Това стана на 18.12.2014. Не помня по какъв повод, но пътувах с рейса, май беше 84, към Мола на Цариградско. Понеже рядко се возя на автобус, гледам почти винаги да имам билет. Да не се притеснявам, да не ми се извива вратът да гледам, ще се качи ли контрола от следващата спирка или не. Примерно преди пет дена на връщане от хотел Морени на спирката преди Хладилника стояха на пусия трима контрольори. Естествено нямах билет. Кой си купува билет в 66, който пътува от Витоша и има само няколко спирки в това дълго трасе до Хладилника. А и като видях какво меле е да се качиш на автобуса, хептен ми се отщя да се ръчкам от втората врата, за да стигна до шофьора, разпилявайки крака, пръсти, чанти, качулка, яке по трасето от втората до първата врата, че да си купя билет.
Та, да се върнем на 84. Аз съм седнал на една от издигнаните седалки между втората и третата врата. От спирката след колелото на Четвърти километър се качват хайка контрольори. Никой не слиза. Шофьорът чака контрольорите да му разрешат да продължи, докато те проверяват возещите се. Едно младо момиче на около 21-2 години започва трескаво да търси перфоратор в широката зона при втората врата. Естествено, контрольорът я забеляза като купой прошумяла мишка в храсталака. Не ѝ позволи да перфорира билета, твъде късно било. Тя се заоправдава, че току-що го купила от шофьора. Обаче аз седях в рейса от Орлов мост, тя не беше ходила до шофьора изобщо. Докато контрольорът ѝ обясняваше като на малко дете, че не трябва да се минава на червено, хората наоколо започнаха да негодуват. Искаха контрольорът да я остави на мира. Всички тези хора си бяха закупили кой карта, кой билет. Момичето не искаше дори да слезе от автобуса, бързала за работа, щяла да закъснее. В този случай контрольорите поддадоха, нещо, което отдавна не бях виждал, оставиха я, като не пропуснаха да оправдаят това със закани по нейн адрес, отдалечавайки се от автобуса.
И си мисля. Защо Столичната община е толкова зла? Защо принуждава хората да се двоумят, дали да си купят билет, дали да го перфорират, ако го купят...Да, те ползват автобуса, не вървят пеша, но пък не искат да дават пари, а още по-малко искат да бъдат хванати без билет. Не е ли това изключително подло от страна на Общината-да ги вкарва в когнитивен дисонанс. Виж например общината на Бургас (а и други): всеки, който влезе в превозното средство, си плаща билет на кондуктора. Там възможността за избор, т.е. за влизането в сериозен когнитивен дисонанс, е елиминирана.
Как обаче да си обясним, че точно тия, които са платили за превоза си, защитават човек, който макар да е имал възможността да го направи, съвсем съзнателно не го е направил? Аз си го обяснявам със сработването на чуството за единство. Всички ние сме принуждавани, натискани от властта, от общината, от контрольорите да плащаме. А ние не искаме естествено, че кой иска доброволно. Това е като за заплатодателите. Не искаме да работим, искаме заплата да взимаме. И сме единни именно в тая си позиция на жертва. Това се оказва по-силно от единия лев за превоз, дори от многото левове за карта...от чуството ни за справедливост и дълг.
четвъртък, 22 януари 2015 г.
четвъртък, 8 януари 2015 г.
Условия на труд
Във връзка с появилите ми се болки в гръбо, с това, че не можех да си изпружвам краците, се сетих да проверя Наредбата за минималните изисквания за осигуряване на
здравословни и безопасни условия на труд при работа с видеодисплеи. И какво да видим? Едно време през 1996 година наште ора са издали наредба с конкретни показатели-колко да е широка масата, колко е да висока, колко да ти е дебел плотът, колко кубически метра да се падат на човек, колко да ти е разстоянието от очите до монитора и други. Това е била наредба с грижа за човека, за работника, за народа. Например ширината на масата трябва да ти е поне 80 см. Това число е много важно-определя, колко назад можеш да отдалечиш монитора, колко далече ти е стената (дали ше можеш да си изопнеш краката), дали тялото ти ше е изопнато или трябва да го сгъваш по цял ден. Линк към наредбата от то време. Впрочем това е омразният ми мандат на Жан Виденов. Колко висене по опашки в студа беше...Обаче убава наредба са написали ората. Евала!
