийка и не се впечатляваше. Задоволяваше се с гласно псуване. Знаеше, че не трябва да дава воля на яда си, а да го ограничава, но не можеше. Радваше се, че улицата беше пуста и можеше на воля да беседва със съдбата. Следваше трамвайната линия, но колко бе голямо отчаянието му, щом тя го отведе до едно неосветено място и светлина по протежение на линията не се виждаше. Сякаш беше краят на града. Беше стигнал до срещуположния му край; там някъде от другата страна сега стоеше затворен неговият апартамент, самотен, потънал в тъмнина. Върна се малко до мястото, където беше видял розова табела с надпис "Hotel Brno". Сигурно беше хотел, в който местните мутри водеха курвите. Но нямаше начин. При тези обстоятелства и ракът беше риба. Последва табелата, улицата свърши, но хотел нямаше. Тогава той забеляза табела на една от сградите по перпендикулярната улица. Името съвпадаше с името на улицата, на която трябваше да се намира хотелът, който беше набелязал преди това. Извади телефона и сравни с името от скрийншота. Съвпадаше. Сега оставаше само да открие номера. Отново се налагаше да ходи отчайващо дълго, преди да стигне някаква сграда, където да провери дали изобщо посоката му е била правилна. Това беше самият Хотел Бърно! Съседната сграда пък беше набелязаният първоначално евтин хотел. Но изглеждаше затворен. От залепената бележка успя да разбере, че след 23:00 входът и рецепцията са затворени и може да се влезе през Хотел Бърно. За щастие последният изглеждаше евтин. Мъжът на рецепцията дори пушеше цигара. Но пък говореше английски. Свободни стаи имаше. Извади карта и плати 490 крони за стая без закуска, без интернет и телевизор. Все пак трябваше да напусне хотела след едва четири часа. Просто трябваше някъде да полегне и да се опита да се отпусне.
Нямаше как да заспи при тази умора и напрежение. През главата му постоянно преминаваха сценарии къде може да са милите му ключове. Все още не можеше да повярва, че това му се случва. Сам в чужд град, без хора, на които да може да позвъни, за да пренощува при тях. В този момент той отново си припомни поговорката, че в чуждо село и керемидите бият. Колкото и да беше разочарован от живота в родната си страна, осъзна, че такова нещо няма как да му се случи там. Не плащаше ли твърде висока цена за емигрирането си и новата си свобода?
На следващата сутрин той откри, че, естествено, нощният автобус минава твърде късно и ще трябва да се придвижи пеш до Централната гара, от където потегля автобусът за Прага. Не беше успял да спи и чувстваше напрежение в очиете. Гледаше да се поддържа в режим "ходене", без много да мисли, сякаш за да спести енергия. Успокояваше се с чудесното време и само си представяше какво щеше да е, ако валеше.
Автобусът беше заел мястото си. Той представи билета на стюардесата, която посрещаше клиентите пред входа на возилото и зае мястото си на кожената седалка. Имаше повече от два часа до Прага, но отново не успяваше да заспи въпреки или може би заради умората. С изгрева почувства прилив на енергия. Гледаше да се фокусира върху прекрасните гледки. Мислеше си за колоездене, колко подходяща страна е Чехия, и отново се ядоса за това, че трябваше да замине бързо и да остави колелото си в България.
Добре, че не беше оставил важната работа за последната вечер, а предвидливо беше проверил разписанието на метрото от едната автогара до другата. Последва множеството хора и така откри входа му. Там обаче нямаше продавачка на билети, а само три автомата, около които се суетяха няколко азиатеца. Той  нямаше време. Когато обаче дойде редът му да си купи билет и той пусна монетата от 50 крони, тя просто падна в джобчето за ресто. Погледна екрана и разбра, че автоматът не приема такива монети. Други нямаше. Трябваше да се върне обратно, да намери магазин, да избере какво да купи от него, само и само да се снабди с дребни стотинки. Що за глупост беше това, недоумяваше той. Да сложиш автомат само с монети, който дори не приема всички видове монети. Лошият му късмет от предния ден все още го преследваше. След експедицията до магазина най-сетне успя да се снабди със заветното билетче. Оказа се обаче, че за линията, която му е нужна, трябва да мине през изключително дълъг ръкав, после да се спусне по огромен ескалатор чак в Долната земя. Такива той никога не беше виждал в София. И сега познайте. Ами да, имаме верен отговор-точно когато пристигна на платформата, влакчето потегли. Нямаше как да си спести псувните. Те просто напираха и бълваха през устните му. От време на време се сещаше да се огледа дали някой не го наблюдава и го мисли за откачен. Но пък изпускането на влакчето му даде възможност да провери на таблата вярната посока.
