Аманоджаку 天邪鬼

На времето като бях в Япония, имах една приятелка Мегуми.Тая Мегуми като ме поопозна какъв бях чишит, взе да ми вика "аманоджаку". Естествено тая дума не я знаех и я питах, какво аджеба значи. И тя ми обясни, че е човек, който все говори наобратно. Не напук, не да се заяжда с лоша умисъл, а просто все ще намери какво да каже, че нещо няма да стане, както си го замислил, че еди къде си може да се обърка; ами какво ще правиш, ако...и тям подобни.
Тъй като Мегуми ми го казваше с усмивка, тя всъщност направо си ме е базикала, но аз не го приемах толкова надълбоко, не вярвах, че имам проблем, че това е нещо лошо. С времето обаче явно нейните приятелски забележки са започнали да действат, защото започнах да се улавям, че не само не съм напълно забравил думите ѝ, както се случва с всички реплики, които човек чува или прави в делниците и празниците си, ами и съм започнал да полагам усилия да не бъда аманоджаку. Сигурно влияние има и модата напоследък за позитивизъм. Въпреки това обаче най-вероятно не ми се удава, но по-добре поне един проблем да е осъзнат, макар да не се взимат мерки по решаването му, отколкото човек дори да не е ясно за съществуването му.
Тогава не знаех, какво ѝ е на Мегуми, постоянно да трябва да се защитава за всякакви подробности, да отговаря на дребнави критички, и то без да се изнерви даже. Дали просто е била твърде търпелива, не знам.
Край нас има твърде много черногледи хора. Може би точният превод е именно черноглед. Та-погледнете навътре и ако видите някое аманоджаку, одма го утрепете. Исто следечи пут като ви се поиска да кажете нещо нааманоджаку, се хванете за гушата и стискайте здраво, докат вече не можете да стискате.

Сърбия, ден 2/3

20.10.2013, Трън-Босилеград

Тая сутрин беше много студено в Трън. Усетих, защо там е измерена най-ниската температура в България:-38.3 по Целзий. В Гърция не ми трябваха ръкавици, затова и бях неподготвен. Импровизирах с чифт мръсни чорапи на ръцете, но въпреки това беше як студ. Обаче по-добре от голи ръце. Но все пак беше голям кочан. Но пък по-добре от без нищо...

Апнахме мекици и тутманици на единствената баничарница в Трън. Между другото, там има мегдан за бизнес. Колкото и да е малък градът, всички работещи сутрин закусват от тая единствена баничарница, стават опашки, най-популярната стока-баничката-е в дефицит. Продавачката е зла. Все симптоми на монопола. Купих и една книга местно производство-краеведско изследване за село Реяновци, най-паче за да се доближа до този отмиращ диалект.

Пътят беше празен. Утринно-есенно-красив. Цветът на гората най ме впечатли. Смесена гора с подлес от иглолистни видове, над тях широколистни, но без листата-пурпурно кафяви дървеса. Перфектно съчетание. А доле в равното-свежо зелени ниви (на снимката по-доле-кафяви :)) )

към ГКПП Стрезимировци

По пътя към ГКПП Стрезимировци ни повикаха две котлета. Слязоха от едно дърво, в което после на около 50 см от земята видяхме, че има хралупа. Бяха изключително любвеобвилни и сладки, чак превъзмогнах страха си от бълхи и ги сгуших и аз. Хвана ни страх, че подобно на нас, се мятат и на леките коли и че някоя може да ги сгази. Затова поискахме да ги отнесем до следващото село (от където вероятно ги бяха стоварили), мушкахме ги в дисагите, но те завчас излизаха пак навън. Нямаше, как да караме без ръце по международния път :(( и ги оставихме там с искрената и силна надежда да преживеят. Беше ни много трудно...котлетата хванаха да търчат по нас...

към ГКПП Стрезимировци

Пътят след КПП-то продължава все така пуст. Само от време на време профучава някой празен автовоз на Запад. Наклонът става приятен, добре, че не бързаме. Стигаме до края на това качване, ок. 1360 мнв, което е и последното за това пътуване. Вдясно посинява Власинското езеро, а пътят минава през селца, в имената на които обавезно присъства думата "власина". Тогава не знаехме, но после от приятелите ни в Босилеград разбрахме, че островите в това езеро...се движат. Проверих в нета и се оказа истина. Когато се доближат до някой бряг, кравите се качват да попасат, а той това и чака-потегля и ги отвлича. Те мучат жално назад, ама...но пък си имат храна и вода, колко им душа сака. И аз искам така да ме отвлече някой остров...