Но какво се случва по-късно? 2 дена преди края на мандата на Царо, на 15.8.2005, се приема нова наредба за минималните изисквания за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд при работа с видеодисплеи. С тая наредба всички конкретни числа се заменят с "подходящо". По тоз начин се прецакват на нова сметка всички работещи на бюро и компютър хора. По закон не може да се вини никоя фирма вече, сметнали са за подходящо и толкова. Началнико никога не е работил на бюро или по физиологични причини подобни отстояния не са му важни, или е жена-за него никакъв проблем, подходящо е и точка.
Колкото и пари да зимаш, откато окьоравееш или другояче си потрошиш тялото, връщане назад няма. То е прашање на приоритети.
Но какво се случва по-късно? 2 дена преди края на мандата на Царо, на 15.8.2005, се приема нова наредба за минималните изисквания за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд при работа с видеодисплеи. С тая наредба всички конкретни числа се заменят с "подходящо". По тоз начин се прецакват на нова сметка всички работещи на бюро и компютър хора. По закон не може да се вини никоя фирма вече, сметнали са за подходящо и толкова. Началнико никога не е работил на бюро или по физиологични причини подобни отстояния не са му важни, или е жена-за него никакъв проблем, подходящо е и точка.
Колкото и пари да зимаш, откато окьоравееш или другояче си потрошиш тялото, връщане назад няма. То е прашање на приоритети.
ЦЕННОСТИТЕ
В тоя свят всичко е въпрос на ценности. Най-големите сблъсъци са за ценности. Кой не помни като дете да е спорил с приятелите си до безкрай. Там няма пари. Всичко е за убеждения. Тоя порив не се заличава с времето, само се маскира.
Има си групи от ценности, които са характерни за обществата. Примерно, ние ристияните сме приели Не убивай, Не кради, Не искай иманьето на другия, жената му...Даже и тия, дето сме уж неутрални към религия, атеисти, сме възприели тези постулати и по същество сме ристияни. Макар и да не вярваме в Създател и т.н. Сега за свободата-не знам, от къде тя ни е ценност. От Стара Гърция ли, от Френския зандан ли...Но факт е, че ние от Западните общества, ристияните, усещаме свободата като голяма ценност. В Япония примерно до преди 150 години съм чувал, че думи като равенство, свобода не са съществували, а са скорошни заемки. Това идва да покаже, че си има култури, за които дори свободата не е ценност. Пак в Япония са взимали доволно лесно човешкия живот. Мах с меча и айдее, отиде. В Европа размахът е бил значително по-малък, ми се чини.
Ей го и сега в Мисюлманския свят. Бройката на държавите с държавно устройство демокрация, република е показателен за усещането на тая култура към свободата. Ние си мислим, че тя е някаква универсална ценност, която, видиш ли, всяко човешко същество на тая Земя трябва да изповядва. Да, ама не. Има явно култури, за които нит човешката свобода, нит човешкият живот са стойност. А ценност върху ценност не може да се наложи. Тия се отблъскват като магнити. И както при магнитите трябва явно да има празно помежду им. Спомнете си пак споровете с приятели от детството. Да се базикаш с хора, които нито имат твоето усещане за хумор, нито твоите ценности за свобода и живот...се доказа, че е опасно. Аз не виждам проблем, ние да си се базикаме нас си, оставяйки на мира мисюлманите и въобще всякакви други, за които е ясно, че не споделят нашите ценности. Насила убост не става. Другояче казано: както ние уважаваме свободата ни да говорим, така трябва да уважим свободата им да трепят. С един аршин да се мери. За нас свободата е важна, за тях-достойнството. Види се повече, отколкото за нас.