След седемте минути във влакчето нямаше време да търси табла за верния изход от метростанцията. Просто последва повечето хора. Е, вече знаете-изходът се оказа грешен. Един от хората, които той заговори, дори не се спря. Сигурно го е помислил за прошляк, който врънка за пари. Но пък следващият човек го упъти на чудесен английски. Пробяга 200-те метра и пристигна на заветната автогара. Часът беше 7:57, автобусът трябваше да потегли в 8:00. Сега трябваше да го открие. За щастие всички сектори бяха номерирани и той бързо се ориентира. Огромно множество хора се бяха събрали пред неговия автобус. Той успя да разбере, че някои от тях нямат билет, дори повечето, ако не всички, и че шофьорът пропуска с предимство пътниците с предварително закупен билет.
Автобусът се препълни, имаше правостоящи хора. Сигурно не са патили, мислеше си той, щом продават билети и допускат правостоящи в извънградско направление. Но пък как да патят, като тук правилата за движение по пътищата се спазват. Просто няма как да се случи сакатлък. Но пък такива неща от друга страна понякога просто се случват. Не успя да вземе решение по случая. Може би просто му се спеше твърде много. Направи равносметка и се почувства доволен, защото въпреки всички неудачи от предната вечер насам той вече пътуваше в автобуса към срещата си с Ютака. И времето беше хубаво.
Пристигна в Страконице точно на време. Беше си извадил GPS координатите на сцената, където се очакваше Ютака да свири, но каквоо... GPS-ът му лежеше на масата вкъщи, а ключ нямаше, припомни си той. Трябваше да се ориентира по картата, която практично беше поставена в табло на автогарата. Градчето беше малко, така че проблем с ориентацията в крайна сметка нямаше. Пристигна малко преди 10 часа при сцената. Още отдалеч се чуваха шотландските гайди, с които трябваше да е и Ютака. Толкова са високи тези чехи! Трябваше да се навдига на пръсти, за да може да огледа всички музиканти, които този път за лош късмет се бяха наредили не на платформата, а до сами публиката. Японец обаче сред оркестъра нямаше! Не, че не можеше да се очаква. Но все пак...беше бил 400 км път и трябваше сега да се върне веднага, за да продължи с търсенето на ключовете в Бърно. Поне за тоя зор трябваше този човек да се нареди там. Но нейсе. Дори разговорът с маестрото на бандата не донесе нищо-не го познавал изобщо. Какво ли си е мислил ония организатор, когато му съобщи, че Ютака щял да участва с тази група...Дори не искаше да си помисли. А на съседната сцена гръцки състав свиреше мелодии, от които кожата му настръхваше. Една от тях той разпозна. Със сигурност я беше чувал като българска народна. И тези танцьори-играеха с такава усмивка, с такъв хъс. Толкова по-голям беше ядът му, че не може да остане по-дълго заради загубените ключове.
Вече беше сигурен. Загубата на ключовете е била знак да не ходи до Страконице, защото  няма смисъл. Просто това е било начинът да му бъде съобщено. От живота си до сега беше научил, че трябва да се обръща внимание на знаците на съдбата. Но и че винаги трябва да се проверяват. И щом това е така, значи ключовете вече може да му бъдат върнати, и то лесно. Такива мисли се въртяха в уморената му глава във влака, който се оказа пътнически и показа, че чешкото БДЖ никак не е по-добро от българското. Ако и влаковете не са по-бързи тук, то тогава за какво съм дошъл в тази страна, мислеше си той.
Първото, което направи в Бърно бе, да провери на гишето за информация на градския транспорт дали не са чули за неговите загубени ключове. За щастие човекът говореше английски. Дори хората от телефонните номера, които му бяха дадени от него, говореха английски. Вече беше ред да проведе третия си разговор с човека, отговорен за линията, в която вероятно беше изгубил ключовете си. И той естествено не говореше английски. Отново гредичка. Но пък малка, защото успяха да се разберат на чешки. "Вчера вечер съм потерял кличе. Нашли сте?" Това явно беше разбрано, защото човекът каза да почака малко, след което му заяви, че ключове не са намирани. Пропадна още една възможност. От гарата той се отправи отново по ул. Масарикова. Надяваше се, че жената с бурчака ще е там. Беше там. "Добри ден! Нашли сте няки кличе?" "Нашла сам!" Попита го и какво още има освен ключовете. "Коло!", отговори той след кратко замисляне. Тогава тя се наведе, откопча чантата си и ги извади! Неговите ключове. Те наистина бяха там! Ето, вече са в ръката му. Той ги пипа, държи ги. Дори колелото-ключодържател е там! Всичко е на мястото си! Няма нужда да вади нови от хазяйката си и да сменя бравата (както тя настояваше). В този момент той се почувства най-щастливият човек. От най-нещастния-без жилище, без ток в телефона, неумит, с вмирисани дрехи, неуспял да открие приятеля си, сега се беше превърнал в най-щастливият. Значи наистина е било знак, помисли си той.
След малко прочете пост във Фейсбук, който гласеше: "Какво ще направиш, ако днес е последният ти ден?". Тоя въпрос сякаш тежеше повече сега след тези случки от предната вечер насам...
А ти, какво ще направиш, ако ти кажат, че днес е последният ти ден?

