ЗОНАТА НА КОМФОРТ

Има хора, дето постоянно излизат от зоната си на комфорт-тренират яко, тежко, всеки път (се мъчат да) подобряват постигнатото до момента, изключително напредничави и революционни. На този пръв поглед. Тия хора обаче не правят нищо различно през никой ден. Не отиват на пътешествия с труднопредвидим оборот, като например с колело, или без да планират всеки влак/автобус или хотел. В крайна сметка това са хора, които всъщност изобщо не напускат зоната си на комфорт.
Сега... в каква връзка го пиша това? Еми няма да го издам толкова лесно ПЪК.

Ако един човек изслушва събеседника в даден разговор, има ли шанс да (се наложи да) напусне собствената си зона на комфорт? А дали напуска същият тоя човек зоната си на комфорт, ако а) прекъсва често или б) говори толкова дълго всеки път, когато узурпира думата, че няма шанс да вметнеш какво мислиш по многобройните пунктове, в които се впуска, докато държи тирадата си? В никой от тия случаи не я напуска. Нещо повече: той агресивно я брани. Може би от страх, не знам, това трябва някой печен психолог да го каже. НО: може ли да се очаква, че тоя човек ще остави нещата в ръцете на истината, па до където го докара тя? Не може. За него най-важното е да се чувства комфортно, удобно, като не напуска зоната, която му го гарантира.
Така че като чуеш, че някой яко мели ту за една, ту за друга тема, като дори не прави пауза, че да разбереш, че е сменил темата, гледай да ти е от последните разговори с него или най-малкото не влагай никакви надежди в тоя човек. Той никой път няма да е обективен и все ще гледа да е прав. Макар никога да не го осъзнае и да не го признае.

ПП: Знам, че никой няма да се разпознае тука. Тия хора съм ги загубил още на третия ред. Макс.

UPDATE 20200902: От друга една перспектива комфортът може да се разглежда и като състояние, в което зависимостта от късмета (съдбата, случайността) е ограничена, сведена до минимум, контролирана. Да пътуваш може да бъде във, може да бъде и извън зоната на комфорт. Колкото по-алтернативен е начинът на придвижване, толкова по-близо е човек до границата на комфорта. 

Когато човек се захване с несвойствени за него дейности, всъщност не може да разчита на опита, на майсторлъка си. Принуден е да включи в уравнението и късмета / случайността. Всъщност хомо сапиенс винаги се е домогвал до това, да ограничи влиянието на случайността. В началото маймуните живеели по дърветата, после влезли в пещерите, където да си гарантират сами сушинка и топлинка, вместо да разчитат за това на слънцето, което я огрее, я не огрее. В наши времена ние се образоваме, за да работим нещо, в което ролята на съдбата и случайността е максимално ограничена. Не чакаме (засега и повечето от нас) пред някой подлез да ни ръснат стотинка в протегнатата ръка. 
Какво става обаче, когато се захванем с нещо ново? Тогава нямаме опита и майсторлъка, на които да се оповаваме. Вследствие на това все по-често играе късметът. Може да се чувстваме все едно отново сме деца и да ни  се иска да крещим и да изпадаме в истерия при всяка неудача. Чувството е смазващо. Човек има усещането, че Вселената е срещу него, че късметът го е изоставил, че всеки и всяко нещо се опитва да го саботира. Но най-вероятно не е прав. Значи ли всичко това, че не трябва да се захващаме с нови неща? На пръв поглед отговорът би бил "НЕ". Но всъщност не знам...В идеалния вариант човек преодолява това смазващо чувство и престава да му пука. Да видим. Това са първите ми минути, след като го осъзнах...

Подкрепа

Подкрепа. Това беше отговорът, който един от участниците в телевизионно игра даде на въпроса "Какво дава сила на жената?". Това не беше сред топ отговорите, но и не това е темата на това писание.
Тази сутрин се събудих с една страшна мисъл. Нали знаеш, че преди да заспиш, в тоалетната, под душа и преди да се събудиш, си уязвим откъм свободни мисли. Тогава сякаш гардът на съзнанието е паднал и разни апокрифни мисли успяват да пробият път до повърхността. След 10 години съм на 50! Ама как на 50! Та аз до скоро бях в двайсетте си...В края на двайсетте си напуснах София, днес вече мисля за 50, а съм бил тук само 7-8 години, и то с прекъсвания!Неспособността ми веднага да определя къде отидаха тези всички 20 години само засили шока ми.
Изведнъж забелязах, че всички връзки, които поддържам, са с несемейни хора. Някакси така се е получило...Това, за което аз и други такива самостоятелни като мен страдаме, а именно, че сме сами, всъщност било съвсем закономерно. Тъкмо от това, заради което страдаме, че ни липсва, се оказва, че не ни е нужно. Да! А защо не ни е нужно. Естествено, има изключения, поне видими, а какво е невидимото за външния човек, само вътрешният си знае :D , но семействата на тези хора са разсипани а) или б) родителите им нямат пълноценна връзка. Когато едно семейство е разсипано, означава, че всеки от бившите му съставни части сега прави всичко сам. Има обаче огромен шанс така да е било и преди семейството да се разтури и тогава влизаме в хипотезата на б). Защото когато нямаш пълноценна връзка, ти отново правиш всичко сам, не се и надяваш на подкрепата на другия. Понеже той вече многократно те е предавал, като е показвал, че не го интересуват твоите неща. Човекът обаче е такова нещо, че децата се научават не на това, което им казваш, че трябва да правят, а от онова, на което са свидетели. И когато те виждат как всеки от родителите им се справя сам, те не научават смисъла от това да са с някой друг. Да, в различните периоди от живота им те ще имат различни нужди, включително физиологични, и ще намират партньори, които да удовлетворяват тези потребности, но никога със съзнанието, че им трябва подкрепа.
Защо тогава хората традиционно образуват разнополови връзки? Подкрепа можеше да се намери и в същия пол...Ами защото от разнополовата връка се ражда нова подкрепа, за времето, в което евентуално първоначалната подкрепа вече няма да бъде налична. И така...човекът е създаден за подкрепа и около това би трябвало да се върти животът му, така е станал и човек от маймуната. Но в днешния свят и това, както и много други неща, се е объркало.
А защо тогава изобщо страдаме, че сме сами, щом, оказва се, да бъдем с някой не ни е потребно...?