Друга характеристика, по която хората се различават, е дългосрочна-краткосрочна перспектива. Пак въпрос на ценности. Ние българите си знаем: Който се учи, той ще сполучи. И учим градина, основно училище, гимназия, университет. Трупаме знание, после работим, правим бизнес, трупаме материалност, благосъстояние. При нас е стъпка по сръпка. Да, ама при циганите примерно не е така. За тях е по-лесно да си набавят каквото им трябва, когато им потрябва. Тук и основен конфликт по селата, особено в Северозападна България. Ние, макар и трудно, изучаваме децата си. Те-не. За тях образованието и въобще това постоянното забогатяване не е важно, не е ценност. За нас е важно да имаме имот, пари, за тях е по-важно да имат деца. Естествено, не генерализирам. За нас е важно да работим за пенсия, за тях...кой ли ти мисли. Всъщност и от българите вече не мислят. Което само показва, коя култура е по-силна и влиятелна към момента. Напълно съм наясно, че има и такива българи, и онакива цигани. Говоря за мнозинствата.
Има си групи от ценности, които са характерни за обществата. Примерно, ние ристияните сме приели Не убивай, Не кради, Не искай иманьето на другия, жената му...Даже и тия, дето сме уж неутрални към религия, атеисти, сме възприели тези постулати и по същество сме ристияни. Макар и да не вярваме в Създател и т.н. Сега за свободата-не знам, от къде тя ни е ценност. От Стара Гърция ли, от Френския зандан ли...Но факт е, че ние от Западните общества, ристияните, усещаме свободата като голяма ценност. В Япония примерно до преди 150 години съм чувал, че думи като равенство, свобода не са съществували, а са скорошни заемки. Това идва да покаже, че си има култури, за които дори свободата не е ценност. Пак в Япония са взимали доволно лесно човешкия живот. Мах с меча и айдее, отиде. В Европа размахът е бил значително по-малък, ми се чини.
Ей го и сега в Мисюлманския свят. Бройката на държавите с държавно устройство демокрация, република е показателен за усещането на тая култура към свободата. Ние си мислим, че тя е някаква универсална ценност, която, видиш ли, всяко човешко същество на тая Земя трябва да изповядва. Да, ама не. Има явно култури, за които нит човешката свобода, нит човешкият живот са стойност. А ценност върху ценност не може да се наложи. Тия се отблъскват като магнити. И както при магнитите трябва явно да има празно помежду им. Спомнете си пак споровете с приятели от детството. Да се базикаш с хора, които нито имат твоето усещане за хумор, нито твоите ценности за свобода и живот...се доказа, че е опасно. Аз не виждам проблем, ние да си се базикаме нас си, оставяйки на мира мисюлманите и въобще всякакви други, за които е ясно, че не споделят нашите ценности. Насила убост не става. Другояче казано: както ние уважаваме свободата ни да говорим, така трябва да уважим свободата им да трепят. С един аршин да се мери. За нас свободата е важна, за тях-достойнството. Види се повече, отколкото за нас.
Друга характеристика, по която хората се различават, е дългосрочна-краткосрочна перспектива. Пак въпрос на ценности. Ние българите си знаем: Който се учи, той ще сполучи. И учим градина, основно училище, гимназия, университет. Трупаме знание, после работим, правим бизнес, трупаме материалност, благосъстояние. При нас е стъпка по сръпка. Да, ама при циганите примерно не е така. За тях е по-лесно да си набавят каквото им трябва, когато им потрябва. Тук и основен конфликт по селата, особено в Северозападна България. Ние, макар и трудно, изучаваме децата си. Те-не. За тях образованието и въобще това постоянното забогатяване не е важно, не е ценност. За нас е важно да имаме имот, пари, за тях е по-важно да имат деца. Естествено, не генерализирам. За нас е важно да работим за пенсия, за тях...кой ли ти мисли. Всъщност и от българите вече не мислят. Което само показва, коя култура е по-силна и влиятелна към момента. Напълно съм наясно, че има и такива българи, и онакива цигани. Говоря за мнозинствата.
