Бубарски къщи, албанци в България

Ще ви разкажа за двата най-приятни дни от пътуването ни по Източните и Централните Родопи от лятото на 2015 година.

На 9. юли потеглихме от крепостта над село Мезек. За да отложим високата планина, решихме да минем през Гръцко и така да стигнем до Ивайловград. (Тогава още (или вече) нямаше блокади.) Така посетихме гръцките селца Перота, Пендалофос и Кипринос. В Перота ни заговориха едни баби, но за съжаление не можахме да обменим никаква информация заради езиковата бариера. Дядовци бяха напълнили масите пред местната кръчма и беседваха на фона на гръцка музика. Идилия.

Село Перота

Винаги съм си мечтал да попадна в Гърция и да слушам гръцка музика,  но при посещенията ми до тогава никога не бях чувал. В Пендалофос починахме на едни пейки в центъра на селото. Говорихме си за гръцката криза, за връщането на драхмата, което се лансираше тогава по медиите. Всяко чудо за  три дни. След обяда на ресторант Тракия в Ивайловград се отправихме в посока село Мандрица. Добре, че срещнахме едни полицаи, малко преди да изкачим целия баир, та да ни просветят, че сме объркали пътя, навреме. Към Лъджа строяха велоалея. Двеста метра, голяма алея! В Свирачи има някаква тумба-гробница, но входът ѝ беше зазидан. Но пък гледката от там беше идилична. Огромни масиви лозя с трактор :)

Гледката от гробницата в Свирачи

Всъщност поради жегата в Ивайловград пред ресторанта, в който обядвахме, направихме тричасова сиеста в очакване на следобедните хладове. Тогава научихме, че в село Одринци наскоро се заселили група германци. Търсели да купуват кози и магарета от околните села. Не можехме да повярваме, но така и така щяхме да минем от там, трябваше да проверим. Селото се намира на около километър отклонение от главния път. Състои се от две успоредни улици със стари, изоставени, бубарски къщи от кирпичени тухли и табела с името на селото, на  която някой със спрей беше написал MEXICO. И с право. С тези кафяви, пусти къщи изглеждаше като мексиканската пустиня, в която ... не съм ходил. Минахме по двете улици, но живот май имаше само в най-отдалечената къща. Локализирахме къщата, в която вероятно се подвизаваха нашите приятели германците. Пообиколихме  с колелата нахално от всички страни, правейки се, че разглеждаме селото. Тогава се появи една млада жена от тях. Казваше се Тамара. Разказа ни, че групата се състои от 22 члена. Познавали се от Африка, където били прекарали последните 7.5 години. Там обаче почвата била неплодородна (unfruchtbarer Boden), с което обаче тя имаше предвид местните хора. Не поемали никакви нови идеи, никакви иновации. Тази тяхна закостенялост ги изморила и затова всички решили да се преместят, като за целта харесали нашето село Одринци. Не я питах как точно са го намерили. Имаше да разказва много други интересни неща. Някой бързо донесе албум със снимки от Африка. До нас застана и истински негър от Африка, който говореше добре германски. Бяха го взели със себе си, защото той бил различен от другите. Тези германци имат страхотни познания за билки, енергии, строеж на къщи от естествени материали. Някои от тях са лекари , т.е. не са някои празноглави хора. От албума Тамара ни показа снимка на дете на 14 дни, което не можело да спи и ревяло непрекъснато. С подпухнали очи, лице и кожа. Чрез някакви "енергии" един доктор-лечител от тях отворил черепа му, от където изтекла насъбралата се вода, причина за състоянието му. Показа ни снимки на детето след това. Вече изглеждаше нормално. Докато говорехме млад германец се присъедини към нас, но малко след това продължи по пътя си към реката, където отивал да се изкъпе. Ток използват само за да си зареждат трите мобилни телефона. Тоалетната им беше една яма, обвита в няколко черги. Лятно време тези ями са супер миризливи, дори когато се ползват от едно семейство, а при 22 души не ми се мисли. Обхват в селото няма, защото е разположено в ниското, но когато им потрябва се изкачват на високото, за да говорят. Бяха дошли наскоро, още реновираха къщата, която бяха купили и затова нямаше как да останем да  нощуваме при тях. Жалко.