Пътуване през село Б

Кому всъщност е нужна истината? По-добър ли е тоя, който се стреми към т.нар. истина, към обективност, от тоя, който бързо вярва това, което му се СТРУВА истина? И ако е по-добър, в какво е по-добър, за кой е по-добър...И не е ли по-добре да кажеш една лъжа на едно дете, от която то да се усмихне, отколкото една истина, от която то да заплаче...

Това са въпросите, които ме вълнуват след днешното пътуване из Странджа. Ще кажете "Нерде Ямбол, нерде Стамбул". Но така е. Пътуванията са и затова ценни, защото ни срещат с мислите ни. Може и с някой човек да ни срещнат даже. Едно нищо и никакво пътуване, и то с кола. В тоя сезон тежко се пътува с колело. Хладно е и което е по-лошо-духа силен вятър. Да, чувствам нужда да се оправдавам за изневярата си на колелото, понеже съм го пренебрегнал в последните две години. Просто се надявам това да не продължи и в следващата...Макар че както е казал германският народ "Hoffen und Harren macht manchen zum Narren" (kudos за учителката ми по немски г-жа Анастасия Велкова, която ни научи на много поговорки в 8-ми клас). Мда, отклоних се.

Отдавна ми се искаше да мина по пътя от Ханчето до Босна. Мине се-не мине някоя година и пак натам ме влече. А то да кажеш, че има нещо особено там-не. Знам си, че пътят е лош, даже кофти, но въпреки това...

И така първата спирка беше Турско Алаген 'божествен ден' от турски или Варовник по български. Нерде Ямбол-нерде Стамбол, ама така са решили хората. Защо...не съм проучил. В дългата сграда в центъра на селото имаше някакви мъже. На поздрава си обаче получих само...поздрав. Страх ги е хората, мисля си, не искат да завързват разговор с непознати. Може и някоя беля да си изкарат. Или пък просто са загубили тоя си инстинкт. Все пак в селото живеят буквално няколко души, стари познати, не помнят как се завързва разговор с непознат. А за какво ли им е и притрябвал. Ей-сега ще пообиколи и ще си иде, откъдето и дойде с голямата си кола.

Не знам колко точно са хората в селото, но впечатление ми направи ремонтираната фасада на черквата.

Сетне съвсем за да оправдая очакванията им, наистина се врътнах и си заминах. Продължих към следващото село-Българско Алаген или Богданово (тук преводът е точен). Макар да е по-навътре в планината, в него има повечеко хора. Няколко комина пушат, чуват се кукуригащи петли, някой чука, а друг реже дърва. Виждат се по някой и друг старец да отива до магазина и да излиза от там с пълна торба, в която сигурно се вози по някой самун ляб. Торба, но не BILLA, въпреки че тези са модерни в последно време. Явно тук не са в крак с модата. А платнена. Човек ще си рече, че са много екологично настроени хората. Но не би. Всъщност дори и тук има разпилени боклуци, дори и в това малко селце се виждат опаковки в дерето. А те, наред с пропадналите огради, непочистените храсталаци, които вечер на светлината от уличните стълбове сигурно хвърлят страховити сенки с кривите си, оголени клонки, придават една тъжна атмосфера на мястото. И все пак, за да не завършваме тъжно с Алаген, ще кажа, че открих там ултимативното място за къща! С гледка както към цялото село, така и към Двата близнака.

Има си и къща тук, само остава някой да я върне към живот:

Напускам Алаген със смесени чувства, както е модерно да се казва.

Връщайки се към Турско Алаген, което как беше?-Варовник, браво на позналите, забелязвам от лявата ми страна митичния вековен орех! Много се радвам, защото отдавна съм чувал за него и искам да го видя наживо.

Сигурно много оряси ражда тоя орех. Жалко само, че вероятно от топлото време, е бил пришпорен да се развие бързо и пъпките му са попарени от сланите.

След оряо идва ред да реша  накъде да хвана-дали да се върна към Ханчето, или да продължа в посока Босна. Тръгнал съм на пътешествие днес, казвам си и правя ляв завой на разклона.

Пътят е добър, даже има доста асфалт по него...на места. Тук трябва да отбележа обаче, че общинската отсечка между двете села беше много добре отремонтирана!

На разклона за Близнак вече съм получил месечната си доза, че даже и годишната, лош път и решавам да се евакуирам от него. Стигам до Близнак. Там виждам даже по-малко хора, отколкото в Богданово. Сигурно защото е точно 13 часа и хората обядват. Вкъщи. Не по ресторантите из селото. Но не се и виждат пушещи комини...сигурно заради топлото време хората пестят от дърва, опитвам се да оправдая аз близначени.

След кратко мотаене на площада поемам към Евренезово. Обичам да ме посращат поляните в началото на селото, които даже през януари са зелени. В съзнанието ми те са запазената марка на селото.

Продължавам към Гьоктепе или Звездец. Кефя се на широкия и гладък път, като непрекъснато го сравнявам с пътя Ханчето-Босна.

Познавам, че съм наближил Звездец по несметните количества боклуци, които се реят във формата на планини встрани от пътя, като заемат всяко свободно от храсти пространство. (Трябваше да измисля някакво картинно описание, за да привлека внимание към проблема.) Изминавам бавно метрите към селото, мислейки си какво прави община Малко търново и поради что вече толкова години оставя тези боклуци съвсем безпризорни и самотни да се лутат из гората. Сещам се и за блока "Кармен" в Казанлък...

Кой всъщност е измислил истината и защо за едни хора тя е ценна, а други съвсем безскрупулно ти намазват ските, все едно за тях няма разлика между истина и неистина...Някои постоянно следят да не бъдат излъгани, прекарани, други пък...