понеделник, 5 януари 2015 г.
Отмъщението на бръснаря
- Къде се загуби, бе човек?
- А нямаше ме малко, живеех по други места...
- Ти май от доста време не си идвал.
През това време нагласям раницата си на един от столовете, окачвам якето на закачалката. Седнах на стола, настаних се.
- Сигурно има една година, откакто не си идвал, продължи тя.
- Аа-реках, има повече от година. Последно лятото на 2012 идвах.
- Ей тука с едно колело дойде, пита за час, ама нямаше, ти каза, че пак ще дойдеш и така си остана.
"Как пък може да помни подобна дребна случка", мислех си аз. Нито съм й единственият клиент, нито има малко клиенти. Аз самият не помнех, че съм казал, че пак ще дойда по-късно, чак сега като печатам тези редове, се сещам, че действително така беше. А и това, че съм дошъл с колелото...помнеше, че било черно-факт. А самият салон е вкопан в земята, в една маза, през вратата му има ограничен поглед към пространството пред салона, където вероятно съм бил паркирал колелото, за да вляза вътре и да попитам за час.
- Както обикновено ли ще се постригваш?
Знаех от предишни разговори с нея, докато ме е постригвала, че много помни. Стрижех се при нея все от 2005 до 2012 г. Само първият пък малко по-подробно ме разпита, как да ме постриже, и никога повече. Всеки пък го правеше като по програма.
- Даже все искаше под половината да те постригвам, но сега в тоя студ не ти го препоръчвам.
Действително. Беше ни като ритуал на всеки 2-3 месеца да си уговоря час, да седна, тя да ми напръска косата, да ми я разреше, да загребе бритона, да го вдигне нагоре и да ме попита, до къде да реже. Винаги я карах да смъкне "още малко" по-надолу, за да не се налага пак скоро да ходя на фризьор, за да не бъда прекаран пак да се явя по-скоро, отколкото ми се ще.
Порази ме, как можеше да помни такива подробности. Не бях идвал при нея от есента на 2012.
"Една година живях на село, после се върнах в София, но в центъра живея", обясних аз. Там намерих едно салонче, две жени работят вътре. Едната през април като ходих да се стрижа при тях, хубаво ме направи, хареса ми. Другия път отидах пак, то пък се случи колежката й. Много куцо, много ме беше яд, баш ми подчерта ръбестата чутура. Следващия път, понеже ми е на път като се прибирам пеша, пак там отидах. Случи се пак втората, викам "Ще й дам шанс". Още Мияваки-сан, началникът ми, казваше "Кикай о атаеруно ва дайджида". Обаче-грънци. Пак много зле. Псувах вкъщи два дена после. И се зареках "Повече при нея няма да се стрижа". Даже, мислех си, другия път нарочно ще ида пак там, тя ще понечи да ме стриже, но аз ще кажа "Бягай далече от мойта глава" бавно, отчетливо и с равна интонация, отразяваща тихото ми огорчение от предното стригане, и ще поскам другата мадама да ме остриже". Стана почти така. Отидах поисках си другата мадама, отказвайки на тая лошата, без тоя драматизъм за съжаление. Бях сигурен, че съм в добри ръце. Ама...нъцки. Случайно е било първия път. Пак бях станал с ужасна чутура и трябваше да броя дните, докато стане косата ми пак за стригане, че да ида при Деси да ми ремонтира главата. "Ще си слагаш, кай, продукти" "Кви продукти?", викам. "Ами гел". "Малее, мисля си, с гел ли дойде ред майсторлъка си да прикриваш..."
Обаче с Деси подобни ядове са невъзможни. Веднага си спомнила за мене, даже още като чула гласа ми по телефона, се сетила за мен. Името ми не го знае, но няма значение, явно си ме е представила. За десет минути ме пострига така, че поне аз да съм доволен, без нужда от каквито и да било указания. Майсторлъкът е голяма работа!