Продължихме към следващото село Мандрица. За Мандрица бях чувал преди много години от тогавашното ми гадже, което беше албанка. Съвсем случайно се беше срещнала на Рилския манастир с жена от това село. Защо казвам това. Ами защото те си говорили на албански.

На хоремага седяха няколко баби и си говореха, но нищо не разбирах. Вече бях сигурен. Тук наистина се говори албански. Вече се беше заздрачило и потърсихме място за палатка в селото. Не се намери и затова се върнахме към моста и я опънахме на широката поляна след него. После се върнахме в селото за по една-две бири.

На следващата сутрин, тъй като хорамагът още беше затворен, направихме една обиколка на селото пеш. Цялото село, също както и Одринци, е само от стари, кирпичени къщи.

Къща в село Мандрица

Къща в село Мандрица

При една от къщите се заговорихме с една баба. Покани ни в дворчето си, на печката къкреше тенджера. Имала рожден ден този ден, ставала на 84. За възрастта си чуваше отлично. Но ходеше трудно. Оплака се, че в селото няма лекар и никога не идва такъв, нито пък медицинска сестра. Плащала по 2 лева да ѝ носят лекарства. Албанка била и тя, но с албанците от Албания не можела да се разбира. Две дъщери имала, но и двете били с 97% инвалидност. Дърва ѝ трябвали за печката.

Сетне седнахме на хоремага от снощи. При нас седна един човек. Разказа ни, че бил шофьор, преди да се пенсионира. Поради това бил ходил навсякъде и познавал хората много добре. В турско село, каза той, гладен и жаден няма да останеш, но в помашко-може. Аз пък от помаците имам противоположни впечатления, но с хора като нашия беседник не се спори. В Мандрица се били заселили наскоро 4 семейства помаци от село Долен, Златоградско. С някакво недоверие се отнасяше към тях и той, и други хора от селото. Неговата къща била на 350 години. Тук се търгували за по 2-3-4 хиляди лева.

Следващото село Долно луково пък беше с коренно различна архитектура. Всички къщи бяха изградени от камък.

Къща в село Долно луково

Жена от групата хора, седнали на чешмата на площада на  селото, ни покани в къщата им, за да ни я покаже отвътре. Разказа ни, че през 60-те години на 20-ти век селото било обезлюдено, но тогава в него се заселили помаци. Те го възродили. Сега там в него има хора, играят деца, има и чудесно поддържана, красива, стара черква. Отвътре къщата на любезната жена беше измазана с кал и слама, което придаваше неповторимо усещане за селски уют.

В следващото село Меден бук бяхме посрещнати медно от местните, които се бяха събрали на раздумка пред  кръчмата. Взехме си и ние по една бира, а междувременно една жена ни почерпи за прохождането на внучето ѝ. Много мили хора! А в кръчмата:

Кръчмата в село Меден бук

Местните от Меден бук добре разбираха философията на германците, мълвата за които беше стигнала и до тях. Получихме упътване за черния път към Кондово и продължихме.
След като пребълтахме реката, попаднахме на трима млади мъже, полегнали на земята. Беше обедно време, почиваха. Те също ни посочиха на къде да се движим. Двама от тях-българите-обаче от девет кладенеца вода докараха да ни убеждават, че ще ни е много трудно нагоре към Кондово, направо нямало да стане. Само Стефчо, циганинът, ни окуражи.