Власинското езеро с остров

От езерото имаше само още едно кратко изкачване и от там започна едно бая дълго слизане към Босилеград. Мястото се казва Чичин град и от там е минавала границата между България и Сърбия преди Ньойския договор. Също така от тази линия на Запад вече не можеш да се разбереш на български, по информация на нашата домакиня от Босилеград.

село Божица

Велопът

пътят към Босилеград

Добре си спомнях, къде живее нашата домакиня в Босилеград. Влязох в двора ѝ със самочувствието на чакан гост и чукнах на вратата. Отвътре се чуваше говор по телефона, но какво пък-важното беше, че веднага ме отрази и ми отвори вратата. Затова и бях шокиран още повече, когато тя ме попита кой съм. Жената излязла случайно навън, за да тури на прасето :)) Стоя аз със светлоотразителна жилетка пред вратата и се мъча да обясня, че приятелката ми се е обадила по телефона, че съм спал и друг път при нея, пак с колело, че я познавам преку Леон, а тя отива да нахрани прасето. Шок!

Въпреки че не се сети кои сме, жената ни пусна да влезем, показа  ни стаята...И чак когато смятахме да се прошетаме из градо, тя възкликна изот къщата "Чак сега се разбра!" Т.е. спомни си за нас и за мен и ме изпрати при Леон, че он питал за мен още от лятото, когато ги излъгахме, че ще идем.

Вечерта започна в ресторанта на центъра. Кофти беше, че там се пушеше, като във всички заведения в Сърбия. Но пък сервитьорът беше, както вече имахме възможността да се запознаем по-рано тая година в мотела край Чичевац, от старата школа, макар и млад. Любезен, стилен, приятен, създаващ чувството, че е готов да помогне. Обясни ни например, че кременадла е пържола, както и други неща от менюто, което, макар в българската част на Сърбия, беше написано на сръбски, в което не намирам нищо лошо. Скарата (рощилят), както очаквахме и се надявахме, беше страхотна. 

ресторан в Босилеград

След това отидохме при нашите приятели. На Любен му трябваше точно една секунда да ме познае през прозореца на входната им врата и да ни покани "Айде!" И аз, и те се радваха да се видим отново. Почерпиха ни с домашен мед, орехи, гроздов сок и други. Любчо ни посвири на акордеон. Беше много романтично-сам си трошиш орехите :) И добре си поприказвахме. Запомних едно от Леон-жената има три пункта, които изпълнява по отношение на един мъж: 1) показва му, че той нищо сам не може да направи правилно; 2) кара го да я търси за съвет за всяко едно нещо; 3) отделя го от приятелите му, като на всеки намира по някакъв кусурац. Аз, разбира се, не мога точно да го цитирам. То е и супер интересно да слушаш диалекта, на който говорят тия хора. Родителите всъщност се мъчат да говорят книжовен език, когато се присетят, за което на мен ми е мъчно, дори се поправят един друг за някои думи. Любен обаче ми се струва, че повече пере на сръбски...

Любен Накев свири!

Показаха ни по местната телевизия изпълнението на някакъв проект. Той се състои в това да се организират вечеринки с хорА в околните села, всеки път в различно, и участниците да се извозват с автобуси, платени със средства по този проект. Впечатляващо беше, че участниците са все млади хора, българи/сърби и че играят много добре шопските хорА. Явно селата им, макар и малки, за разлика от нашите, имат и млади хора. Направо ми се прииска да остана да живея там!

с ракиджийницата

15.11.2013

Имах много мил спомен от варенето на ракия като малък. Как с баща ми ядем сирене и праз на дървена маса без мушама в малка, затоплена от буйния огън под казана, уютна стая.

Макар по отношение на интензитета да няма място за сравнение, при второто ни пътуване по нашето Черноморие от края на това лято можах да направя сравнение между емоциите от първото пътуване и емоциите от второто пътуване. Даже решихме да не повтаряме маршрути. Ракиджийницата не е място, на което отиваш веднъж или дваж в живота си; има хора, които я посещават всяка година, по работа да го наречем. Горките хора...сигурно вече тотално са заличили чистите си детски спомени от това място.

И няма значение, какво е било дережето, когато си бил малък-чисто ли е било, шумно ли е било, опушено ли е било, паяци ли е имало, бълхи ли...Но когато посетиш за втори път такова място, което едва ли не е съществувало само в спомените ти, рискуваш много. Не го прави друг път!