- А нямаше ме малко, живеех по други места...
- Ти май от доста време не си идвал.
През това време нагласям раницата си на един от столовете, окачвам якето на закачалката. Седнах на стола, настаних се.
- Сигурно има една година, откакто не си идвал, продължи тя.
- Аа-реках, има повече от година. Последно лятото на 2012 идвах.
- Ей тука с едно колело дойде, пита за час, ама нямаше, ти каза, че пак ще дойдеш и така си остана.
"Как пък може да помни подобна дребна случка", мислех си аз. Нито съм й единственият клиент, нито има малко клиенти. Аз самият не помнех, че съм казал, че пак ще дойда по-късно, чак сега като печатам тези редове, се сещам, че действително така беше. А и това, че съм дошъл с колелото...помнеше, че било черно-факт. А самият салон е вкопан в земята, в една маза, през вратата му има ограничен поглед към пространството пред салона, където вероятно съм бил паркирал колелото, за да вляза вътре и да попитам за час.
- Както обикновено ли ще се постригваш?
Знаех от предишни разговори с нея, докато ме е постригвала, че много помни. Стрижех се при нея все от 2005 до 2012 г. Само първият пък малко по-подробно ме разпита, как да ме постриже, и никога повече. Всеки пък го правеше като по програма.
- Даже все искаше под половината да те постригвам, но сега в тоя студ не ти го препоръчвам.
Действително. Беше ни като ритуал на всеки 2-3 месеца да си уговоря час, да седна, тя да ми напръска косата, да ми я разреше, да загребе бритона, да го вдигне нагоре и да ме попита, до къде да реже. Винаги я карах да смъкне "още малко" по-надолу, за да не се налага пак скоро да ходя на фризьор, за да не бъда прекаран пак да се явя по-скоро, отколкото ми се ще.
Порази ме, как можеше да помни такива подробности. Не бях идвал при нея от есента на 2012.
"Една година живях на село, после се върнах в София, но в центъра живея", обясних аз. Там намерих едно салонче, две жени работят вътре. Едната през април като ходих да се стрижа при тях, хубаво ме направи, хареса ми. Другия път отидах пак, то пък се случи колежката й. Много куцо, много ме беше яд, баш ми подчерта ръбестата чутура. Следващия път, понеже ми е на път като се прибирам пеша, пак там отидах. Случи се пак втората, викам "Ще й дам шанс". Още Мияваки-сан, началникът ми, казваше "Кикай о атаеруно ва дайджида". Обаче-грънци. Пак много зле. Псувах вкъщи два дена после. И се зареках "Повече при нея няма да се стрижа". Даже, мислех си, другия път нарочно ще ида пак там, тя ще понечи да ме стриже, но аз ще кажа "Бягай далече от мойта глава" бавно, отчетливо и с равна интонация, отразяваща тихото ми огорчение от предното стригане, и ще поскам другата мадама да ме остриже". Стана почти така. Отидах поисках си другата мадама, отказвайки на тая лошата, без тоя драматизъм за съжаление. Бях сигурен, че съм в добри ръце. Ама...нъцки. Случайно е било първия път. Пак бях станал с ужасна чутура и трябваше да броя дните, докато стане косата ми пак за стригане, че да ида при Деси да ми ремонтира главата. "Ще си слагаш, кай, продукти" "Кви продукти?", викам. "Ами гел". "Малее, мисля си, с гел ли дойде ред майсторлъка си да прикриваш..."
Обаче с Деси подобни ядове са невъзможни. Веднага си спомнила за мене, даже още като чула гласа ми по телефона, се сетила за мен. Името ми не го знае, но няма значение, явно си ме е представила. За десет минути ме пострига така, че поне аз да съм доволен, без нужда от каквито и да било указания. Майсторлъкът е голяма работа!
петък, 13 юни 2014 г.