Пребълтване на Бяла река при село Меден бук

Задаваше се дъжд, облаците се множаха и се притеснявахме да не завали, защото пътят беше черен и нямаше къде да се крием. Не искахме да ни и гърми, и да газим в кал. Успяхме да стигнем селото, преди да завали и прекарахме три часа под навеса на автобусната спирка. То пък почти не валя... Но поне разбрахме, че именно там е заводът на фирмата за сусамов тахан Биотера. След навеса се пренесохме към кръчмата, където ударихме по една бира. А местните хора ни подариха цял буркан с тахан!

Спирката в село Кондово

От там продължихме за следващото село-Плевун по карта, ПелеУн-както го произнасят местните. Там в кръчмата на овчаря Миро Хусков, към която ни упъти един чобан, който се оказа баща му, срещнахме отново Стефчо. От къде беше минал, не знам, но беше ни изпреварил. Беше напред поне с 300 грама ракия.

Диалог с Комисията за защита на потребителите

На 4.1.2016 бях се обърнал към КЗП по случай таксата от 1%, която Първа инвестиционна банка ми бяха начислили при превод от Paypal. Писах на КЗП, тъй като в Тарифата на банката пише, че таксата се начислява при превод чрез терминално устройство по карта. В случая с Paypal обаче превод по картата-да, но терминално устройство-не.

На 22.1.2016 КЗП препраща жалбата ми към КФН (Комисията за финансов надзор) по компетентност. Обаче на 16.2.2016 от КФН отговарят, че този въпрос не е от тяхната компетентност и препращат жалбата от своя страна към БНБ (Българска народна банка). Или до тук имаме месец и 12 дни забава заради препращането  от КЗП към грешния орган. Препращам отговора от КФН и питам КЗП:

- Защо сте препратили жалбата ми на грешния орган?

- Здравейте,

Напишете трите си имена и входящият номер на жалбата, постъпила в Комисия за защита на потребителите, за да направим спровка.

С уважение:Екип на КЗП

- Здравейте,

 Поисканата информация е в прикачения файл. 

При което им прикачих собственото им автоматично писмо, с което те ми потвърждават приемането на оригиналната ми жалба. Какво им пречеше сами да си го открият в масива от собствената си кореспонденция? Или не могат да търсят по имейл адрес. Ай моля ти са.

- Здравейте,

Жалбата Ви е препратена към Комисия по финансов надзор. Оттам ще получите отговор.

С уважение:Екип на КЗП

WTF! Нали затова ви пиша! Защото сте го пратили на грешния орган.

- А нещо Извинявай ли да има... Щот то и сам мога да пробам да си пращам жалбите насам-натам и накрая ше уцеля.

- Здравейте,

Когато жалбата не е в компетенцията на Комисия за защита на потребителите се препраща.

С уважение:Екип на КЗП

- Така. 

А защо сте препратили сигнала на грешния орган-КФН, когато е трябвало да го препратите на БНБ?

Само да ти кажа, че малоумната ни кореспонденция с тебе отива цяла целеничка в блога ми.

На което повече, разбираемо, не последва отговор.

Ей това правят държавните служители, на които им се плаща заплата от вашите данъци. А дори не пишат имената и длъжностите под писмата си.

Кокошка и петел

КОКОШКA ГЕРОИНЯ

Кокошката е напълно излекувана. Вече почти не личи, че е била болна. За последните 25 дни ѝ е пораснала нова перушина и по врата, и по долната част на тялото и се е загладила. Изглежда дори напълняла. Тича по двора, докато се бори за остатъците от храната, които изсипваме на кокошките. Дори отскоро е започнала пак да носи яйца след около 3 месеца пауза. А нашите кокошки трябва да скачат на височина около 1.30 м, за да се качат на гнездото. За кокошка с един крак скокът е невъзможен. Малките размери на кокошия мозък в случая са били полезни-без излишни загуби той е предал информацията на яйцеродните органи, че в момента ситуацията е извън контрол и трябва да бъде преустановено производството на яйца до второ нареждане. Снасянето беше прекъснато веднага след инцидента.

