Гърция, ден 9, последен

19.10.2013, Ефкарпия-Кулата

Няма вятър, няма мъгла, ясно е. Не вярвам на очите си и продължавам да се взирам във вейките на околните дървета, за да се убедя, че наистина е тихо и кошмарът е свършил. Да, наистина няма вятър. Обаче е бая бахър. И цяла нощ зъзнах...

За да не катеря напред през планината, където пътят се гъне яко нагоре и надоле, решавам да завия надясно при село Митохори и да търся отново пътя за към Мури въпреки неприязънта от големите коли, които бръмчат по него. Но не е толкова просто-хем искам да карам натам, хем не искам да е върху самия ЕО65. Знаех, че ще има някакво лутане, защото на хартиената ми карта на България там имаше един път, който отива до село Дурсато, но изглеждаше малко странен, и най-важното-нямаше го на картата на GPS-a. До Агия Кирияки беше добре. Преминах през селото...там някъде чакаше някаква жена и ме гледаше с интерес "Кво ли се е объркал тоз тука", а аз на акъла си виках: "Кво ме гледаш, от тука е пътя!" Обаче съвсем малко след това асфалтовият път взе, че свърши. Ама аз ербап и си продължих нататъка по черния. Наивно си мислех, че той по права линия  ще ме отведе в Дурсато и от там на главния. Ама нейсе! Пътят изтъня, избледня, взе да завива из едни долчинки...а естествено го нямаше на картата на GPS-a. Бая псувни изяде тоя път, макар че само аз си бях виновен и заради това бетер ме беше яд. Дори на едно място карах около десет минути в, оказа се, грешна посока по надолнище. Еле се върнах, та намерих накрая един път, който вече фигурираше на картата ми и макар и черен, вече имах навигация.

Излязох на почитания от мен ЕО65 и с изненада установих, че там няма камиони, няма тирове, няма тежки коли. То почти никакви коли нямаше. Къде бяха изчезнали всичките тия возила, и до днес ми е загадка.

Затова можех да се наслаждавам на тихото и слънчево време, красивите селца, кацнали по протежение на пътя, в подножието на Беласица и край Дойранското езеро. Може би най-приятното каране от влизането ми в Гърция. Таман ми ареса, и то трябва да си одя.

Дойранското езеро със село в Македония

Беласица от юг

Беласица отблизо, по към източния ѝ край

зеленият надпис!

През цялото каране из Гърция, с изключение на някои кратки разговорчета с магазинери, не съм си говорил с никой. Беше едно самотно пътуване. Не е яко да я няма Вики, с която да обсъдиш това, което ти се случва на колелото. Обаче край село Нови Петрич (Неа Петриси) както си карам и чувам изотзадзе нещо трака на метал. Това продължава по-дълго от обикновеното време, за което някой трактор те изпреварва по равен път. Приближава се това тракало и в бялото на окото ми влиза едно сгънато коляно. Подир малко вече се оформя и едно супер ниско, старо моторче с един голям нос, който пори въздуха наред с колената. Изпреварва ме това моторче и всичко се забравя. Гледам го аз обаче, че малко след селото моторчето спира и застава край пътя. Като наближавам ми показва отдалече да спра. Давам му знак, че ще спра, да не се притеснява. Гръкът, на видима възраст около 65 години, започва неистово да ме кани на "КАФЕ", като енергично прави муцка с устните и дланта си, като широко разтваря последната в завършващата фаза на жеста. Понеже ми изглежда добронамерен, пък и не съм си общувал никак с местните, което за мен е от най-големите съкровища на едно пътуване с колело, аха да се съглася да си помисля за офертата му. Още повече, че той ми показва, че "ей там ми е къщата". Мъча се да му обясня с ръце, че в 3 часа имам "пуф-паф" от Петрич. Това той ме разбра, но май не искаше да признае за това :)) Докато се пеня да му обяснявам аз, той ме попипва по облечения само в клин десен крак, подпрян на рамката и насочен към него. Но понеже физическите, приятелски контакти между мъже са някакси приети, не му обръщам внимание. Обаче той почва да ме постисква по-силно и почти не отлепя ръка от крака ми. Даже, явно отегчен от моето неразбиране, започва неприкрито да се пипа и да се дърви. Е в тоз момент разбрах!  Нямаше време да се занимавам повече с него, пък и в чужда държава може да стане нещо зле, затова просто го тупнах по-силно по рамото и си тръгнах.

Та така-Гърция продължава да е люлка на лесбиянците.