Баташкия язовир
Един чуден ден-приятно каране без коли, добър път, стимулиращ наклон, няма вятър, няма дъжд, пещера, хубава награда на високото, хубава нощувка...почти всичко, което човек може да си поиска, че и отгоре :)
Парк Острова в Пазарджик. Мисля, че артистът добре е не-изразил, какво трябва да не се търси в една жена.
Между другото-паркът е много як, хубава атмосфера, безплатен зоопарк. Имаше мъж и жена на ок. 50 години, които се поклащаха заедно на един от фитнес уредите :)
 |
| И тука извънземните са се подписали |
 |
| Гледката от новата крепост Перистера в Пещера |
 | |||||||
Пред Цари мали град топло препоръчвам крепостта в Пещера. Нова е-от края на май 2014. Работи до късно, а оная в Белчин-само до 16:30; хората са мили, гледката е по-хубава
|
 |
| Кричим |
 |
| Кричим |
 |
| На Пловдив гребната база |
събота, 7 юни 2014 г.
Ансамбъл Бистрица. Концертът.
Гълтайки набързо свинския джолан в ресторантчето в центъра на Бистрица, започнах да се притеснявам от множеството хора, влизащи в читалището на селото. Явно бистричани много го уважават ансамбъла, си мисля. Влизат и хора с официални букети, щъкат и танцьори в носии...
Свършвам набързо с джолана и бягам към Стефчето да си паркирам колелото под обещаната стряха. Всичко минава гладко, успявам да намеря пирончето, с което да изтикам езика на желязната врата и да вляза. Чуствам се като крадец обаче. Спирам пред вратата, оглеждам скришома навътре, правя се, че звъня по телефона...пресягам се, взимам някакъв пирон и започвам да чигъркам по бравата. Добре, че шопите си направили къщите си с високи зидове, та почти няма как някой да ме види.
Отвън читалището на бистричани не подсказва нищо за атмосферата си отвътре. Забелязвам, че стените са прясно измазани, стълбите са от мрамор или някакъв друг лъскав камък (не разбирам от камъня). На дъното на сцената окачили една огромна снимка на селото, хванато откъм изток, със самия Черни връх, някак отгоре. Времето слънчево! Отгоре висят харкуми със цъфнали червени мушката. Отстрани има декорация с друг пейзаж, дървета. Но бистричани са забучили от двете страни и истински пресни брезови клони, които придават невероятна свежест.
Излиза младо момиченце да приветства публиката. А залата е пълна, може би около 200 души седящи места, има и правостоящи. Не се представя. Понеже вниманието е насочено към Дина Колева, ръководител на ансамбъла, както и на известните Бистришки баби, както става ясно по-нататък. От прочетените накрая поздравления става ясно, че 60-годишната дама е много уважавана в района си-Панчерево, Железница, но и на държавно ниво, поздрав имаше даже и от Юнеско. Докато всички поздравителни адреси се четяха, цялата публика стоеше на крака. Невероятно чуство! Твърдо показваха, че стоят зад всяка мила дума в тези писма.