Бубарски къщи, албанци в България

Ще ви разкажа за двата най-приятни дни от пътуването ни по Източните и Централните Родопи от лятото на 2015 година.

На 9. юли потеглихме от крепостта над село Мезек. За да отложим високата планина, решихме да минем през Гръцко и така да стигнем до Ивайловград. (Тогава още (или вече) нямаше блокади.) Така посетихме гръцките селца Перота, Пендалофос и Кипринос. В Перота ни заговориха едни баби, но за съжаление не можахме да обменим никаква информация заради езиковата бариера. Дядовци бяха напълнили масите пред местната кръчма и беседваха на фона на гръцка музика. Идилия.

Село Перота

Винаги съм си мечтал да попадна в Гърция и да слушам гръцка музика,  но при посещенията ми до тогава никога не бях чувал. В Пендалофос починахме на едни пейки в центъра на селото. Говорихме си за гръцката криза, за връщането на драхмата, което се лансираше тогава по медиите. Всяко чудо за  три дни. След обяда на ресторант Тракия в Ивайловград се отправихме в посока село Мандрица. Добре, че срещнахме едни полицаи, малко преди да изкачим целия баир, та да ни просветят, че сме объркали пътя, навреме. Към Лъджа строяха велоалея. Двеста метра, голяма алея! В Свирачи има някаква тумба-гробница, но входът ѝ беше зазидан. Но пък гледката от там беше идилична. Огромни масиви лозя с трактор :)