Връщам се обратно в село през Меден Рудник. А в село застигнах ето този залез:

песимистична 2018

 Тая година загубих много хора. И без това кръгът от приятели ми е толкова стеснен, че няма накъде повече, но ето че въпреки това загубих и още хора. Хора, с които говорех понякога. В някои случаи виждах, че нещата не са на добре, но някакси не мислих, че ще е толкова скоро. Дойде изведнъж. Някои от тези хора буквално бяха оставени и чакани от най-близките им да умрат. Въпреки че им предложих алтернативен поглед /преглед/. Въпреки че проблемите им не бяха сериозни. Затова в този случай ме беше особено яд. Все пак не можеш да закараш някой насила на доктор, ако близките му не го искат и те, няма как да го натовариш на колата и да завлечеш на лекар, не ли?
За Б.В. беше ненадейно. Макар да виждах, че той няма нито желание за живот, нито пък се вписваше в реалността. Никога (с изключение на един път) не съм виждал близките му наоколо. А те живеят на 60 км, от тука, айде бегай. Нито внука му, за който все говореше...Отново се потвърди, и при тези два случая, хората умират, когато го поискат.
И тъкмо, когато и мислех, че "ето, това беше за тая година" и бам! още двама души в самия край на декември.
Д.С.-мислех да мина през старческия дом, в който живееше, по време на лятното ми вело пътуване. Но...видяха ми се много двайсетината километра отклонение в едната посока от пътя. Те реално не са малко. Но съм сигурен, че нямаше да мисля така, ако знаех, че това ще ми единствената възможност да го вида жив. Човека, у чийто автобус се качвах като малък; където се чувствах като вкъщи; който продължи да се радва да ме види, дори и след като пораснах. И затова ме е яд.
Надали има човек, който да може да компенсира избледнелите (изчезнали) познанства и приятелства с нови в толкова кратки срокове.
За С.М.-откровено лекарска некомпетентност. Липса на холистичен подход. Ясно се вижда как всеки лекар гледа неговата си специалност, оперира тялото, без да се интересува от влиянието на действията си върху другите системи. Урок, но с твърде висока цена! Урок и за това, че съществува "out of the box", че съществува шибаната кутия!
Д. беше млад човек, малко по-дрът от мен. Искаше да си направи къща на село. Макар че тя живееше в един селски град. Не ми хареса, че преди 3 години не намери време да се срещне с мен, когато бях посетил града ѝ за няколко дни, и това е единственото, което ме спасява от това, да ми е супер тъжно и за нея сега.

Експедиция "Банатски българи", част последна

Последно време кихам вече по четири пута, кой знай до колко ше стигна на 120...

Туй ше е последния запис, макар самото пътуване да не свършва, но се превръща във връщане. А връщането е тъжно. Щото нещо свършва. Не смятам да го удостоявам с цели глави. Е, естествено, ше спомена някои неща, които ми се сториха по-интересни. То, аз първо трябва да си преговоря до къде бях стигнал предния път, че бая време мина от тогазе.

Начи сигурно съм стигнал до малко преди Кикинда. Там спах, след като бях карал целия ден през тая ми ти равна Войводина. Равна, равна, ама целия ден имах чувството, че е баир. А обективно си беше равно. Ама дали заради насрещния вятър...който май също обективно  не беше насрещен...не, че беше и попътен...май  нямаше вятър. Но когато караш в най-големите жеги и няма ни едно дръвче, под което барем за малко да се свиеш на сянка, ти се струва, че и пътят е баир, и вятърът е насрещен.

Как и да е. Още рано сутринта, таман бях станал в 5:10, събуден от развиделяването, и в 5:20!! идва един трактор по главния път. Викам си, тоо нема шанс да се забие при мене. Е ся, щом го пиша, вече ви е ясно, че точно при мене се е забил. Къв трее да си, в 5:20 сабайлен вече да си на нивуту и да работиш с тракторо. Но евала на човеко! Впрочем, неска ме поправиха, че "аферим" се казвало в такива случаи.

Немаше никакви проблеми с човеко. Само дето му се изнервих, он дойде, па си работеше на око 50 метара от мене, че и по-далече. Сбързих да сбера багажо и след малко вече търчах по ладовина накъмто границуту с Румъния. Минах през градо Кикинда. Там живее един мой Фейсбук-приятел, който никога не съм срещал-Александър Весков. Преди години, когато още в Скайп можеше да се търси, го бях намерил, като  търсех нещо с "банат". Обаче тоя човек предния ден ми беше казал, че ще го няма в града, та не можех да преспя при него. Както винаги, не се обаждам предварително, за да не морално-принуждавам хората да си съобразяват плановете с мен. Кикинда ми се стори изключително избушен и назаднал град. Единствената им по-читава, поддържана и красива сграда в центъра беше тази на общинската управа.

Червена сграда в Кикинда, не е сградата на Общината.

Обикновено в най-корумпираните общини такъв е нормалният облик на нещата: поддържа се само "нашата" сграда, другите-или кучета ги яли, или просто управата няма гражданска сила да обединява и като резултат оправя само себе си. Хора  по центъра на градчето, освен тези, които отиват на работа в общината, никакви. Дори бюрекчийницата беше кападъ. А си свалих ръкавиците, каската и жилетката, преди да пробвам да отворя вратата.

Последното село в Сърбия-Наково-ми направи чудесно впечатление. Имаше си и бюрекчиница, и даже свободен интернет си имаше. Поща с чейндж бюро даже има. Обаче! Питам: „Продавате ли румънски пари?“ „Не“, кай, „само евро имаме“. Абе аланколу. Защо на границата с Румъния нямате румънски пари? Кой ше ви купува еврото, като нито в Сърбия върви, нито в Румъния. Ето, значи не всички впечатления от Наково са ми били положителни, кво лъжа и аз.

На границата любезен румънски служител ми пожелава „Друм бун!“ и аз пренастройвам часа на километража си с един час назад. Още след границата усетих огромната разлика в архитектурата: сградите гледат към улицата с късите си страни, а не с дългите, както е в сръбска Войводина. След кратка справка с навигацията за миг си помислям, че ще има по-кратък от очакваното път към Стар Бишнов. Радостта ми обаче е бързо прекършена, защото се оказва, че все пак трябва да стигна до град Санниколау Маре, а сетне пак да се върна на югозапад. Пътят обаче е с перфектна настилка и тъй като скоростта ми почти не пада под 30 км/ч, лесно преглъщам този удар от съдбата. От града на югозапад обаче асфалтът рязко се влоши-оказа се, че точно го били подготвили за смяна, като са поляли цялото грапаво платно със смола, с което са го направили още по-трудно проходимо за колело. На тая отсечка от десетина километра бая се озъбих. Обаче на пътя срещнах една кайсия! Единствената, която изобщо срещнах през цялото пътуване. И може би най-сладката, която някога съм ял. А беше трупана, милата. Наядох се идеално. Благодаря ти, кайсийке.

Най-сетне в жегата стигам табелата на селото, което ми беше цел през цялото време. „Стар Бешеноb“ пише на нея. „Сега е стар, ама беше нов!“, мисля си аз, докато навлизам с колелото в селото, „вероятно това са искали да кажат с това име“. „Надали“-бързо отхвърлям тази нелепа възможност. На първия завой ме посреща една малко странна табела. Всички думи в нея са членувани: полицията, общината, културнаТА къща... „Очевидно не е на сръбски с това членуване“, радвам се аз, че най-сетне вече самостоятелно намирам доказателства за българския характер на селото, и се отправям по посока на стрелките. Пристигам в центъра на селото и ... никой не ме чака. Правя бърз преглед в хоризонта на района, изтеглям пари от близкия банкомат, все пак не искам да падам в тежест на моя домакин... за всичко. Явно организацията по посрещането ми закъснявааа. 