Когато беше ранена, везните клоняха повече към това да бъде заколена. Кракът беше счупен на поне три места-в коляното, ходилото и нагоре към таза. Когато го побутнех, се мандахерцаше некотролируемо, беше като откачен. Животът ѝ щеше да е ад, ако я оставехме жива, но и не ни даваше сърце да я убиваме. Все пак ние бяхме виновни за нараняването ѝ, като не я предпазихме от въртящата се фреза. Кокошките много обичат да се ровят, докато копаеш. Не ги плаши и шумът от двигателя. Сякаш не осъзнават, че опасността дебне на всеки оборот. За тях най-важни са червейчетата, които фрезата отрива в рохката, влажна, кафява почва. Храната е с приоритет над живота.

Непосредствено след трагедията кокошката, все още неосъзнала неспособността си да ходи, притича под една лоза. Понякога ти е нужно време да осъзнаеш, че вече не можеш да правиш нещата, както си свикнал. Другите кокошки не ѝ съчувстваха. Кълвяха я по раните. Отделихме я сама. Хранехме я, поихме я, провеждах ѝ терапия, за съхранение на мускулите ѝ по време на дългото залежаване. Кракът ѝ се поду зверски. Сигурно имаше инфекция. В първите 2-3 дни се хранеше както обикновено, но сетне апетитът ѝ спадна. Започна да слабее. Не пиеше и вода. С всеки изминал ден житото пред нея се натрупваше все повече и повече. Сякаш беше се предала.

След време подутината на ходилото смени цвета си в зелено. Разбрах, че организмът ѝ се преборва с инфекцията. Оставаше само костта да зарасне. Започна отново да се храни, да пие вода. Дори веднъж сама успя да хвръкне в по-ниското гнездо. Вече бях уверен, че ще оздравее. В контакта си с другите кокошки разви инстинкта да се отстранява, щом някоя се доближи към нея. Кокошките обичат всичко да опитват с човките си, като малки деца са. Но сякаш предусещаше намеренията им. Понякога оставаше на място, а приближаващата се кокошка вършеше свои дела, без да я напада.

Подутината се смаляваше с времето, зеленият цвят започна да избледнява. Дойде време да премахнем шината. Кокошката хладнокръвно изтърпя бръмчащия флекс, а той с хирургическа точност преряза пръстенчето.

Нищо и никаква кокошка. Защо не я заколихме? Защото важно е в живота да се дава шанс. Сега тя е жива и здрава, тича по двора, кълве тревички и зрънца, пие водичка, зарива се в праха, носи яйчица. Сигурно и секс даже прави.

ПЕТЕЛЪТ ЗАБРАВАН

Петелът ни не обича чужди хора. Ще се прави, че кълве нещо под носа си, докато не те изпуска от поглед с едното си око. Но при първа възможност, щом му обърнеш гръб, ще се затича към теб и ще скочи с шиповете напред в краката ти. След като се удари няколко пъти в цървула ти и падне няколко пъти по гръб, стига до етапа да осъзнае непосилната страна на битието. За негово съжаление паметта му избледнява с всеки ден и след около 20 дни трябва усещанията да се подновят. После дълго стои сам без любимите си кокошки и се опитва да ги привлече на своя страна като симулира важни находки по двора и ги мами с характерния си силен глас Куур-куур-куууур. Но те не му обръщат внимание. В такива моменти го съжалявам.

Когнитивен дисонанс в рейса

Това стана на 18.12.2014. Не помня по какъв повод, но пътувах с рейса, май беше 84, към Мола на Цариградско. Понеже рядко се возя на автобус, гледам почти винаги да имам билет. Да не се притеснявам, да не ми се извива вратът да гледам, ще се качи ли контрола от следващата спирка или не. Примерно преди пет дена на връщане от хотел Морени на спирката преди Хладилника стояха на пусия трима контрольори. Естествено нямах билет. Кой си купува билет в 66, който пътува от Витоша и има само няколко спирки в това дълго трасе до Хладилника. А и като видях какво меле е да се качиш на автобуса, хептен ми се отщя да се ръчкам от втората врата, за да стигна до шофьора, разпилявайки крака, пръсти, чанти, качулка, яке по трасето от втората до първата врата, че да си купя билет.