Гледката от гробницата в Свирачи

Всъщност поради жегата в Ивайловград пред ресторанта, в който обядвахме, направихме тричасова сиеста в очакване на следобедните хладове. Тогава научихме, че в село Одринци наскоро се заселили група германци. Търсели да купуват кози и магарета от околните села. Не можехме да повярваме, но така и така щяхме да минем от там, трябваше да проверим. Селото се намира на около километър отклонение от главния път. Състои се от две успоредни улици със стари, изоставени, бубарски къщи от кирпичени тухли и табела с името на селото, на  която някой със спрей беше написал MEXICO. И с право. С тези кафяви, пусти къщи изглеждаше като мексиканската пустиня, в която ... не съм ходил. Минахме по двете улици, но живот май имаше само в най-отдалечената къща. Локализирахме къщата, в която вероятно се подвизаваха нашите приятели германците. Пообиколихме  с колелата нахално от всички страни, правейки се, че разглеждаме селото. Тогава се появи една млада жена от тях. Казваше се Тамара. Разказа ни, че групата се състои от 22 члена. Познавали се от Африка, където били прекарали последните 7.5 години. Там обаче почвата била неплодородна (unfruchtbarer Boden), с което обаче тя имаше предвид местните хора. Не поемали никакви нови идеи, никакви иновации. Тази тяхна закостенялост ги изморила и затова всички решили да се преместят, като за целта харесали нашето село Одринци. Не я питах как точно са го намерили. Имаше да разказва много други интересни неща. Някой бързо донесе албум със снимки от Африка. До нас застана и истински негър от Африка, който говореше добре германски. Бяха го взели със себе си, защото той бил различен от другите. Тези германци имат страхотни познания за билки, енергии, строеж на къщи от естествени материали. Някои от тях са лекари , т.е. не са някои празноглави хора. От албума Тамара ни показа снимка на дете на 14 дни, което не можело да спи и ревяло непрекъснато. С подпухнали очи, лице и кожа. Чрез някакви "енергии" един доктор-лечител от тях отворил черепа му, от където изтекла насъбралата се вода, причина за състоянието му. Показа ни снимки на детето след това. Вече изглеждаше нормално. Докато говорехме млад германец се присъедини към нас, но малко след това продължи по пътя си към реката, където отивал да се изкъпе. Ток използват само за да си зареждат трите мобилни телефона. Тоалетната им беше една яма, обвита в няколко черги. Лятно време тези ями са супер миризливи, дори когато се ползват от едно семейство, а при 22 души не ми се мисли. Обхват в селото няма, защото е разположено в ниското, но когато им потрябва се изкачват на високото, за да говорят. Бяха дошли наскоро, още реновираха къщата, която бяха купили и затова нямаше как да останем да  нощуваме при тях. Жалко.

Продължихме към следващото село Мандрица. За Мандрица бях чувал преди много години от тогавашното ми гадже, което беше албанка. Съвсем случайно се беше срещнала на Рилския манастир с жена от това село. Защо казвам това. Ами защото те си говорили на албански.

На хоремага седяха няколко баби и си говореха, но нищо не разбирах. Вече бях сигурен. Тук наистина се говори албански. Вече се беше заздрачило и потърсихме място за палатка в селото. Не се намери и затова се върнахме към моста и я опънахме на широката поляна след него. После се върнахме в селото за по една-две бири.

На следващата сутрин, тъй като хорамагът още беше затворен, направихме една обиколка на селото пеш. Цялото село, също както и Одринци, е само от стари, кирпичени къщи.

Къща в село Мандрица

Къща в село Мандрица

При една от къщите се заговорихме с една баба. Покани ни в дворчето си, на печката къкреше тенджера. Имала рожден ден този ден, ставала на 84. За възрастта си чуваше отлично. Но ходеше трудно. Оплака се, че в селото няма лекар и никога не идва такъв, нито пък медицинска сестра. Плащала по 2 лева да ѝ носят лекарства. Албанка била и тя, но с албанците от Албания не можела да се разбира. Две дъщери имала, но и двете били с 97% инвалидност. Дърва ѝ трябвали за печката.

Сетне седнахме на хоремага от снощи. При нас седна един човек. Разказа ни, че бил шофьор, преди да се пенсионира. Поради това бил ходил навсякъде и познавал хората много добре. В турско село, каза той, гладен и жаден няма да останеш, но в помашко-може. Аз пък от помаците имам противоположни впечатления, но с хора като нашия беседник не се спори. В Мандрица се били заселили наскоро 4 семейства помаци от село Долен, Златоградско. С някакво недоверие се отнасяше към тях и той, и други хора от селото. Неговата къща била на 350 години. Тук се търгували за по 2-3-4 хиляди лева.

Следващото село Долно луково пък беше с коренно различна архитектура. Всички къщи бяха изградени от камък.

Къща в село Долно луково

Жена от групата хора, седнали на чешмата на площада на  селото, ни покани в къщата им, за да ни я покаже отвътре. Разказа ни, че през 60-те години на 20-ти век селото било обезлюдено, но тогава в него се заселили помаци. Те го възродили. Сега там в него има хора, играят деца, има и чудесно поддържана, красива, стара черква. Отвътре къщата на любезната жена беше измазана с кал и слама, което придаваше неповторимо усещане за селски уют.