На кафето са седнали доста хора, но не успявам да доловя езика, на който си говорят съзаклятнически. Решавам, че вече е време да се обадя на Иван-човека, с който имам уговорка през Фейсбук. След малко и той пристига не на бял кон, а на колело, заедно с жена си Мица. Как да му кажа, че магаретата у нас се казват Мица...Кат бях малък, бат Динката имаше едно магаре, казваше се Мичка. Беше дребна и мила магаричка, колко съм я яхал...Като я удариш по десния врат, завива наляво. Като я удариш по левия-завива на дясно. Сядаме да пием по бира на същото кафе. Мица също говорела български, макар да била румънка. Всъщност обаче виждам, че нищо не отбира от нашия разговор и я съжалявам. Иван се оказва един доста откровен човек. Разказва ми неща, които повечето хора не казваме някому, който срещаме за първи път. Като това, колко ядове е имал с местната власт, с предишния кмет на селото, за това, че са го тормозили. Стигаме даже до темата за прословутата румънска прокуратура. Противно на моите очаквания той не е очарован от нея. Защото тя работи по метода на делата. За всяко нещо ти скрояват дело. Няма значение дали ще успеят да докажат обвинението в съда. Това е така, защото по нашите ширини е достатъчно обществото да знае, че срещу теб има дело в съда, да бъдеш очернен. Тогава прокуратурата кажи-речи си е свършила работата. На този човек вече се гледа по друг начин. Т.е. прокуратурата се използва за нечисти цели и даже вече започва да играе по собствен сценарий. Неотдавна имаше проблем при тях, свързан с шистовия газ. Фирми, подкрепяни от местната власт, настаняват оборудване в частните имоти на гражданите и започват пробни сондажи. Естествено, ти не можеш да ги изгониш чисто физически. Казват ти: „Подай жалба“. Подаваш жалба, но във времето, за което тя стига до заседание да се гледа, фирмата вече си е свършила  работата с проучването. Абсолютна саморазправа с частните имоти на гражданите. Като човек, който не е обвързан с финансовите потоци от общината, тъй като е художник на свободна практика, Иван опитва да събере хора, с които да се противопостави на тази отвратителна практика. Успява. Но лека-полека броят им започва да намалява. Използва се това, че те или членове на семействата им работят в общината, за да им се упражнява натиск. Например казва им се: "Ти направи такова и такова нарушение, но ние не сме те закачали,  оставихме те, нали?" Т.е. всеки път, когато някой от някаква управа си затваря очите, той вече ви държи на каишка и сте му длъжник. В утрешния ден ще поиска да си прибере вересиите, а вие ще трябва да си траете. Затова-никакви сговори с политици. По-добре да си платиш някоя глобичка, даже доброволно, отколкото да им ставаш роб до живот. Понеже Иван няма как да откажат, го обвиняват в палеж. И от това обвинение насам постоянно е викан в полицията да дава обяснение за щяло и нещяло. А човекът нито е роден в това село, нито дори е отраснал  в него. Решил е на зрели години да се върне там, тъй като родът на баща му е от там. Но вече и него  го няма. Питам го , не съжалява ли за избора си. „Не!“, отвръща без колебание той. Как един човек в такава среда може да твори L Но го прави, и то чудесно. Вижте картините му! Иван не само рисува, той организира и пленери. Има и един проект „Родина на кръстопът“, в който участват творци-българи от различни страни. За негово щастие обаче на последните местни избори печели кандидатът за кмет, с който са в близки отношения и ядовете му намаляват. Сега старият кмет седял сам на масата в кафето. Обикновено е така:  

имаш ли парички, обичан си от всички;

 нямаш ли парички, в миг изчезват всички. 

Вечерта Иван ме завежда при негови приятели от селото-момче на около моите години и по-голям мъж. Момчето знае книжовен език. Вече се отчайвам и изнервям. Мислех си, че откривам едва ли не някакъв езиков резерват, а то всеки говори книжовен български. Обаче този по-възрастният мъж не говореше книжовен език и ми достави истинско удоволствие да го слушам. Обикновено такива хора все питат дали разбираш какво говорят. Но той не-това също ми хареса. Поправяха гуми на един велосипед. Момчето имаше и расти даже и беше пътешественик като мен с колело. Преди това срещнахме и друг човек в селото с расти. Аз самият нямам, не съм имал и надали някога ще имам расти. Обаче бичим еваларката на хора, които имат расти или татуировки. Смятам ги за носители на една различна, по-хубава и обратна на консерватизма култура. А в това село има цели двама такива! Тия хора са богатство за такива отдалечени, селски, патриархални райони! Там ме почерпиха с ракийка. Джойнта отказах, понеже на мен не ми понася, знам го от Чехия.

По-късно вечерта отиваме на гости на друг приятел на Иван: професор, бивш преподавател от ВТУ. И на вид се вписва веднага в представата за професор: дребен, с дълга, сива, щръкнала коса и мустачки, също както изобразяват Айнщайн по анимационните филмчета :) При него се пече скара. Хвали се с казана за ракия, който си има вкъщи. Наистина е внушителен! Присъства и едно по-младо момче, за което в последствие разбирам, че не е живял като малък в селото, но сега работи в Санниколау Маре и живее в къщата на баба си в Стар Бешенов. Уж говори палукянски, но ме пита дали говоря сръбски, тъй като иска да общува на сръбски с мен. WTF! И всъщност всички думи, които излизат от устата му, са на сръбски. А те са толкова малко, че дори не мога да хвана сръбска ли е граматиката, българска ли е. Казва ми, че често ходи в Сърбия. Сега се сещам, че докато бяхме при предишните хора,  стана дума за това, че по време на комунизма, те гледали сръбска телевизия, тъй като румънската била само два часа дневно. „Брех“, викам си, „дори в България имаше предаване от 17 ч. нататък и дори две програми“. Тези пък, които живеели по Дунаво, гледали българска телевизия. Смятай, щом румънците са гледали нашата телевизия, дето ние не можехме да я понасяме, каква е била тяхната.