Вятърът се завърна, щом стигнах до края на Беласица. От там по магистралата до Кулата все духаше, но не можеше да се сравнява вече с вятъра от последните дни. Няма друг път освен магистралата, забранено-незабранено минах по нея. И коли нямаше много, екстра беше.

Човекът на гарата в Кулата не беше продавал друг път билет за колело, та поне три пъти се обади на съпорт центъра на БДЖ за напътствия. Кефеше ме, че беше някакъв ларж и си говореше на "ке", без да се притеснява. Това време явно е било достатъчно на задната ми гума да спадне напълно. За късмет нямаше почти никакви хора във влака, а и той, противно на очакванията на местните, не беше Сименс, а обикновен с купета, та най-отзаде дори успях да си залепя гумата.

Така завърши това пътуване. Харчове-150 лева всичко от Димотика до Кулата, включително нощувка край Кавала в хотел за 50 лева. Първите дни в България да съм похарчил още 10 лева максимум.

Гърция, ден 8

18.10.2013, Мелисохори-Ефкарпия

Още с отварянето на ципа на палатката виждам по отсрещните дървета движение на въздуха. Не е добре, когато въздухът се вижда. Значи има вятър. Мразя вятър. Получавам сърцетуп, като чуя думата вятър. Вече дори съм спрял да се радвам, че  няма мъгла. Защото това означава, че има вятър. Ако не съм казал-мразя вятър.

Тръгвам аз надоле, ама едвам пазим права линия. Хем по надолнище. Ветеро дуа...пък покрай мен хвърчат, имам чувството, сите коли, които излизат от Солун. Така и не разбрах, къде отиват те. Но подозирам, че те хващат пътя за към Серес. А не продължават за към Килкис. Това, че едвам държа права линия, е много опасно. Може да ме хакне кола. А коли не е като да липсват. Отделно, така шуми ветеро в ушите ми, че не чувам отдалече идващите коли. Именно поради тая опасност преценявам ситуацията и взимам тежкото решение да сляза от тоя главен път и да търся алтернатива на път без такова движение. Така се озовавам в първото село-Галикос. Написах го така, сякаш кой знае какво следва. А то нищо-просто поспрях в селското паркче, апнах и пийнах, пофирках местните песяци, които, невидели колелисти, не пропущиха да ме позалаят. Но едно добро нещо-излезе сайбийката им и им се скара! На това място се изкуших да погенерализирам, като си помислих, че на това в България не може човек да се надява.

Ядях бавно, оглеждах паркчето, мислех си, колко са яки боровете там и как при следващия порив на вятъра някой от тях ще падне и набелязвах, на къде точно ще избягам. Всичко това-за да не се налага да тръгна веднага. Защото какво-има вятъъър. Както и да е-тръгнах към следващото село Ксилокератия. Само дето още с излизането от Галикос се наложи да бутам...макар по надолнището. Вятърът беше умопомрачителен. Като спрех, едвам стоях до колелото, без да падна. Вярно е, че повърхнината на колелото и особено на целия ми багаж улеснява работата на вятъра, но ми се струваше, че духа вятър поне 100 км/ч. Така стигнах до Ксилокератия, където с облекчение забелязах една квадратна обществена сграда. Веднага се настаних откъм южната ѝ страна. Не можех да взема решение, бях уплашен от тоя вятър. За първи път в живота си изпитвах такъв вятър, невъзможността да се придвижвам, както искам със собствената си воля поради нещо, което не виждах и което винаги съм всъщност пренебрегвал-вятър.Бях в шок. Първо седнах, а сетне легнах с шалтето пред сградата край пътя и само се наслаждавах на завета. Там се живееше. Виждах обаче дърветата, как се огъват и клоните им заприличват на сърпове под напора на силния вятър. И това не ми даваше да се успокоя въпреки завета.

Ксилокератия

Така прекарах цели два часа. В това време построих стратегията за времето до България. Тя се свеждаше до това-вятърът е твърде силен. Без него можех да стигна до границата за ден. Той обаче може да удължи това до три дена. Затова и няколко километра може да са ми от полза, поради което-тръгвам. Макар и бутайки, поне на някои места може да се кара. Не искам няколко километра преди влака за София да не ми достигне времето.

Пътят продължи с баир. Всъщност не исках да минавам през Килкис, а да продължа по ЕО65 (Етники Одос-'народен път'. Що ли гърците не му викат "национален" или "републикански"...) именно защото бях видял на картата, че има изкачване. А вчера видях, колко е брутално съчетанието силен насрещен вятър с баир. 