Та, да се върнем на 84. Аз съм седнал на една от издигнаните седалки между втората и третата врата. От спирката след колелото на Четвърти километър се качват хайка контрольори. Никой не слиза. Шофьорът чака контрольорите да му разрешат да продължи, докато те проверяват возещите се. Едно младо момиче на около 21-2 години започва трескаво да търси перфоратор в широката зона при втората врата. Естествено, контрольорът я забеляза като купой прошумяла мишка в храсталака. Не ѝ позволи да перфорира билета, твъде късно било. Тя се заоправдава, че току-що го купила от шофьора. Обаче аз седях в рейса от Орлов мост, тя не беше ходила до шофьора  изобщо. Докато контрольорът ѝ обясняваше като на малко дете, че не трябва да се минава на червено, хората наоколо започнаха да негодуват. Искаха контрольорът да я остави на мира. Всички тези хора си бяха закупили кой карта, кой билет. Момичето не искаше дори да слезе от автобуса, бързала за работа, щяла да закъснее. В този случай контрольорите поддадоха, нещо, което отдавна не бях виждал, оставиха я, като не пропуснаха да оправдаят това със закани по нейн адрес, отдалечавайки се от автобуса.

И си мисля. Защо Столичната  община е толкова зла? Защо принуждава хората да се двоумят, дали да си купят билет, дали да го перфорират, ако го купят...Да, те ползват автобуса, не вървят пеша, но пък не искат да дават пари, а още по-малко искат да бъдат хванати без билет. Не е ли това изключително подло от страна на Общината-да ги вкарва в когнитивен дисонанс. Виж например общината на Бургас (а и други): всеки, който влезе в превозното средство, си плаща билет на кондуктора. Там възможността за избор, т.е. за влизането в сериозен когнитивен дисонанс, е елиминирана.

Как обаче да си обясним, че точно тия, които са платили за превоза си, защитават човек, който макар да е имал възможността да го направи, съвсем съзнателно не го е направил? Аз си го обяснявам със сработването на чуството за единство. Всички ние сме принуждавани, натискани от властта, от общината, от контрольорите да плащаме. А ние не искаме естествено, че кой иска доброволно. Това е като за заплатодателите. Не искаме да работим, искаме заплата да взимаме. И сме единни именно в тая си позиция на жертва. Това се оказва по-силно от единия лев за превоз, дори от многото левове за карта...от чуството ни за справедливост и дълг.

Условия на труд

Във връзка с появилите ми се болки в гръбо, с това, че не можех да си изпружвам краците, се сетих да проверя Наредбата за минималните изисквания за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд при работа с видеодисплеи. И какво да видим? Едно време през 1996 година наште ора са издали наредба с конкретни показатели-колко да е широка масата, колко е да висока, колко да ти е дебел плотът, колко кубически метра да се падат на човек, колко да ти е разстоянието от очите до монитора и други. Това е била наредба с грижа за човека, за работника, за народа. Например ширината на масата трябва да ти е поне 80 см. Това число е много важно-определя, колко назад можеш да отдалечиш монитора, колко далече ти е стената (дали ше можеш да си изопнеш краката), дали тялото ти ше е изопнато или трябва да го сгъваш по цял ден. Линк към наредбата от то време. Впрочем това е омразният ми мандат на Жан Виденов. Колко висене по опашки в студа беше...Обаче убава наредба са написали ората. Евала! 
Но какво се случва по-късно? 2 дена преди края на мандата на Царо,  на 15.8.2005, се приема нова наредба за минималните изисквания за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд при работа с видеодисплеи. С тая наредба всички конкретни числа се заменят с "подходящо". По тоз начин се прецакват на нова сметка всички работещи на бюро и компютър хора. По закон не може да се вини никоя фирма вече, сметнали са за подходящо и толкова. Началнико никога не е работил на бюро или по физиологични причини подобни отстояния не са му важни, или е жена-за него никакъв проблем, подходящо е и точка. 
Колкото и пари да зимаш, откато окьоравееш или другояче си потрошиш тялото, връщане назад няма. То е прашање на приоритети.