Ракиджийницата, другари, е като изоставена. Но тя работи-в тоя сезон всеки ден има хора, които варят там ракия. Обаче покривът не е ремонтиран, за да не падат боклуци отгоре, от вътрешната страна са опънати парчета брезент. По рафтовете-боклуци и прах. По тавана-кафяви паяжини, натежали от прах и боклуци от покрива. По стените-засечено от вино и джибри...Неподредено. Стана ми изключително болно. Разбирам, че това са неща, които се оправят относително лесно. Зависят само от ракиджията. Идеално отражение на държавата-както народът излъчва управниците си, така и селото е излъчило управителя на тази ракиджийница.

Ракиджийницата работи. Идват хора от цялата околия-от Сливово, Момина църква...Макар по закон да трябва да се плащат 2.20 лв акциз на литър сварена ракия, всъщност собственикът на ракиджийницата-местната районна потребителска кооперация-не търси тези пари. Никой няма да оспори, че да вземеш от хората 2.20 на литър, е чудо нечуено. Нагледен пример за глупостта на другарите, които коват бюджета в София, как приходната част си я смучат от пръстите и хал-хабер си нямат от реалността в някои отношения. В този смисъл това е добра и правилна преценка на управата. Обаче! Както и навсякъде по държавата, и тук се гледа да се излъже закона. Ракиджийницата се е превърнала в обществена инсталация, за която никой не полага грижи, а всеки я използва. Необходимите за адекватната ѝ поддръжка пари не се събират...Да, 2.20 на литър са много пари, значи да платиш 90 лв само за акциз при 40 литра ракия (отделно е таксата за ползване на инсталацията). А народът е сиромах. Но в какво се залъгваме иначе...Да работи казанът, да пуска ракия-само това ли е важното? В държавата всички чорбаджии оправят собствените си къщи, градят високи зидове, а пред тях строителни и битови боклуци, надупчени улици. Те обаче все едно не съществуват, щом са извън дувара...чудесна проява на синдрома на щрауса.

Сърбия, ден 1/3

19.10.2013, Перник-Трън

Това пътуване из Сърбия ми дойде дюшеш след скучното по Гърция.

Целта беше да направим кратко пътуване из любимата ни Сърбия, където да се почустваме добре, без да е необходимо да пътуваме дълго с обществен транспорт до място, от където можем да се наслаждаваме на пътя, а не да се съсредоточаваме върху безопасността си. Власинското езеро (*язовир) изглежда добре на картата. Освен това аз бях ходил в Босилеград и там имах ятаци, при които да спим качествено и евтино под покрив и да се видим с приятели, за да ни е приятно. Вики направи разпределението на километрите по маршрута по дни. Идеята беше да не караме дълго, тъй като денят е кратък, и за да има време за наслада. 

От София до Перник скочихме с влака. Влакове до Перник бол, мисля, че хванахме някой около 10 ч. Там апнахме гадни дюнери на главната улица. Първом хванахме главния път за Брезник, но скоро се усетихме, върнахме се и подкарахме през Витановци. От там пътят беше доста по-нагънат нагоре-надоле, ама пък нямаше почти никакви коли. Много приятно!

След обяда в Брезник продължихме отново между селата. Край Парамун се върнахме пак на главния път, но каква изненада-нямаше ги колите. Освен това беше спускане чак до реката Ерма. Изключително приятно.

В Трън стана малко по-интересно. Хотелчето "Къщата на кьоше" беше окатанчено, кръчмата също не работеше. Обадихме е на собственика. Той даде указания по телефона, къде да влезем, кой шкаф да отворим, кой ключ да вземем и в коя стая да се самонастаним :) Човекът бил някъде далече и щял да дойде по-късно вечерта. Няма проблем значи. Той действително дойде, дори ни разказа, че така настанявал хора даже от морето. Явно това е утвърдена практика за този хотел :) Иначе вътре си е много хубаво. Има си и печка на дърва, която ни предложиха, но която ние не палихме. Беше заредена, а кибритът поставен предвидливо отгоре. Имаше и топла вода в бойлера. Само някакси странно канализацията издаваше странни звуци от време на време, все едно някой чука доле на приземния етаж и се мъчи да влезе, но като никой не дойде да чукне на вратата ни, след около няколко часа се успокоихме :) Та и това беше интересна среща.

Вечеря в ресторанта на хотел "Ерма". Доволни бяхме от храната, цените обаче не бяха трънски.