На следващия ден решавам, че ще хващам пътя наобратно. Сутринта Иван ме завежда в „културната къща“. Там получавам почти персонална беседа от уредника на музея и дори наставления какво точно да снимам-например грамотата, с която Мария-Терезия дава разрешение на нашенците да се заселят в нейните земи. Няма нужда да казвам, че и беседата беше на книжовен език, въпреки че Иван ясно заяви, че за мен е интересно да слушам  автентичния говор. С всичките тези връзки с България накрая ще се затрие този толкова красив и своеобразен говор, мъчно ми е. От една страна обвиняваме държавата, че не поддържа достатъчно връзки с диаспорите, но от друга забелязвам, че тези контакти може да имат и отрицателни проявления. 

Накрая, таман си помислих, че се отървах вече от него, когато той предложи да ни заведе до гробището, където щял да ни покаже нещо много интересно. Вече дори и не исках да си мисля какво аджеба може да е това интересно нещо. И...готови ли сте. Неговото име е...Показа ни един надгробен камък във формата на кръст, без надпис, или по-скоро със заличен такъв, понеже явно някой беше излял една кофа латекс отгоре му. И да...това беше НЕЩОТО. Просто ми взе акъла. На връщане от гробището пък ни поведе към някаква „рибарница“, както го нарече той, а то си беше зарибен язовир. „Като се мъчиш да говориш език, дето не знаеш, така става“, вече бях бая изнервен в жегата аз. И то защо? Защото, видиш ли, била собственост на бившия заместник-кмет. А за бившата власт вече изяснихме кой какъв е бил,  нали така. А ние таман пристигнахме делегацията с колелата, и човеко получи обаждане, метна си се на Голфо и отлете. „Чакайте“, ка, „десет минути“. „Само да тръгне и тръгваме и ние“, каза дядото от музея.

Като се върнахме в селото, имаше пак едно интересно събитие. Типично българско ли да го нарека, циганско ли, и аз не знам вече. Купихме си по бира от кафенето. Понеже обаче не продават за ядене, а сандвичите ги продават в съседното заведение, понечихме да седнем с тях И БИРАТА. Излезе обаче собственикът на кафенето и ни овика, че така не можело. Не можело със сандвичите от другия да сядаме, видиш ли,  на неговото заведение. Абе аланколу, нали бирите са от тебе, бе!

Преди срещата с кмета на селото, който се нарича „господар бироф“, Мица, която е учителка по химия в селскта гимназия, ни разведе из сградата и заедно с Иван като асистент ми направи няколко експеримента със запалване на газ, пукане, оцветяване на течност и прочие магии. На Мица също бил оказван натиск заради политическо-гражданските ангажименти на Иван. Мъка...Научих, че и сега дори на учителите в Стар бешенов се казва „другарю“ и „другарко“ като израз на уважение, само на учителите. Е, това ако не е извратена форма на комунизъм...Както в Средец примерно и сега има улици Васил Коларов, Георги Димитров и прочие, докато вече втори мандат управлява ГЕРБ.

Домакините любезно ни отвориха и местната католическа черква (не, че има и друга), която след няколко десетки години строителство била завършена в началото на 19ти век. Имаше си и орган и све, както си му е редо. Сякаш хората държаха да ми я покажат тая черква. Може би като символ на тяхното обединение и победата над страданията, които са изживели от напускането на българско до установяването си в тези територии.

Накрая се срещнахме и с господар бироф. Господар там се казва на „господин“, а с Иван единодушно стигнахме до извода, че „бироф“ ще да идва от „бюро“, т.е. понятието за кмет при тях явно е ‘тоя, който стои зад бюрото‘, т.е. бюрократ или пък администратор. Докато при нас „кмет“ идва от „комита“, т.е. някакъв боен нюанс има тука. Впрочем в поста на кмета у нас все още се запазва царското, владетелското, докато на други места той е просто един администратор. И в Сърбия е така. Та бяхме допуснати на срещата на господаря бироф с някакви други хора, които имаха да го помолят за нещо във връзка с някакви строителни работи. За мен беше ценно да видя с очите си, че в румънска администрация се говори на български /добре де, палукенски/ език. Като ми дойде редът, им казах, че за мен е важно да се концентрираме върху това, което ни сближава, а то е, че можем да говорим едни с други и да се разбираме, макар да звучим различно, и че аз не съм от онези патреоти, които ще кажат, че езикът им е непременно български. На това Иван ми отговори, че трябва да говоря по-бавно J от което ми стана ясно, че вероятно все пак не са разбрали по-голямата част от това, което казах.

Ето само някои черти на техния говор, макар че по други сайтове из интернет сигурно са изписани тонове: липса на турцизми като „майтап“ и прочие, не ги знаят, не ги разбират. Явно са си тръгнали, преди да се наложат в езика ни. За бъдеще време частицата е „за“, гласните накрая на думата не се изговарят (макар че ги пишат, което е странно, понеже като цяло писмеността им е фонетична, т.е. пишат, каквото говорят/чуват). Чува се изразът "по-више", което показва, че нямат усет за степенуването без частицата "по", както е в другите славянски езици. Подготвил съм един звуков файл. Който се интересува, може да го прослуша, за да добие по-непосредствено впечатление.

 

От тука нататъка ще посъкратя. На връщане след Панчево минах през село Иваново. Иваново е голямо банатско село, но в Сърбия. Интересно ми беше дали сродният сръбски език е оказал някакво по-специфично влияние върху говора. Заговорих се с едни съвсем рандом хора от селото-Дамянови. Те ми припомниха, че всъщност насам са се преселили хора от Стар Бешенов в 19ти век, когато турците се оттегляли на юг. Т.е. нашите хора един вид само чакали сгоден момент да се върнат пак в България. Което и става всъщност. Нали има села като Бърдарски геран. Но след като г-н Дамянов ме попита дали гледаме чубрица, ми сподели, че той е земеделски производител и произвежда олио от слънчоглед. Беше думата за турците и дали има турци в моя край. Беше убеден, че има! И какво правел нашият човек-в олиото, което всъщност продава на омразните нему турци, слагал разтопена свинска мас! Ей така-за отмъщение за едно време, когато турците са измъчвали техните прадедве, както там казват. Показах на децата му вестниците и списанията „Nasa glas”, които се издават от българското малцинство в Стар Бешенов и които бях получил от уредника на културната къща в Стар Бешенов, и те ми казаха, че знаят за тях, дори снимката в едно от списанията била правена в Иваново. Ето, значи, и тук са обхванати от контактите с българската държава. Имали си и учител даже от България. Та, говорът беше същият, както и в Стар-ама-беше-нов. Даже имената на хората бяха същите. Примерно, един магазин се държеше от Никола Василчин-същата фамилия, която има и Иван от Стар Бешенов.