В следващото село Меден бук бяхме посрещнати медно от местните, които се бяха събрали на раздумка пред  кръчмата. Взехме си и ние по една бира, а междувременно една жена ни почерпи за прохождането на внучето ѝ. Много мили хора! А в кръчмата:

Кръчмата в село Меден бук

Местните от Меден бук добре разбираха философията на германците, мълвата за които беше стигнала и до тях. Получихме упътване за черния път към Кондово и продължихме.
След като пребълтахме реката, попаднахме на трима млади мъже, полегнали на земята. Беше обедно време, почиваха. Те също ни посочиха на къде да се движим. Двама от тях-българите-обаче от девет кладенеца вода докараха да ни убеждават, че ще ни е много трудно нагоре към Кондово, направо нямало да стане. Само Стефчо, циганинът, ни окуражи.

Пребълтване на Бяла река при село Меден бук

Задаваше се дъжд, облаците се множаха и се притеснявахме да не завали, защото пътят беше черен и нямаше къде да се крием. Не искахме да ни и гърми, и да газим в кал. Успяхме да стигнем селото, преди да завали и прекарахме три часа под навеса на автобусната спирка. То пък почти не валя... Но поне разбрахме, че именно там е заводът на фирмата за сусамов тахан Биотера. След навеса се пренесохме към кръчмата, където ударихме по една бира. А местните хора ни подариха цял буркан с тахан!

Спирката в село Кондово

От там продължихме за следващото село-Плевун по карта, ПелеУн-както го произнасят местните. Там в кръчмата на овчаря Миро Хусков, към която ни упъти един чобан, който се оказа баща му, срещнахме отново Стефчо. От къде беше минал, не знам, но беше ни изпреварил. Беше напред поне с 300 грама ракия.

Диалог с Комисията за защита на потребителите

На 4.1.2016 бях се обърнал към КЗП по случай таксата от 1%, която Първа инвестиционна банка ми бяха начислили при превод от Paypal. Писах на КЗП, тъй като в Тарифата на банката пише, че таксата се начислява при превод чрез терминално устройство по карта. В случая с Paypal обаче превод по картата-да, но терминално устройство-не.

На 22.1.2016 КЗП препраща жалбата ми към КФН (Комисията за финансов надзор) по компетентност. Обаче на 16.2.2016 от КФН отговарят, че този въпрос не е от тяхната компетентност и препращат жалбата от своя страна към БНБ (Българска народна банка). Или до тук имаме месец и 12 дни забава заради препращането  от КЗП към грешния орган. Препращам отговора от КФН и питам КЗП:

- Защо сте препратили жалбата ми на грешния орган?

- Здравейте,

Напишете трите си имена и входящият номер на жалбата, постъпила в Комисия за защита на потребителите, за да направим спровка.

С уважение:Екип на КЗП

- Здравейте,

 Поисканата информация е в прикачения файл. 

При което им прикачих собственото им автоматично писмо, с което те ми потвърждават приемането на оригиналната ми жалба. Какво им пречеше сами да си го открият в масива от собствената си кореспонденция? Или не могат да търсят по имейл адрес. Ай моля ти са.

- Здравейте,

Жалбата Ви е препратена към Комисия по финансов надзор. Оттам ще получите отговор.

С уважение:Екип на КЗП

WTF! Нали затова ви пиша! Защото сте го пратили на грешния орган.

- А нещо Извинявай ли да има... Щот то и сам мога да пробам да си пращам жалбите насам-натам и накрая ше уцеля.

- Здравейте,

Когато жалбата не е в компетенцията на Комисия за защита на потребителите се препраща.

С уважение:Екип на КЗП

- Така. 

А защо сте препратили сигнала на грешния орган-КФН, когато е трябвало да го препратите на БНБ?

Само да ти кажа, че малоумната ни кореспонденция с тебе отива цяла целеничка в блога ми.

На което повече, разбираемо, не последва отговор.

Ей това правят държавните служители, на които им се плаща заплата от вашите данъци. А дори не пишат имената и длъжностите под писмата си.

Кокошка и петел

КОКОШКA ГЕРОИНЯ

Кокошката е напълно излекувана. Вече почти не личи, че е била болна. За последните 25 дни ѝ е пораснала нова перушина и по врата, и по долната част на тялото и се е загладила. Изглежда дори напълняла. Тича по двора, докато се бори за остатъците от храната, които изсипваме на кокошките. Дори отскоро е започнала пак да носи яйца след около 3 месеца пауза. А нашите кокошки трябва да скачат на височина около 1.30 м, за да се качат на гнездото. За кокошка с един крак скокът е невъзможен. Малките размери на кокошия мозък в случая са били полезни-без излишни загуби той е предал информацията на яйцеродните органи, че в момента ситуацията е извън контрол и трябва да бъде преустановено производството на яйца до второ нареждане. Снасянето беше прекъснато веднага след инцидента.