ЦЕННОСТИТЕ

В тоя свят всичко е въпрос на ценности. Най-големите сблъсъци са за ценности. Кой не помни като дете да е спорил с приятелите си до безкрай. Там няма пари. Всичко е за убеждения. Тоя порив не се заличава с времето, само се маскира.
Има си групи от ценности, които са характерни за обществата. Примерно, ние ристияните сме приели Не убивай, Не кради, Не искай иманьето на другия, жената му...Даже и тия, дето сме уж неутрални към религия, атеисти, сме възприели тези постулати и по същество сме ристияни. Макар и да не вярваме в Създател и т.н. Сега за свободата-не знам, от къде тя ни е ценност. От Стара Гърция ли, от Френския зандан ли...Но факт е, че ние от Западните общества, ристияните, усещаме свободата като голяма ценност.  В Япония примерно до преди 150 години съм чувал, че думи като равенство, свобода не са съществували, а са скорошни заемки. Това идва да покаже, че си има култури, за които дори свободата не е ценност. Пак в Япония са взимали доволно лесно човешкия живот. Мах с меча и айдее, отиде. В Европа размахът е бил значително по-малък, ми се чини.
Ей го и сега в Мисюлманския свят. Бройката на държавите с държавно устройство демокрация, република е показателен за усещането на тая култура към свободата. Ние си мислим, че тя е някаква универсална ценност, която, видиш ли, всяко човешко същество на тая Земя трябва да изповядва. Да, ама не. Има явно култури, за които нит човешката свобода, нит човешкият живот са стойност. А ценност върху ценност не може да се наложи. Тия се отблъскват като магнити. И както при магнитите трябва явно да има празно помежду им. Спомнете си пак споровете с приятели от детството. Да се базикаш с хора, които нито имат твоето усещане за хумор, нито твоите ценности за свобода и живот...се доказа, че е опасно. Аз не виждам проблем, ние да си се базикаме нас си, оставяйки на мира мисюлманите и въобще всякакви други, за които е ясно, че не споделят нашите ценности. Насила убост не става. Другояче казано: както ние уважаваме свободата ни да говорим, така трябва да уважим свободата им да трепят. С един аршин да се мери. За нас свободата е важна, за тях-достойнството. Види се повече, отколкото за нас.

Друга характеристика, по която хората се различават, е дългосрочна-краткосрочна перспектива. Пак въпрос на ценности. Ние българите си знаем: Който се учи, той ще сполучи. И учим градина, основно училище, гимназия, университет. Трупаме знание, после работим, правим бизнес, трупаме материалност, благосъстояние. При нас е стъпка по сръпка. Да, ама при циганите примерно не е така. За тях е по-лесно да си набавят каквото им трябва, когато им потрябва. Тук и основен конфликт по селата, особено в Северозападна България. Ние, макар и трудно, изучаваме децата си. Те-не. За тях образованието и въобще това постоянното забогатяване не е важно, не е ценност. За нас е важно да имаме имот, пари, за тях е по-важно да имат деца. Естествено, не генерализирам. За нас е важно да работим за пенсия, за тях...кой ли ти мисли. Всъщност и от българите вече не мислят. Което само показва, коя култура е по-силна и влиятелна към момента. Напълно съм наясно, че има и такива българи, и онакива цигани. Говоря за мнозинствата.