Пръв поглед към Беласица в далечината

Все пак се наложи да мина през Килкис. Смятах да напазарувам в магазин край града и сетне да спя около някое от следващите села. Така и стана. Затвърди се впечатлението, че в хипермаркетите няма хубав хляб. Продава се само някакъв пластмасов, който е и кисел. Абе направо си е противен. На хартиената ми карта Килкис е отбелязан в жълто (както Кавала). Оказа се, че е заради някаква битка от 21.6.1913. Историците да кажат, какво точно е станало там и тогава. Явно сме се пукали с гърците, ама подробности не знам... 

Нощеска спах край село Ефкарпия. Видях един хубав кът край пътя и веднага и спонтанно реших "тука ше е". Има опасности да се спи край пътя, но...това все пак е селски път, крадците не знаят, че ще съм там през нощта, така че оставам. Най-важното-има чешма, пейки, маси, навеси, възможност за кинеф. Изчаках до към 20:30, когато бройката на минаващите коли доволно спадна до почти хич, и след  неколкократно излизане на пътя и проверяване, какво аджеба виждат преминаващите коли от моя лагер, установих вярното място. Уравнението затрудни и голямата месечина.

Рядко може да се види насърчаващият надпис "Неро кристало" където и да било

Голям студ беше тая нощ, с треперене. На сабайлен беше 6.9 градуса.

Северна Гърция, ден 5

15.10.2013, Авра-Кавала

DST: 130 km, AVS: 19.6 km/h, TM: 6:34

Може би заради голямата височина няма мъгла тая сутрин! Наоколо се виждат всички гънки на планината, а слънцето лека-полека се издига иззад палатката ми. Тихо и свежо е. Бързам да събера палатката, защото наоколо имаше кошари и не искам да се срещам с чобански кучета рано сабайлен. 

Пътят е все спускане. Спирам често, за да търся самия Виа Егнатия, за който има на места указателни табели, но не го достигам. 

бая памук гледат в Североизточна Гърция

Закусвам в градчето Сапес. Разпознавам веднага бюрекчийницата. Още от Авра, където се виждаше джамия, усетих, че в района има мюсюлмани. Чудех се, дали са помаци или турци. Загадката се вдигна в тази бюрекчийница. Поздравих персонала на английски. Той се състоеше от грък, туркиня и жена с характерен орлов нос, какъвто имат грузинците. После се оказа, че тя говори руски на ниво майчин език. Всички заедно се разбират на гръцки. Туркинята (по)каза, че обича Кара Дениз! Пита ме и дали имам халка ;) Гръкът, като разбра, че съм от България, подкани другата жена да ми заговори, но тя тогава сякаш отказа. Но после вече включи на руски и служеше като преводач. От нея разбрах, че в града има около 200 семейства "бежанци" от Русия-арменци, грузинци. От къде, кого и кога са бежанци, не можа да ми каже, но е ясно, че не са скорошни икономически имигранти. У дома си говорели на руски обаче, т.е. учи детето си на руски. Изключително интересно ми се видя всичкото това съчетание. 

След като се наядох, както и в Димотика, туркинята ми донесе вода. Явно ме хареса тя мене тая туркиня ;)

Често ми намирисва на свинарници и краварници, но такива не виждам :)))

ако е някой е много на зор...

Знаех от един тв канал (Канал 4), че около Ксанти има помаци, понеже имат излъчвания "на помацко". Та исках да намеря някое такова село, но планината изглеждаше много стръмна, като стена, а и облачна. Затова реших това да бъде обект на специална експедиция, като вляза от Златоград.

Ксанти

Комотини

Поради все  по-натрапващата се миризма на краварници и свинарници, реших да спя на хотел. 25 евро за един човек, 10-тина километра преди града. Вики ми каза, че няма хостели в града, а хотелите със сигурност нямаше да са по 25 евро. Но хавлията беше на поискване :)) Барем имаше заключващ се двор за колелото.

Северна Гърция, ден 4

14.10.2013, Неой Пастадес (Димотика)-Авра (Комотини)
DST: 110 (проблеми с километража), AVS: 19.9 km/h, TM:5:12 h

Отново дебела мъгла. Една сигурна причина да искам пак да дойда по тия места-виждам само асфалт.