Когато беше ранена, везните клоняха повече към това да бъде заколена. Кракът беше счупен на поне три места-в коляното, ходилото и нагоре към таза. Когато го побутнех, се мандахерцаше некотролируемо, беше като откачен. Животът ѝ щеше да е ад, ако я оставехме жива, но и не ни даваше сърце да я убиваме. Все пак ние бяхме виновни за нараняването ѝ, като не я предпазихме от въртящата се фреза. Кокошките много обичат да се ровят, докато копаеш. Не ги плаши и шумът от двигателя. Сякаш не осъзнават, че опасността дебне на всеки оборот. За тях най-важни са червейчетата, които фрезата отрива в рохката, влажна, кафява почва. Храната е с приоритет над живота.

Непосредствено след трагедията кокошката, все още неосъзнала неспособността си да ходи, притича под една лоза. Понякога ти е нужно време да осъзнаеш, че вече не можеш да правиш нещата, както си свикнал. Другите кокошки не ѝ съчувстваха. Кълвяха я по раните. Отделихме я сама. Хранехме я, поихме я, провеждах ѝ терапия, за съхранение на мускулите ѝ по време на дългото залежаване. Кракът ѝ се поду зверски. Сигурно имаше инфекция. В първите 2-3 дни се хранеше както обикновено, но сетне апетитът ѝ спадна. Започна да слабее. Не пиеше и вода. С всеки изминал ден житото пред нея се натрупваше все повече и повече. Сякаш беше се предала.

След време подутината на ходилото смени цвета си в зелено. Разбрах, че организмът ѝ се преборва с инфекцията. Оставаше само костта да зарасне. Започна отново да се храни, да пие вода. Дори веднъж сама успя да хвръкне в по-ниското гнездо. Вече бях уверен, че ще оздравее. В контакта си с другите кокошки разви инстинкта да се отстранява, щом някоя се доближи към нея. Кокошките обичат всичко да опитват с човките си, като малки деца са. Но сякаш предусещаше намеренията им. Понякога оставаше на място, а приближаващата се кокошка вършеше свои дела, без да я напада.

Подутината се смаляваше с времето, зеленият цвят започна да избледнява. Дойде време да премахнем шината. Кокошката хладнокръвно изтърпя бръмчащия флекс, а той с хирургическа точност преряза пръстенчето.

Нищо и никаква кокошка. Защо не я заколихме? Защото важно е в живота да се дава шанс. Сега тя е жива и здрава, тича по двора, кълве тревички и зрънца, пие водичка, зарива се в праха, носи яйчица. Сигурно и секс даже прави.

ПЕТЕЛЪТ ЗАБРАВАН

Петелът ни не обича чужди хора. Ще се прави, че кълве нещо под носа си, докато не те изпуска от поглед с едното си око. Но при първа възможност, щом му обърнеш гръб, ще се затича към теб и ще скочи с шиповете напред в краката ти. След като се удари няколко пъти в цървула ти и падне няколко пъти по гръб, стига до етапа да осъзнае непосилната страна на битието. За негово съжаление паметта му избледнява с всеки ден и след около 20 дни трябва усещанията да се подновят. После дълго стои сам без любимите си кокошки и се опитва да ги привлече на своя страна като симулира важни находки по двора и ги мами с характерния си силен глас Куур-куур-куууур. Но те не му обръщат внимание. В такива моменти го съжалявам.

Когнитивен дисонанс в рейса

Това стана на 18.12.2014. Не помня по какъв повод, но пътувах с рейса, май беше 84, към Мола на Цариградско. Понеже рядко се возя на автобус, гледам почти винаги да имам билет. Да не се притеснявам, да не ми се извива вратът да гледам, ще се качи ли контрола от следващата спирка или не. Примерно преди пет дена на връщане от хотел Морени на спирката преди Хладилника стояха на пусия трима контрольори. Естествено нямах билет. Кой си купува билет в 66, който пътува от Витоша и има само няколко спирки в това дълго трасе до Хладилника. А и като видях какво меле е да се качиш на автобуса, хептен ми се отщя да се ръчкам от втората врата, за да стигна до шофьора, разпилявайки крака, пръсти, чанти, качулка, яке по трасето от втората до първата врата, че да си купя билет.