Представата на бая ти Крали за протестиращите студенти и бежанците

Тая утрина се разговорих с бая ти Крали.

Приближи се той към синоре.
- Момче, как се казваш ти?
- Митко.
- На дядо си си кръстен, значи...На колко си години? Към 18-20, тъй като гледам.

Още тука усетих, че нещо не е наред. Да вземеш един 30-годишен човек за 25-разбирам. Но да объркаш с цели 13-14 години...

- Няма работа за вас младите ееей...Ся и да работиш, те не те осигуряват...Един тука от село работѝ при Бемката, дава му по два лева, по пет лева...Зет ми пък, аз нали имам две дъщери, кара камиона по чужбина. Хиляда и петстотин лева не му платиха накрая...

Сетне разговорът неусетно стана политички.
- На тия студентите, младежите, дет протестират, им давали по 50-80 лева. Така разправят по телевизията тая сутрин. По цял ден пият из университета само...
- Не е вярно-ясно контрирам аз, приятелката ми и тя е от протестиращите студенти, имам и други познати, дет протестират. Знам, че не взимат пари.
- Туй сичкото го организират Бойко Борисов и ...ония, дет беше четири години...еей, че ми излезе от акъла сега, кажи го де...И след  известно чудене-Георги Първанов... Бойко понеже загуби властта и иска сега да се върне, продължава бай Крали, все едно не чул, какво казвам.
- И това са все хора от реституцията. Върнали им по 3-4 имота на главната улица в София, Варна, Бургас, по цял ден не ходят на работа.
-Ако са хора с имоти по главната улица, ще се занимават ли да ходят всеки ден на протести, да мръзнат, за 50 лева- питам отново аз.
- Ми те нямат работа и само пият и ...
- Тия, дето протестират, те за мене и за тебе протестират. Не е честно да ги набеждаваш, че взимали по 50 и по 80 лева за това, удрям го аз вече на морал.
- Ееми, не знам...
- И тия бежанци сега...вчера чувам, искали тука, понеже Странджа е обезлюден район, тука да ги настаняват. Ама те имат пари тия, не са сиромаси като нас. Ше дойдат тука, ше изкупят земята и ше им станем чираци на тях.
Бях чувал страхове, че са терористи, но че ще дойдат да изкупят нашата земя, виж това опасение от жив човек ме шокира. Не е ли все едно, кому ще бъдеш чирак? И българите не са по-читави. Самият бай Крали разказа за своите познати, които били завлечени с пари...Тоя аргумент обаче не посмях да му го споделя. В такива случаи винаги си спомням приказката "Не  спори с простаци. Хората наоколо няма да разберат, кой от двама ви е простакът".

И така, драги ми протестиращи студенти. Вижте, какво мислят за вас хората. Надявам се тия хора да са малко до изключение, но не ми се вярва...Трябва явно да не се позволява изобщо да се твърди по телевизията, че взимате пари. Иди после, та доказвай, че не е така. Трябва да се работи по имиджа. Явно всичко в тая държава е имидж.

Мъка, мъка, мъка...

Гърция, ден 9, последен

19.10.2013, Ефкарпия-Кулата

Няма вятър, няма мъгла, ясно е. Не вярвам на очите си и продължавам да се взирам във вейките на околните дървета, за да се убедя, че наистина е тихо и кошмарът е свършил. Да, наистина няма вятър. Обаче е бая бахър. И цяла нощ зъзнах...

За да не катеря напред през планината, където пътят се гъне яко нагоре и надоле, решавам да завия надясно при село Митохори и да търся отново пътя за към Мури въпреки неприязънта от големите коли, които бръмчат по него. Но не е толкова просто-хем искам да карам натам, хем не искам да е върху самия ЕО65. Знаех, че ще има някакво лутане, защото на хартиената ми карта на България там имаше един път, който отива до село Дурсато, но изглеждаше малко странен, и най-важното-нямаше го на картата на GPS-a. До Агия Кирияки беше добре. Преминах през селото...там някъде чакаше някаква жена и ме гледаше с интерес "Кво ли се е объркал тоз тука", а аз на акъла си виках: "Кво ме гледаш, от тука е пътя!" Обаче съвсем малко след това асфалтовият път взе, че свърши. Ама аз ербап и си продължих нататъка по черния. Наивно си мислех, че той по права линия  ще ме отведе в Дурсато и от там на главния. Ама нейсе! Пътят изтъня, избледня, взе да завива из едни долчинки...а естествено го нямаше на картата на GPS-a. Бая псувни изяде тоя път, макар че само аз си бях виновен и заради това бетер ме беше яд. Дори на едно място карах около десет минути в, оказа се, грешна посока по надолнище. Еле се върнах, та намерих накрая един път, който вече фигурираше на картата ми и макар и черен, вече имах навигация.