Карайки и гледайки най-различни надписи на гръцки и осъзнавайки, колко неуникална е нашата азбука, си мислех: Кирил и Методий трябва да са били много дребнави хора. Или ако приемем, че сегашната ни азбука е измислена от Климент или който и да било друг, то това автоматично се отнася за него или поне за политика, който му е възложил задачата да я измисли. В гръцката азбука няма буквите за звуковете Б, Ж, Ш, може и други, и те това го направили на въпрос за пред Папата-искали да се признае и българската азбука за официална. Пък тя същата като гръцката, само дето няколко звука липсват. Все едно това е било най-важното...Черноризеца нали беше писал стихотворението "За буквите". Помня, че в училище ни учеха, че то пишело "за буквите", но всъщност се имало предвид цялата азбука...Глупости на тръкалета. Ставала е дума точно за буквите, които липсват в гръцката азбука и то закономерно, понеже такива звукове няма в гръцкия език. Може и грешно, с твърде голям патос, да са ни го преподавали или аз грешно да съм чул...

Александруполис е яко градче, от всички, през които минах, той ми ареса най-много. Равно е (става за колелисти сиреч), има си паркче, маси на ръба на морето, морска гара, от където отпътуват корабчета за о. Самотраки, хубава атмосфера, топличко, слънчево. Между другото, от Самотраки се отказах заради мъглите. Какво ще вида...

След Александруполис бързо хванах пътя за Гюмурджина (Комотини). Имаше попътен вятър в началото от югоизток и беше супер. След като се поиздигнах, вятърът спря и стана райско. Гледаше се надалече, а пътят беше пуст, асфалтът отличен. Колите си се движеха по магистралата.

залез

И така-денят почна зле с тая мъгла, но завърши чудно! Оказа се, че мястото, което съм избрал за спане (край село Айра ли беше, Авра ли...) е най-високата точка между Александруполис и Комотини и от там минава Виа Егнатия-стар римски път, за който са изпълнени проекти по възстановяването му, така да се каже. Стана ми ясно, че градовете Комотини, Ксанти, Кавала, Солун са възникнали като станции на през 50-60 км по тоя път от Рим до Константинопол. И в село имаме стар път. Казва се Цар-Петров друм-от Факия през Хавса за към Истанбул. Има и интересна легенда за него, но друг път. Интересна казвам, щото не знаеш, истина ли е измислица ли е. Толко убава легенда...Запазен е отлично под дърветата. Дали не би било хубаво и тук подобен проект да се свърши?

Северна Гърция, ден 3

Понеже получих няколко оплаквания, че даже и с Гугъл преводач хората не ми разбират английския, продължавам хрониката на български. И тука може да им трябва преводач заради диалекта...ама пък може да реша да пиша книжовному ;)

13.10.2013, Мезек-Neoi Pasthades

DST: 110 km, AVS-17.2 km/h, TM: 6:23

На сутринта нямаше как-дори пътят ми да продължаваше от крепостта още по-нагоре (в което аз  не вярвах), трябваше да сляза по 20% наклон надолу, за да си налея вода и напазарувам. Мъка. Да бях слязъл снощи, а не да се стискам неядейки и непиейки, само и само да не сляза, защото пак ще трябва да качвам.

В магазина, който се намира в центъра на Мезек на пешеходната пътека, точно под крепостта, заварих любезна, дори приятелски на пръв поглед настроена млада дама. И на втори си беше яка ;) (закачка ;) ) От ония тип хора, с който не ти е трудно да завържеш разговор, даже после не си спомняш, кой точно е започнал разговора. Дори да си пътешественик с колело. Обикновено хората в България и по-специално в Източна, не те отразяват много. Та на тоя фон тя направо си е Вечерница. След като ме поизчака да се начудя, какво да си купя от магазина, излязохме пред него, където вече седяха няколко човека от селото. Застанах прав до масата, а тя ме подкани да седна, понеже аз съм бил гостът :)

Охотно разправих вариантите си за прехода през деня. Всеки даваше акъл, от къде да хвана, като преобладаваше идеята да се върна до Капитан Петко и от там в Гърция. Но аз им познавам вече психиката на невелосипедягите, особено +възрастни хора. Жената от магазина ми подшушна да съм хванел нагоре покрай другата крепост. Имало хубави гледки. Другите мъже добавиха, че до Кулата (сиреч най-високото място) е баир, но пък после все слизане. Само дето имало към 4 км черен път до Вълче поле. Много обичам да обсъждам маршрута или просто да си говоря с местните, затова просто се наслаждавах на разговора; своя си избор вече бях направил.