Та, да се върнем на 84. Аз съм седнал на една от издигнаните седалки между втората и третата врата. От спирката след колелото на Четвърти километър се качват хайка контрольори. Никой не слиза. Шофьорът чака контрольорите да му разрешат да продължи, докато те проверяват возещите се. Едно младо момиче на около 21-2 години започва трескаво да търси перфоратор в широката зона при втората врата. Естествено, контрольорът я забеляза като купой прошумяла мишка в храсталака. Не ѝ позволи да перфорира билета, твъде късно било. Тя се заоправдава, че току-що го купила от шофьора. Обаче аз седях в рейса от Орлов мост, тя не беше ходила до шофьора  изобщо. Докато контрольорът ѝ обясняваше като на малко дете, че не трябва да се минава на червено, хората наоколо започнаха да негодуват. Искаха контрольорът да я остави на мира. Всички тези хора си бяха закупили кой карта, кой билет. Момичето не искаше дори да слезе от автобуса, бързала за работа, щяла да закъснее. В този случай контрольорите поддадоха, нещо, което отдавна не бях виждал, оставиха я, като не пропуснаха да оправдаят това със закани по нейн адрес, отдалечавайки се от автобуса.

И си мисля. Защо Столичната  община е толкова зла? Защо принуждава хората да се двоумят, дали да си купят билет, дали да го перфорират, ако го купят...Да, те ползват автобуса, не вървят пеша, но пък не искат да дават пари, а още по-малко искат да бъдат хванати без билет. Не е ли това изключително подло от страна на Общината-да ги вкарва в когнитивен дисонанс. Виж например общината на Бургас (а и други): всеки, който влезе в превозното средство, си плаща билет на кондуктора. Там възможността за избор, т.е. за влизането в сериозен когнитивен дисонанс, е елиминирана.

Как обаче да си обясним, че точно тия, които са платили за превоза си, защитават човек, който макар да е имал възможността да го направи, съвсем съзнателно не го е направил? Аз си го обяснявам със сработването на чуството за единство. Всички ние сме принуждавани, натискани от властта, от общината, от контрольорите да плащаме. А ние не искаме естествено, че кой иска доброволно. Това е като за заплатодателите. Не искаме да работим, искаме заплата да взимаме. И сме единни именно в тая си позиция на жертва. Това се оказва по-силно от единия лев за превоз, дори от многото левове за карта...от чуството ни за справедливост и дълг.

Условия на труд

Във връзка с появилите ми се болки в гръбо, с това, че не можех да си изпружвам краците, се сетих да проверя Наредбата за минималните изисквания за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд при работа с видеодисплеи. И какво да видим? Едно време през 1996 година наште ора са издали наредба с конкретни показатели-колко да е широка масата, колко е да висока, колко да ти е дебел плотът, колко кубически метра да се падат на човек, колко да ти е разстоянието от очите до монитора и други. Това е била наредба с грижа за човека, за работника, за народа. Например ширината на масата трябва да ти е поне 80 см. Това число е много важно-определя, колко назад можеш да отдалечиш монитора, колко далече ти е стената (дали ше можеш да си изопнеш краката), дали тялото ти ше е изопнато или трябва да го сгъваш по цял ден. Линк към наредбата от то време. Впрочем това е омразният ми мандат на Жан Виденов. Колко висене по опашки в студа беше...Обаче убава наредба са написали ората. Евала! 
Но какво се случва по-късно? 2 дена преди края на мандата на Царо,  на 15.8.2005, се приема нова наредба за минималните изисквания за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд при работа с видеодисплеи. С тая наредба всички конкретни числа се заменят с "подходящо". По тоз начин се прецакват на нова сметка всички работещи на бюро и компютър хора. По закон не може да се вини никоя фирма вече, сметнали са за подходящо и толкова. Началнико никога не е работил на бюро или по физиологични причини подобни отстояния не са му важни, или е жена-за него никакъв проблем, подходящо е и точка. 
Колкото и пари да зимаш, откато окьоравееш или другояче си потрошиш тялото, връщане назад няма. То е прашање на приоритети.