След Земун реших да пресека Дунаво на север по един нов мост, построен от китайци. Ей, не мръдна! Още един пример, че в Сърбия яко се набляга на контактите с Изтока. Не казвам кое е добро и кое лошо. Предстои да се разбира. В с. Бешка докато четях табелата, която показва маршрутът на Евровело 6, до мен стигна един възрастен човек. Той ми даде акъл да кажа, че съм македонец, когато в следващото село питам за хотел. Поясни, че македонците били известни със стиснатостта си в Югославия, нещо като нашите габровци вероятно, и затова щели да ми дадат по-ниска цена за пренощуването. Е, успяха да ми поскат 2500 динара, преди да успея да заявя, че съм македонец. В резултат се наложи да препускам с 30 км/ч към следващото село, защото иззад мене се надигаше зла буря, а предния ден вече бях се отървал от една такава на косъм, сигурен бях, че няма да се остави да я прекарам за втори път. В Стари сланкамен обаче ядох най-вкусната рибля чорба EVER!! Огромни парчета крехък сом плуват в мега вкусния червен, плътен, леко пикантен сос, мммм. А самата чорба е поне един литър! Така че ако имате път по Дунаво, обавезно у Стари сланкамен на Кея.

Има и още неща, които напират да ги споделя, но човек трябва да си знае мярката. Извинявам се, че толкова дълго стана...

Експедиция "Банатски българи", част 3

На следващата сутрин другата дъщеря на Владимир ми отключва гаража и аз си взимам колелото. Прекарвам поне половин час пред него и под печащото слънце, което се е съвзело след вчерашната буря, настройвайки задната спирачка и смазвайки веригата, тъй като маслото ѝ се е измило от дъжда. Закусвам до чешмата на централната пешеходна улица последната част от агнешкото варено, дадено ми от майката на Милан в Прийевор /Чачак/, като дарявам най-омекналата част от него на лежащото до мен кученце, което я изяжда лежешката, без дори да се повдигне. Малко неуважително. Това все пак е варено агнешко, къде ще намериш такова, бе аланколу.

Правя снимка на черквата "Св. Димитрийе", за която снощи Владимир ми е разказал, че е необикновена с това, че в нея са погребани кокалите на войници, които в първата световна война са били врагове, и заминавам за Белград.

Към Белград, както се очакваше след сливането на всички отделни пътища до Лазаревац, колите са супер много. Затова и неколкократно спирам, за да търся алтернативен маршрут по навигацията. Чак към края, при Сремчица, се усещам и минавам вляво, където трафикът е многократно по-лек. Докато се кефя на решението си, бързо навлизам в Белград. Замаен от многото хора и коли, решавам да вървя по тротоара към ценръра, бутайки колелото. Хем ще мога да разгледам града. По пътя минавам покрай неколкоетажна сграда, на която едната стена липсва, а арматурните железа стърчат. Никак не се връзва с пейзажа наоколо. Веднага се сещам, че може би тя е умишлено оставена, както 原爆ドーム в Хирошима. Оказва се сградата на министерството на отбраната на Сърбия и предположението ми е една крачка по-близо до потвърждението. В центъра обикалям парка околото Калемегдан, чудя се какво толкова му е красивото на Белград. Ма як си е. Можеш да гледаш от високото към Дунаво и към мостовете му. Вечер сигурно е красиво. Минавам пак през главната улица, където този път сядам на едно гъзарско заведение, рънътъ праи борбътъ. Все пак не съм у Белград всеки път. Поръчаните спагети обаче са вероятно най-лошите, които някога съм ял. Сухи и безвкусни. Иначе струват сума ти пари и 60 пъти повече динари. Таман си тръгвам, и идват двама колеги-пътешественици с колела. Сигурно съм ги подлъгал да седнат и те там. Те обаче са в обратната посока, към България. Не говорим много за жалост и се разделяме.

Минавам по моста върху Дунаво. На другия бряг случайно и много щастливо откривам табела от маркировката на Евровело 6. Тя посочва как да стигна до Панчево по алтернативен маршрут, без да се бия с все колите по пътя. Навивам се, без много да мисля. В началото минава по някаква тиха, тясна крайречна уличка с малки спретнати къщурки и играещи деца. Чак не мога да повярвам, че само до преди няколко минути съм бил в гужвата на Белград. Много скоро след това маршрутът ме отвежда на брега на самата река. Е, не е самия Дунав, а някакъв негов обрасъл ръкав. Черна пътека, обрасла цялата с трева, никакво движение на коли. Какви ти коли, то хора няма! Прокарана е по самия насип и предоставя гледка наляво и надясно. В реката всичко е зелено: хаотично преплетени дървеса, покрита с леща тиха водна повърхност, изсушени дървета. Приказно! И малко крийпи. Дългокраки пилета щъкат насам там, други пък наблюдават зорко и чакат някоя жаба да прояви неблагоразумие.Чуват се единствено гумите ми, които внимателно търсят по-малкото тревно съпротивление.

По тоя път карам около 8 км, а после се връщам към стария и не чак толкова добър асфалт, за да стигна по-бързо в Панчево. Все пак там имам уговорка с още един човек от warmshower. Обаче на входа на градчето, още от моста над един от ръкавите на Дунаво, ме обхваща едно такова спокойствие, една хармония, една тишина. Ами те хората налягали под едни чадърчЕта, покрити с тръстика, други-по разположените по брега заведения (или както по бургаско им викаме-капани), трети мирно се разхождат с дечоро под ръка по алеята. Рибарски лодки са паркирани по цялата дължина на ръкава и дори не помръдват. Не устоявам и веднага слагам курс към гледката, пълен с желание да се потопя у атмосферата. Минавам бавно и аз по алеята, зяпайки хората, които са насядали по капаните. За жалост бързо стигам до края на крайбрежната алея. Там обаче без да губя инерция, си харесвам едно дърво и веднага се мятам под шарената му сянка, която то лежерно мята на склона. Подпъхвам каската за възглавница, но все ме убива и не ме оставя да задремя истински, мижейки на вече не така силно парещото вечерно лятно слънце.