Връщам се пак на началото. На сцената бяха поканени една професорка (извинявам й се, забравих й името), началника на читалището и кметът. Всички наговориха много мили думи за Дина, всеки по своему, без предварително написани речи, без четене. От душата. Началникът на читалището в носия и той. После видях, че и самата Дина не е просто ръководител в костюм. Тя също е в носия, и двамата дейно участват в хората и постановките. Докато кметът, професорът и началникът на читалището говорят добри думи за Дина, Дина какво прави? Беше застанала малко зад тях, с наведен поглед, с ръце на пафтите. Толкова скромно и смирено стоеше тази жена! Особено добре се усети смиреността и скромността й, когато стоеше до професорката. Последната гледаше гордо с хоризонтален поглед. За първи път видях такава хореография: участници в ансамбъла от всякакви възрасти участват едновременно, не са разделени нито на мъже и жени, нито на по-малки и по-големи. Дори прословутите Бистришки баби участваха наред с всички. Защо казвам това? Разбира се с уговорката, че не познавам никой от тия хора лично, но тая скромност на Дина, на Бабите очевидно има всички предпоставки да се предава на по-младите. А такива пълно! Душата да му се напълни на човек. Разбира се и музиката беше на живо: гъдулари двама, тамбура-две, акордеон, гайда и тъпан. А тъпанджията колко му беше драго! Виждах го как, макар и седнал, кърши тялото, ще му се да заиграе завалията. Струи от него жизнерадост. Всички танцьори и те-играят и се усмихват-спонтанно, един на друг, на публиката. Нагледах се на усмихнати хора за една година напред! Догодина като се изтощя, пак съм в Бистрица :)
Свършвам набързо с джолана и бягам към Стефчето да си паркирам колелото под обещаната стряха. Всичко минава гладко, успявам да намеря пирончето, с което да изтикам езика на желязната врата и да вляза. Чуствам се като крадец обаче. Спирам пред вратата, оглеждам скришома навътре, правя се, че звъня по телефона...пресягам се, взимам някакъв пирон и започвам да чигъркам по бравата. Добре, че шопите си направили къщите си с високи зидове, та почти няма как някой да ме види.
Отвън читалището на бистричани не подсказва нищо за атмосферата си отвътре. Забелязвам, че стените са прясно измазани, стълбите са от мрамор или някакъв друг лъскав камък (не разбирам от камъня). На дъното на сцената окачили една огромна снимка на селото, хванато откъм изток, със самия Черни връх, някак отгоре. Времето слънчево! Отгоре висят харкуми със цъфнали червени мушката. Отстрани има декорация с друг пейзаж, дървета. Но бистричани са забучили от двете страни и истински пресни брезови клони, които придават невероятна свежест.
Излиза младо момиченце да приветства публиката. А залата е пълна, може би около 200 души седящи места, има и правостоящи. Не се представя. Понеже вниманието е насочено към Дина Колева, ръководител на ансамбъла, както и на известните Бистришки баби, както става ясно по-нататък. От прочетените накрая поздравления става ясно, че 60-годишната дама е много уважавана в района си-Панчерево, Железница, но и на държавно ниво, поздрав имаше даже и от Юнеско. Докато всички поздравителни адреси се четяха, цялата публика стоеше на крака. Невероятно чуство! Твърдо показваха, че стоят зад всяка мила дума в тези писма.
Връщам се пак на началото. На сцената бяха поканени една професорка (извинявам й се, забравих й името), началника на читалището и кметът. Всички наговориха много мили думи за Дина, всеки по своему, без предварително написани речи, без четене. От душата. Началникът на читалището в носия и той. После видях, че и самата Дина не е просто ръководител в костюм. Тя също е в носия, и двамата дейно участват в хората и постановките. Докато кметът, професорът и началникът на читалището говорят добри думи за Дина, Дина какво прави? Беше застанала малко зад тях, с наведен поглед, с ръце на пафтите. Толкова скромно и смирено стоеше тази жена! Особено добре се усети смиреността и скромността й, когато стоеше до професорката. Последната гледаше гордо с хоризонтален поглед. За първи път видях такава хореография: участници в ансамбъла от всякакви възрасти участват едновременно, не са разделени нито на мъже и жени, нито на по-малки и по-големи. Дори прословутите Бистришки баби участваха наред с всички. Защо казвам това? Разбира се с уговорката, че не познавам никой от тия хора лично, но тая скромност на Дина, на Бабите очевидно има всички предпоставки да се предава на по-младите. А такива пълно! Душата да му се напълни на човек. Разбира се и музиката беше на живо: гъдулари двама, тамбура-две, акордеон, гайда и тъпан. А тъпанджията колко му беше драго! Виждах го как, макар и седнал, кърши тялото, ще му се да заиграе завалията. Струи от него жизнерадост. Всички танцьори и те-играят и се усмихват-спонтанно, един на друг, на публиката. Нагледах се на усмихнати хора за една година напред! Догодина като се изтощя, пак съм в Бистрица :)
понеделник, 10 март 2014 г.