Излязох на почитания от мен ЕО65 и с изненада установих, че там няма камиони, няма тирове, няма тежки коли. То почти никакви коли нямаше. Къде бяха изчезнали всичките тия возила, и до днес ми е загадка.

Затова можех да се наслаждавам на тихото и слънчево време, красивите селца, кацнали по протежение на пътя, в подножието на Беласица и край Дойранското езеро. Може би най-приятното каране от влизането ми в Гърция. Таман ми ареса, и то трябва да си одя.

Дойранското езеро със село в Македония

Беласица от юг

Беласица отблизо, по към източния ѝ край

зеленият надпис!

През цялото каране из Гърция, с изключение на някои кратки разговорчета с магазинери, не съм си говорил с никой. Беше едно самотно пътуване. Не е яко да я няма Вики, с която да обсъдиш това, което ти се случва на колелото. Обаче край село Нови Петрич (Неа Петриси) както си карам и чувам изотзадзе нещо трака на метал. Това продължава по-дълго от обикновеното време, за което някой трактор те изпреварва по равен път. Приближава се това тракало и в бялото на окото ми влиза едно сгънато коляно. Подир малко вече се оформя и едно супер ниско, старо моторче с един голям нос, който пори въздуха наред с колената. Изпреварва ме това моторче и всичко се забравя. Гледам го аз обаче, че малко след селото моторчето спира и застава край пътя. Като наближавам ми показва отдалече да спра. Давам му знак, че ще спра, да не се притеснява. Гръкът, на видима възраст около 65 години, започва неистово да ме кани на "КАФЕ", като енергично прави муцка с устните и дланта си, като широко разтваря последната в завършващата фаза на жеста. Понеже ми изглежда добронамерен, пък и не съм си общувал никак с местните, което за мен е от най-големите съкровища на едно пътуване с колело, аха да се съглася да си помисля за офертата му. Още повече, че той ми показва, че "ей там ми е къщата". Мъча се да му обясня с ръце, че в 3 часа имам "пуф-паф" от Петрич. Това той ме разбра, но май не искаше да признае за това :)) Докато се пеня да му обяснявам аз, той ме попипва по облечения само в клин десен крак, подпрян на рамката и насочен към него. Но понеже физическите, приятелски контакти между мъже са някакси приети, не му обръщам внимание. Обаче той почва да ме постисква по-силно и почти не отлепя ръка от крака ми. Даже, явно отегчен от моето неразбиране, започва неприкрито да се пипа и да се дърви. Е в тоз момент разбрах!  Нямаше време да се занимавам повече с него, пък и в чужда държава може да стане нещо зле, затова просто го тупнах по-силно по рамото и си тръгнах.

Та така-Гърция продължава да е люлка на лесбиянците.

Вятърът се завърна, щом стигнах до края на Беласица. От там по магистралата до Кулата все духаше, но не можеше да се сравнява вече с вятъра от последните дни. Няма друг път освен магистралата, забранено-незабранено минах по нея. И коли нямаше много, екстра беше.

Човекът на гарата в Кулата не беше продавал друг път билет за колело, та поне три пъти се обади на съпорт центъра на БДЖ за напътствия. Кефеше ме, че беше някакъв ларж и си говореше на "ке", без да се притеснява. Това време явно е било достатъчно на задната ми гума да спадне напълно. За късмет нямаше почти никакви хора във влака, а и той, противно на очакванията на местните, не беше Сименс, а обикновен с купета, та най-отзаде дори успях да си залепя гумата.

Така завърши това пътуване. Харчове-150 лева всичко от Димотика до Кулата, включително нощувка край Кавала в хотел за 50 лева. Първите дни в България да съм похарчил още 10 лева максимум.

Гърция, ден 8

18.10.2013, Мелисохори-Ефкарпия

Още с отварянето на ципа на палатката виждам по отсрещните дървета движение на въздуха. Не е добре, когато въздухът се вижда. Значи има вятър. Мразя вятър. Получавам сърцетуп, като чуя думата вятър. Вече дори съм спрял да се радвам, че  няма мъгла. Защото това означава, че има вятър. Ако не съм казал-мразя вятър.