Отмъщението на бръснаря

- Къде се загуби, бе човек?
- А нямаше ме малко, живеех по други места...
- Ти май от доста време не си идвал.

През това време нагласям раницата си на един от столовете, окачвам якето на закачалката. Седнах на стола, настаних се.

- Сигурно има една година, откакто не си идвал, продължи тя.
- Аа-реках, има повече от година. Последно лятото на 2012 идвах.
- Ей тука с едно колело дойде, пита за час, ама нямаше, ти каза, че пак ще дойдеш и така си остана.

"Как пък може да помни подобна дребна случка", мислех си аз. Нито съм й единственият клиент, нито има малко клиенти. Аз самият не помнех, че съм казал, че пак ще дойда по-късно, чак сега като печатам тези редове, се сещам, че действително така беше. А и това, че съм дошъл с колелото...помнеше, че било черно-факт. А самият салон е вкопан в земята, в една маза, през вратата му има ограничен поглед към пространството пред салона, където вероятно съм бил паркирал колелото, за да вляза вътре и да попитам за час.

- Както обикновено ли ще се постригваш?

Знаех от предишни разговори с нея, докато ме е постригвала, че много помни. Стрижех се при нея все от 2005 до 2012 г. Само първият пък малко по-подробно ме разпита, как да ме постриже, и никога повече. Всеки пък го правеше като по програма.

- Даже все искаше под половината да те постригвам, но сега в тоя студ не ти го препоръчвам.

Действително. Беше ни като ритуал на всеки 2-3 месеца да си уговоря час, да седна, тя да ми напръска косата, да ми я разреше, да загребе бритона, да го вдигне нагоре и да ме попита, до къде да реже. Винаги я карах да смъкне "още малко" по-надолу, за да не се налага пак скоро да ходя на фризьор, за да не бъда прекаран пак да се явя по-скоро, отколкото ми се ще. 
Порази ме, как можеше да помни такива подробности. Не бях идвал при нея от есента на 2012.

"Една година живях на село, после се върнах в София, но в центъра живея", обясних аз. Там намерих едно салонче, две жени работят вътре. Едната през април като ходих да се стрижа при тях, хубаво ме направи, хареса ми. Другия път отидах пак, то пък се случи колежката й. Много куцо, много ме беше яд, баш ми подчерта ръбестата чутура. Следващия път, понеже ми е на път като се прибирам пеша, пак там отидах. Случи се пак втората, викам "Ще й дам шанс". Още Мияваки-сан, началникът ми, казваше "Кикай о атаеруно ва дайджида". Обаче-грънци. Пак много зле. Псувах вкъщи два дена после. И се зареках "Повече при нея няма да се стрижа". Даже, мислех си, другия път нарочно ще ида пак там, тя ще понечи да ме стриже, но аз ще кажа "Бягай далече от мойта глава" бавно, отчетливо и с равна интонация, отразяваща тихото ми огорчение от предното стригане, и ще поскам другата мадама да ме остриже". Стана почти така. Отидах поисках си другата мадама, отказвайки на тая лошата, без тоя драматизъм за съжаление. Бях сигурен, че съм в добри ръце. Ама...нъцки. Случайно е било първия път. Пак бях станал с ужасна чутура и трябваше да броя дните, докато стане косата ми пак за стригане, че да ида при Деси да ми ремонтира главата. "Ще си слагаш, кай, продукти" "Кви продукти?", викам. "Ами гел". "Малее, мисля си, с гел ли дойде ред майсторлъка си да прикриваш..."

Обаче с Деси подобни ядове са невъзможни. Веднага си спомнила за мене, даже още като чула гласа ми по телефона, се сетила за мен. Името ми не го знае, но няма значение, явно си ме е представила.  За десет минути ме пострига така, че поне аз да съм доволен, без нужда от каквито и да било указания. Майсторлъкът е голяма работа!