ОБИЧАМ ОБИЧАЯ
Липсвал ми е тоя сняг. Дори на мен.
Днес, когато излязах пред офиса за прокарване кръвта по вените на краката ми, гледайки падащите снежинки, се замислих.
Сега тук е възприето хората, които се обичат, да си казват "Обичам те". Какво обаче значи тази дума е един въпрос, друг въпрос е, какво значи да обичаш. Вторият въпрос, сигурен съм не само аз съм си задавал и имал трудности да си обясни, но ако пък отговорим на първия, може би ще се доближим до отговора и на втория.
В старите ни народни песни (които даже не са и толкова стари. Голяма част от народните ни песни са възникнали преди в 20-те, 30-те, 40-те години на 20. век) се споменава думата "любя", "либе". Никъде не се пее за "обич". Какво ли значи това? От къде тая дума е внесена? По-рано бях чел една статия, която обясняваше, че произходът ѝ бил прабългарски, от "обюч", което значело "прегръщам". Тъй като тоя корен има доста словоформи като "обичлив", "обичан" и прочие, смятам, че думата трябва да е славянска.
Според мене "обичам те" значи "вкарвам те в моите обичаи, в моята обичайност, ти си вече част от моя обичаен живот", т.е. родее се с "обичай" (ударение на а). Всеки обаче ще се съгласи, че най-малко любов и тръпка има точно в обичайността, в рутината. Или-ние искаме да ни казват, че ни обичат, но в същото време всъщност не го искаме. Защото когато човек влезе в рутината, той губи от страстите си, губи част от живеца си. Надали някой искрено иска такова нещо за себе си. Може и да желаем стабилност, увереност, доверие, но всеки обича вълнението. Или пък е по-добре да се каже, че в отделни периоди от живота си един човек иска различни неща; или пък, че има хора, които предпочитат страст, а други стабилност през целия си живот...
И все пак другия път тъжни ли ще сте, когато не са ви казвали скоро, че ви обичат...
Днес, когато излязах пред офиса за прокарване кръвта по вените на краката ми, гледайки падащите снежинки, се замислих.
Сега тук е възприето хората, които се обичат, да си казват "Обичам те". Какво обаче значи тази дума е един въпрос, друг въпрос е, какво значи да обичаш. Вторият въпрос, сигурен съм не само аз съм си задавал и имал трудности да си обясни, но ако пък отговорим на първия, може би ще се доближим до отговора и на втория.
В старите ни народни песни (които даже не са и толкова стари. Голяма част от народните ни песни са възникнали преди в 20-те, 30-те, 40-те години на 20. век) се споменава думата "любя", "либе". Никъде не се пее за "обич". Какво ли значи това? От къде тая дума е внесена? По-рано бях чел една статия, която обясняваше, че произходът ѝ бил прабългарски, от "обюч", което значело "прегръщам". Тъй като тоя корен има доста словоформи като "обичлив", "обичан" и прочие, смятам, че думата трябва да е славянска.
Според мене "обичам те" значи "вкарвам те в моите обичаи, в моята обичайност, ти си вече част от моя обичаен живот", т.е. родее се с "обичай" (ударение на а). Всеки обаче ще се съгласи, че най-малко любов и тръпка има точно в обичайността, в рутината. Или-ние искаме да ни казват, че ни обичат, но в същото време всъщност не го искаме. Защото когато човек влезе в рутината, той губи от страстите си, губи част от живеца си. Надали някой искрено иска такова нещо за себе си. Може и да желаем стабилност, увереност, доверие, но всеки обича вълнението. Или пък е по-добре да се каже, че в отделни периоди от живота си един човек иска различни неща; или пък, че има хора, които предпочитат страст, а други стабилност през целия си живот...
И все пак другия път тъжни ли ще сте, когато не са ви казвали скоро, че ви обичат...
Абонамент за:
Публикации (Atom)