Беше мъгла голяма, палатката си прибрах даже мокра, но те казаха, че такава мъгла първи ден имало и ей сега щяла да се вдигне, затова избрах да мина през Кулата и Вълче поле, за да гледам гледките от високо. Просто ми хареса да гледам от Мезешката крепост явно ;) На хартиената ми карта тоя път не съществува, добре поне, че на Garmin Dakota-та го имаше, та бях спокоен.

А пътят от Мезек нагоре стръмен, тесен, но гладък, отвсякъде гора, приятно :) Само две коли минаха покрай мен. Същинска велоалея. Пак трябва от там да покараме. До Кулата се изкачих на 560 м надм. вис. от под 200. После хубаво спускане вече по черен път до Вълчи дол. След това отново се изкачих до към 470 м, до Камилски дол. Следва спускане към яз. Ивайловград. Язовирът сигурно е красиво място. Виждаше се вече прошарената гора, но видимостта беше все тъй малка. Помня, че  близо до нивото на водата, температурата чувствително се повиши, до тогава беше ок. 13 градуса. Последва отново качване, тоя път до около 330 м.

преди Вълчи дол

яз. Ивайловград

Много яко боклукът не е разпилян покрай кутията

Дали заради неделния ден Ивайловград ми се стори супер спрял. Никакви хора по улиците, никакви отворени заведения или други обществени места с изключение на едно кафене на края на града. Поминъкът тука явно е добивът и обработката на естествен камък (в Радовец беше какво-тутун ;) ) За него явно идват, видях бая Софийски и Пловдивски коли. Софийските чорбаджии се обзавеждат от там.

Човекът осъден на 101 години затвор!

На КПП-то край Славеево минах веднага. Само една кола имаше преди мен, шофьорът ѝ говореше с нашия митничар на перфектен български (но без ш, ч и т.н.) и с младата гръцка митничарка (която като ме видя разчорлен и немит даже не пожела да ми прегледа личната карта)-на гръцки.

Продължавам да чакам да се вдигне тая проклета мъгла и вече съм супер обезпокоен, какво става. Как може в Гърция-страната на топлината в мойта представа, да има мъгла и да е ладно!? Междувременно забелязвам различната архитектура на къщите им-има доста къщи от ония с плоча, а не с издигнат покрив. Къщите са спретнати, измазани, дворчетата подредени. Мъглата се вдигна чак до село Дафни. Там някъде изкарах палатката, опънах я край пътя да я суша. Ставаше бързо. По едно време една малка кола дойде и спря. От нея изскочи един голям човек и вика: "аойфаподфпао?" "Не те разбирам", му отговарям аз. Човекът всъщност беше много приятелски настроен. Положи усилия да ме попита, от къде съм точно (като му казах, че от България, започна да изрежда градове-Пловдив и прочие, да ми подскаже да кажа моя). Като му казах и че смятам да карам до Солун (тогава не се сетих името на отсрещната на Кулата страна Промахон), той възкликна "Браво!" Стана ми драго. И времето се оправи, и тоя човек ме похвали...машалла!

В Димотика гледах веднага да намеря банкомат (понеже в Ивайловград както стана ясно не работеше менячницата) и да ЯМ! На път за центъра видях, че и там има циганска махала. Между другото тук отново добре, че беше GARMIN DAKOTA-та да ме закара веднага в центъра Не знаех, че и в Гърция има цигани. Знаех за нас, мамалигарите, Словакия, Италия, и другите западни страни, в които те чак напоследък имигрираха. Как и да е-немаше ядови с тях никакви. Ядох в заведението-ТО КЕНТРИКО ('the centre'). То е семейно, от 1983. Човекът, който работеше там, се оказа на основателя синът-сиреч чорбаджията. Знаеше добре английски. Нещо, което после ще се науча да ценя. Той беше първият от многото млади гърци, които видях, с гъста големичка брада. Явно това е някаква мода сега там. Та той ми предложи половин печено пиле, салата, каквато си избера, пържени картофи и хлебец за само 5 евро! Мисля, че и в БГ надали щеше да е по-евтино това. След като се направих на много начетен, четейки и другите оферти от менюто, все пак се съгласих на неговата оферта-"айде от мен да мине". Пиленцето беше чудно, не твърдо или препечено, от което се опасявах.

гр. Димотика

Напълних препразнения стомах и тръгнах да излизам от града с цел да си намеря място за моята шатра. Лесно се намери-след селото Неой Пастадес (или както там се чете). Там за първи път осъзнах, колко рано трябва човек да си ляга и колко малко време остава за каране в това време на годината.