Петнайсет минути преди часа на уговорката с домакина ми от warmshower все пак успявам да  намеря мотивация в себе си и да потегля. Всъщност обмислям и варианта да спя там на тревата, ей така без палатка, без чувал, просто да се оставя да бъда приспан от топлото лятно слънце. Но нейсе. Трябва да се става. Бързо намирам адреса на моя човек. Но! Ей сега се започва. На вратата не е като да няма звънец. Ама не е неговият. Пише друго име. Надничам през входната врата и забелязвам, че има вътрешен двор, а от там се влиза в същинския вход на сградата. Трябва да му се обадя, но цената на роуминга в Сърбия вече я знаете, а свободна мрежа там не се намира. Леко ядосан се връщам в центъра на града, за да търся интернет. Естествено, сега имам ядове с включването. Уж е свободна мрежата, а така и интернетът не тече. Накрая се свързвам все пак и се обаждам на моя човек. Да съм натиснел черния звънец, той бил като интерфон. Той самият не бил там, но баща му си бил вкъщи, той щял да ми отвори. Не си спомням звънецът, който видях, да е черен, но се съгласявам с гласа по телефона и се връщам на мястото. Естествено, там няма черен звънец. Разочарован, тръгвам отново в посока към реката и към една табела за нощувки, която преди това бях набелязал за точно такъв случай. Оказва се обаче, че табела има, но къде е самият хостел, не става много ясно. Намирам един, но там никой не отговаря на звънеца. Намирам и втори! Приветливо момиче изпъква веднага от съседния козметичен салон. Обявява ми цена от 1270 динара и щастлив приемам веднага. Заключваме колелото вътре, покава ми стаята. С една дълга летва, вързана с някакъв шнур, затваря единствения прозорец на тавана. В стаята е бая морна жега, щото няма никаква вентилация и малко съжалявам, че не стигнах все пак до реката.

На следващия ден трябва да стигна възможно по-близо до целта на пътуването си. Минавам през град Зренянин. Чудя се дълго какво значи името му и къде е ударението. Банатските българи го произнасят с ударение на "е", значи там ще е. Градът се оказва може би най-приятният град, през който съм минавал в Сърбия. Впрочем, още като минавам Дунаво и влизам в Панчево, усещам разликата в архитектурата. Първи път съм във Войводина и не очаквам да има толкова чувствителна разлика. Всъщност от няколкото дни, прекарани в тоя край, разбрах, че Сърбия свършва на Дунаво. Отвъд него е друго. И архитектурата е друга, и езикът, на който хората по малките магазинчета си говорят, е не сръбски, а маджарски. Чудя се как се чувстват всичките унгарци, които живеят там-хем са в автономна област в рамките на държавата Сърбия, хем са си унгарци, ама не живеят в Унгария и съответно не са в ЕС. Може би ги е яд. Дали Унгария има политика, подобна на нашата-да дава гражданство на сръбските граждани от Войводина, говорещи унгарски? 

Решавам да се потопя и в неговата атмосфера, като си помогна с едно шише бира, което взимам от близкото до парка и реката павилионче. Прекарвам няколко време под едно дърво край реката, но за жалост скоро трябва да ставам, защото бирата иска вече да излиза. Търсейки подходящо за целта място, попадам на интересен мост. Под него няма река, няма дори вода. Пешеходен е. От двата му края има стълбички. Всъщност изобщо не разбирам кому е нужен мост на това място.

Вечерта ме застига малко след село Башаид и отварям палатката за втори път в това пътуване-този път на изхода от Сърбия.

Експедиция "Банатски българи", част 2

Пътуването ми към следващата ми дестинация е безлично, но за сметка на това неприятно. Както винаги, духа вятърът от Запад. В едно от селата преди Кралево спирам, за да си купя вода. Двама млади пенсионери на по чашка утринна ракия ме канят да седна при тях. Единият се оплаква как нямало работа за младите, как цената на продукцията им е твърде ниска. Отговарям му, че макар да е така, сърбите в района имат големи, добре поддържани къщи. Видял, че не споделям гледната му точка на мрънкотене, ентусиазмът му за разговор (сиреч монолог) с мен бързо спада.

В Чачак пристигам навреме, дори го подминавам. GPS координатите ме водят извън града, най-лошото е, че изглежда ще е и извън селото. Още по-най-лошото е, че на картата ми точката, където трябва да стигна, самотно се червенее в тревата, без никакъв път да води към нея. Приближавайки се до мястото, се оказвам прав. Тъй като това все пак е село, решавам да попитам спортната колоездачка, която точно в тоя момент минава покрай мен, дали аджеба не познава Драган и Милан, които са близнаци и също като нас карат колело. Тя обаче ме попарва с отговора, че не е от селото, а от Чачак и не познава хората. Но пък е супер отзивчива и ми предлага да се върне до магазина, който задминах преди неизвестно време и да попита там. Отиваме двамата, но и там не са чували за моите хора. Тогава тя предлага да им се обади по телефона. Не, че и сам не мога да им се обадя, но...добре де, не мога. Минутата ми в Сърбия струва към 7 кинта. Братята близнаци били пък излезли към Чачак, да ме пресрещнат, но незнайно как сме се разминали. След кратко каране в обратна посока-ей ги на идат. Още в първите секунди ми правят впечатление погледите и на двамата. Те са от онези хора, чиито очи сияят, блестят и излъчват доброта. Срещат се изключително рядко. Още щом зърнеш такива хора, знаеш, че с тях си приятел, още преди да сте говорили каквото и да било, и веднага се отпускаш. След няколко приказки тръгвам с единия брат да пием по бира. В кръчмичката се срещам с интересен езкемпляр. Петдесетина годишен, говори културно. Щом разбира, че съм от България, веднага взима лист хартия, фулмастер и ми нарисува картата на България, толкова точно, колкото и аз не бих могъл. А след това продължава и с очертанията на съседните ни страни. Шашнат съм. След малко изпъква с едно бурканче. Вътре имало пръст. Събрал я от ГКПП Капитан Андреево в началото на 80-те, когато пътувал към Турция. След още малко донася подобни бурканчета, всяко надписано и със съответния флаг, от Германия, Англия и забравих още от къде. Лихтенщайн май.

След тази приятна аклиматизираща среща с Милан отиваме у тях. Там вече ни чака и вторият им warmshower-гост. Обикновено получавали запитване веднъж на 2-3 месеца, но ето че днес в един и същи ден имат двама госта. Пиер е от Франция и яко обикаля Европа. Почерпват ни с кафе, което макар да не пия кафе, не мога да откажа. Даже изпивам и мътилката отдоле, смятам го за израз на уважение.