Тръгвам аз надоле, ама едвам пазим права линия. Хем по надолнище. Ветеро дуа...пък покрай мен хвърчат, имам чувството, сите коли, които излизат от Солун. Така и не разбрах, къде отиват те. Но подозирам, че те хващат пътя за към Серес. А не продължават за към Килкис. Това, че едвам държа права линия, е много опасно. Може да ме хакне кола. А коли не е като да липсват. Отделно, така шуми ветеро в ушите ми, че не чувам отдалече идващите коли. Именно поради тая опасност преценявам ситуацията и взимам тежкото решение да сляза от тоя главен път и да търся алтернатива на път без такова движение. Така се озовавам в първото село-Галикос. Написах го така, сякаш кой знае какво следва. А то нищо-просто поспрях в селското паркче, апнах и пийнах, пофирках местните песяци, които, невидели колелисти, не пропущиха да ме позалаят. Но едно добро нещо-излезе сайбийката им и им се скара! На това място се изкуших да погенерализирам, като си помислих, че на това в България не може човек да се надява.

Ядях бавно, оглеждах паркчето, мислех си, колко са яки боровете там и как при следващия порив на вятъра някой от тях ще падне и набелязвах, на къде точно ще избягам. Всичко това-за да не се налага да тръгна веднага. Защото какво-има вятъъър. Както и да е-тръгнах към следващото село Ксилокератия. Само дето още с излизането от Галикос се наложи да бутам...макар по надолнището. Вятърът беше умопомрачителен. Като спрех, едвам стоях до колелото, без да падна. Вярно е, че повърхнината на колелото и особено на целия ми багаж улеснява работата на вятъра, но ми се струваше, че духа вятър поне 100 км/ч. Така стигнах до Ксилокератия, където с облекчение забелязах една квадратна обществена сграда. Веднага се настаних откъм южната ѝ страна. Не можех да взема решение, бях уплашен от тоя вятър. За първи път в живота си изпитвах такъв вятър, невъзможността да се придвижвам, както искам със собствената си воля поради нещо, което не виждах и което винаги съм всъщност пренебрегвал-вятър.Бях в шок. Първо седнах, а сетне легнах с шалтето пред сградата край пътя и само се наслаждавах на завета. Там се живееше. Виждах обаче дърветата, как се огъват и клоните им заприличват на сърпове под напора на силния вятър. И това не ми даваше да се успокоя въпреки завета.

Ксилокератия

Така прекарах цели два часа. В това време построих стратегията за времето до България. Тя се свеждаше до това-вятърът е твърде силен. Без него можех да стигна до границата за ден. Той обаче може да удължи това до три дена. Затова и няколко километра може да са ми от полза, поради което-тръгвам. Макар и бутайки, поне на някои места може да се кара. Не искам няколко километра преди влака за София да не ми достигне времето.

Пътят продължи с баир. Всъщност не исках да минавам през Килкис, а да продължа по ЕО65 (Етники Одос-'народен път'. Що ли гърците не му викат "национален" или "републикански"...) именно защото бях видял на картата, че има изкачване. А вчера видях, колко е брутално съчетанието силен насрещен вятър с баир. 

Пръв поглед към Беласица в далечината

Все пак се наложи да мина през Килкис. Смятах да напазарувам в магазин край града и сетне да спя около някое от следващите села. Така и стана. Затвърди се впечатлението, че в хипермаркетите няма хубав хляб. Продава се само някакъв пластмасов, който е и кисел. Абе направо си е противен. На хартиената ми карта Килкис е отбелязан в жълто (както Кавала). Оказа се, че е заради някаква битка от 21.6.1913. Историците да кажат, какво точно е станало там и тогава. Явно сме се пукали с гърците, ама подробности не знам... 

Нощеска спах край село Ефкарпия. Видях един хубав кът край пътя и веднага и спонтанно реших "тука ше е". Има опасности да се спи край пътя, но...това все пак е селски път, крадците не знаят, че ще съм там през нощта, така че оставам. Най-важното-има чешма, пейки, маси, навеси, възможност за кинеф. Изчаках до към 20:30, когато бройката на минаващите коли доволно спадна до почти хич, и след  неколкократно излизане на пътя и проверяване, какво аджеба виждат преминаващите коли от моя лагер, установих вярното място. Уравнението затрудни и голямата месечина.

Рядко може да се види насърчаващият надпис "Неро кристало" където и да било

Голям студ беше тая нощ, с треперене. На сабайлен беше 6.9 градуса.