На другия ден сутринта духа доста вятър и капе дъжд. Помислям си, че лошото време ей сега напада Сърбия. Пиер смята да остане у нашите любезни домакини. Идеята силно ме изкушава. Все пак хората са чудесни. Остава само вътрешното ми съпротивление, тъй като те са прекалено добри, хранят ни и ни поят-то не бяха гибаници и домашни сръбски манджи, па домашна ракийка, па бира, па све...и не бива да се възползва човек твърде много. Но предолявам тази бариера и "подведен" от Пиер, оставам и аз. С госпожа майката постоянно тече някакъв лаф. Примерно говорим си за наименованията на разните му там роднини като чичо, вуйчо и прочие. Те имат едно "сестра од уяка" :) , сиреч първа братовчедка. Пита ме "Како се зове старша сестра?" "Како", отговарям аз. "Па како??", отново ме пита тя. "Како", отговарям отново аз и не разбирам, що ме пита пет пъти едно и също нещо. Сетне се оказа, че тя пък не разбирала, що аз се базикам с нея, като постоянно повтарям въпроса ѝ. През деня отиваме с колелата до Чачак, леко завалява дъжд и ние се евакуираме в близкия бар, където пък работел приятел на Милан. Получаваме бирата почерпка. После времето се оправя и пак грейва слънце. Вечерта с Милан се разговаряме и се оказва, че той работи (като доброволец) към Клуб путника. А тоя Клуб путника пък е издал  една книга "Бантустан", която аз преди около две-три години си бях купил онлайн директно от тях. Оказва се и че познава Снежана Радойчич-сръбкиня, която от години обикаля света с колело. Та света се оказа отново изключително малко място. Отгоре на това Милан наскоро е напуснал работата си за мизерна заплата (макар да е завършил икономика в чачашкия клон на университета) и сега работи само на фермата на семейството си. Т.е. направил е нещо като мен. Само дето тяхната ферма е 4 хектара, имат и бая добитък, та направо могат да си се изхранват от нея.

Като изключим малко по-силния вятър от време на време денят беше добър за каране. Обаче не! Щеше да вали и аз останах да се спасявам от дъжда. На другата сутрин времето отново е сникнато, но поне не вали. Правим си всички снимка за спомен и след кратки инструкции по кой точно път да мина, потеглям, а Милан идва да ме изпрати чак до Прелина-село на почти час път от тях.

Още щом подминах Горни милановац към насрещния вятър се добави и една висока планина като купол от дясно. То да беше само тая планина, проблем няма, но подобно на Витоша, беше събрала всичките дъждовни облаци около себе си  и се виждаше, че зад нея вали. Даже почна и при мен да капе. Набързо си облякох дъждовните дрехи, но повече време ми отне да разсъждавам дали да продължа по същия път в дъжда и вятъра, или да обърна до Горни Милановац, от където да мина през една по-ниска планина в малко по-друга посока. В града не валеше. Зарадван, че съм взел правилното решение, запъплих с върла скорост по баира в посока Лазаревац. Мързеше ли ме да спирам и слизам, или исках да вида как  ще се развие въпросът с времето, не знам, но в крайна сметка останах без хляб. Обикновено това не е проблем, но майката на Милан и Драган ми беше приготвила торбичка за изпът, в която освен доматите, краставиците и лютата чушка собствено производство, имаше и едно парче домашно агнешко варено, за което ми трябваше хляб. А в последното магазинче работели само до един часа и хлябът им беше свършил. От тука нататък може би беше най-красивото каране. Без трафик, с умерен наклон, завои, гора, тишина, хармония. Хора, излезли пред къщите си и кротко чакащи приближаващата буря. А аз трябва да карам...След малко и дъждът дойде и всичко си дойде на мястото. Не вали силно, но яко набива. Стана и студено, термометърът се колебаеше между 15 и 13 градуса целия ден. Вече  не ми беше интересно. Нито можеш да спреш, нито къде да се подслониш, нито да отвориш палатка...За късмет в едно село магазинът работеше, имаше и хляб. Последният! И го дадоха на мен, вместо да си го запазят за някой комшия. Евала! Пощата отсреща пък имаше приятно издадена козирка, та веднага се подслоних там и извадих такъмите за обяда. Едно от най-вкусните ми яденета. След като се наобядвах, дълго се чудих какво да правя. Накрая ме осени идеята, че тоя дъжд може би се задържа тук, тъй като е планина, макар и ниска, и ако изляза от нея, а знам, че тя не е никак голяма, вероятно няма да вали. Така и се оказа! Само че трябваше, въпреки че имам навигация, да обркам пътя два пъти и разстоянието ми до Лазаревац от около 70 км, да набъбне на повече от 100. Вторият път беше брутално, защото в опит да избегна тежкия трафик, минах през село Дудовица, но на края му пътят премина в черен. А беше и баир, и валеше. Нейсе, трябваше да се върна и все пак да мина по пътя с тежкия трафик. Е, явно не съм умрял, но защо сега трябваше така да става...Там обаче видях тая табела:

Няма да успеете да видите какво пише на нея, но накратко първо-това се води регионален път и второ-държавата! не общината, инвестира в неговия ремонт. Тука у нас разни криворазбрали неолиберасти, които за жалост са окупирали даже и по-хубавите партии, смятат, че доколкото няма изгода от даден път, той изобщо не трябва да се ремонтира с обществени средства.

Понеже сме на тема табели, ето още една:

 Изпълнителят на тая магистрала е фирма от Азърбайджан. По-нататък ще има и други интересни примери. Сърбия е яко в "Евразия".

В Лазаревац отново имам уговорка с човек от warmshower. Картата ми на Сърбия обаче е явно непълна, и улицата, на която се намира сградата му, липсва. След бърз телефонен разговор Владимир идва да ме посрещне, бил съм на два блока разстояние от него. Паркираме колелото в гаража му и се качваме в апартамента му. Той вкарва мръсните ми дисаги под душа и ги бърше. Банята е първото помещение, в което аз влизам. После ме почерпва с бобец и биричка, запознава ме с едната си дъщеря и отиваме да пием по бира в любимия му бар. Музиката не  му харесва, но пък идва тук заради амбиентата. Редовно е ивал да кара ски в Банско, но от 4 години ходи само във Франция, където пистите били много по-добри. В Банско не достигали съоръжения. Иначе Банско било много класно място. Споменава и за чубрицата. Обещавам си, че ще му пратя от България, щом се прибера.